Уравнение

– Не девятката бе, мамка ти – процеди през зъби мъжът, борейки се с трудната задача да набере телефонен номер в тъмното. Какво от това, че дисплеят на телефона светеше и че той можеше просто да потърси името в списъка с контакти; почти беше успял. На финала ли пък да вземе да се откаже?
Пръстите му трепереха и той остави телефона до себе си. Включи високоговорителя.
Ало? – едва-едва се чу след малко.
– Ало. Ъм… Аз, такова, прецаках всичко.
Кой се обажда?
– Как кой се обажда?! Аз се обаждам!
Кой?
– Аз!
Господи, колко е часът?
– Не знам. Няма значение. Прецаках всичко.
Женският глас, който излизаше от високоговорителя, се разтегна в изморена въздишка.
Какво мислиш, че си прецакал?
– Уравнението. Работих почти седмица върху него и уж всичко беше наред, но прецаках всичко и не знам защо…
Чакай малко, какво каза?
– И си нямам представа къде съм допуснал грешка, защото прегледах всички изчисления по шест пъти и проклетата математика е непромокаема отвсякъде…
Математика?
– А на всичкото отгоре вече не мога да мисля добре, защото… ъм… уффф…
Пил ли си?
– Не – отвърна мъжът. Понечи да се облегне по-добре на стената и бутна с ръка празната бутилка на пода. Тя се търкулна леко с онзи звук на стъкло върху дърво, който не може да бъде сбъркан, и се чукна звънко в останалите бутилки.
Не ме лъжи – каза спокойно женският глас. – И без това едва прикриваш завалването на думите си. Знам, че си пил.
– Бъркаш. Не съм пил. Все още пия; „пил“ предполага, че съм спрял в някакъв момент.
Четири и десет сутринта е. Разбирам, че искаш да се жалваш на някого, съгласна съм да се заема с това, но не ми казвай, че си ме събудил в делнична нощ, защото си се напил и ти липсва човешкият контакт.
– По-скоро бих си облизал пръстите, за да ги мушна в истински контакт.
И сега отбиваш темата с тъпи, полусмислени шеги.
Мъжът потърка очи и се огледа. Дори в тъмното виждаше облепените със ситно изписани листи стени на стаята си. Там, където нямаше бутилки по пода, бяха натрупани книги, отворени на всевъзможни страници и с отбелязани в цветно параграфи. За външен човек обстановката не би докарала особено успокояващи асоциации. В момента и мъжът се чувстваше по подобен начин спрямо трудовете си.
– Все тая – каза той накрая, колкото да не мълчи повече. – Не знам защо ти се обадих, ти изобщо не разбираш от математика.
Искаш ли да ми кажеш какво е това уравнение, което спомена в началото, или ще ме оставиш да спя?
– Имах… имах идея. Когато се видяхме за последно, ти ми каза, че трябва да говоря с нея.
Под „нея“ имаш предвид?
– Знаеш кого имам предвид.
О. Ясно.
– Аха. Като ти е толкова ясно, кажи ми спомняш ли си какво ми каза тогава?
Мисля, че беше нещо от рода на това да я заговориш все едно е нормално човешко същество?
– Точните ти думи бяха „тя е просто човек, не е някаква задача, която можеш да решиш и всичко да ти бъде ясно“.
И какво искаш да ми кажеш с това?
– Че не си права. Успях да я реша.
Моля?
– Използвах… – мъжът удържа мощно оригване, от което малко му прилоша – използвах математическите си умения, за да генерирам уравнение, променливите в което съм извлякъл от около триста книги за човешкото поведение.
Божичко, кога си почнал да пиеш?
– Гледай си работата, бях напълно трезвен, когато започнах да разписвам всичко!
Какво толкова си написал?
– Какво ли не… ъм… основата е сложен предиктивен алгоритъм, който извежда различни типове вероятно поведение в отговор на конкретно действие. Някъде между четири и седем поредни отговора втори алгоритъм започва да изчислява паралелно стойностите на… на…
Успя да придърпа кошчето за боклук до себе си навреме, за да не повърне на пода.
Ало, какво става? – попита жената притеснено.
– М-момент…
Добре ли си?
– Очевидно не съм… – започна да обяснява на висок глас мъжът, но го прекъсна втората вълна от гадене.
Моля те, оцелей до сутринта, за да дойда и да мога да те понаритам, преди да те откарам до болница или изтрезвително, или каквото и да е там, което да те оправи.
– Нищо няма да… – спря, за да се изплюе, – да ме оправи.
Разказваше ми за уравнението – прекъсна го жената с успокояваща нотка в гласа.
– Да, ами… ами ще ти спестя досадните подробности и ще ти кажа, че с моето уравнение съм способен да предскажа конкретната реацкия на всеки човек при подаден вербален стимул с минимум деветдесет и три процента точност след седмия му отговор в един най-обикновен диалог.
Чакай сега, ти да не би да ми казваш, че си използвал математика, за да изразиш с уравнение човечеството?
– Не, не ти казвам това.
А какво… – понечи да каже жената, но той я прекъсна:
– Уравнението случи за анализ на конкретна личност. Не успях да го универсализирам и затова е по-сложно. Това е лошата новина.
Не мога да си представя каква е добрата.
– Малко или много излиза, че съм създал психоисторията на Хари Селдън. За сам човек де, не за всички хора в галактиката.
Психокакво на кого?
– Селдън е герой от… Няма значение. Няма значение, понеже скапаното уравнение, при цялата си елегантност и сила, ме издъни!
Ама как те е издънило, какво си направил?
– Не знам, просто… поговорих си с нея и междувременно следях работата на алгоритъма ми, трябваше да преработя една моя програма, за да мога да го въведа в…
Спести ми обяснения, които няма да разбера. Кажи ми за разговора.
– Няма нищо за казване – въздъхна мъжът. – Не успях да открия повтарящи се стойности, предполагащи солиден модел на поведение. Паникьосах се. Започнах да говоря глупости. Не съм я обидил или нещо такова, просто и без друго ограничените ми социални умения съвсем изчезнаха пред идеята, че съм допуснал грешка в изчисленията. Разсеях се много. Казах ѝ, че ми е изникнала спешна работа. Дори не си взех довиждане с нея, когато затворих. Седнах да се ровя из записките си в търсене на несъществуващата грешка. Ядосах се, почнах да пия, после се депресирах и си купих още пиене, защото по някаква причина, която нямах търпение да търся в проклетите книги, депресивните ми състояния всъщност ме стимулират…
Продължи да говори на висока скорост около десетина минути. Жената го изслушваше търпеливо, от време на време уточняваше дали го е чула правилно; явно имаше опит с него. Последваха една-две минути, в които никой не каза нищо.
– Аз съм шибан идиот, нали? – наруши той най-после тишината. – Очевидно е трябвало да изпробвам уравнението върху контролна група, която да…
Ти си гений – прекъсна го тя. – Ти си единственият ми познат, който би могъл да се захване с подобно начинание. Може би си единственият човек, който би възприел другите хора като математическа задача. Който би решил, че каквито и разлики да съществуват между хората, те биха могли да бъдат категоризирани, операционализирани, описани до най-малката подробност; с други думи, измерваеми.
– Имам чувството, че лека-полека се каниш да извъртиш монолога към „но“; предлагам ти направо да минем към това.
Различните хора имат различни разбирания за различни неща.
– Нуждаем се от повече синоними на „различен“.
Не можеш да гледаш на човешко същество като на задача по алгебра. Струва ми се, че много би искал да можеше. Особено ако ти си задачата. Но другите не са като теб. За добро или за зло, никой не е точно като теб. А ти имаш навика да забравяш това. Способен си да създадеш ново практическо приложение на математиката, но не ти стига акъл да се досетиш, че си написал уравнение за самия себе си. Ето откъде идват твоите деветдесет и три процента предвидени реакции. Не се съмнявам, че на някакво ниво знаеш това. Мисля и че не можеш да стигнеш сам до това ниво, затова си се заровил в сметките.
Той слушаше. Този път не тръгна да възразява или да се шегува с казаното.
Математиката е най-чистата наука – продължи тя. – Алгебричната грешка не е по вина на числата, а на човека. А ти очакваш нещо, което приемаш за съвършено, да измерва нещо, което за теб е непонятно, непредсказуемо, понякога даже плашещо. Несъвършено. Човешко.
– Тоест… тоест всичкият ми труд е за нищо?
Едва ли. Ти все още си гений, ще измислиш за какво може да послужи. Просто няма да е за това.
– Разбирам.
Надявам се.
– Знаеш ли… аз, ъм… – Трудно му беше да говори. – Аз май ще се опитам да си легна. Не ми се иска пак да спя на пода.
Все пак ще дойда утре. Не е като да не си ме притеснил.
– Не знам защо изобщо ми вдигна по това време.
Аз съм твоя сестра, шибан идиот такъв – каза тя с насмешка. – Естествено, че ще ти вдигна.
– Така и така ще идваш, вземи ми някакви чували за боклук.
Добре.
След края на разговора, мъжът бавно се изправи и се добра до банята. Запуши мивката и я напълни със студена вода, после натика лицето си в нея. Болката от студа го оживи бързо. Той се върна в облепената с бележки и изчисления стая и започна да сваля листите от стените.
Едва ли щеше да заспи толкова добре половин час по-късно, ако ги беше оставил около себе си.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е за игрите и играчките. :D #WhyTheHellNot #HomeSweetHome Мързел. :D #Caturday Темата на днешния #TBT #Fixtagram е четенето и писането (отново). #WriterLife Не е сложно за решаване, но пак става за убиване на време. #Varikon
%d bloggers like this: