Пътуване

На двадесет и шести май миналата година направих нещо, което досега не бях правил, от което ме е малко срам в ретроспекция. За първи път излязох от страната, пък било то само за два дни. Причината ще запазя в тайна; не е чак толкова интересна, а и не желая да разкривам всичко за себе си през цялото време.
Да бе, сериозно.
Не бе, наистина.
Добре, стига толкова, хайде нататък.
Макар да не споделям повода, мога да издам посоката и превоза. Дестинацията ми беше Берлин. Интересен град, колкото и малко да съм видял от него за четиридесетте часа, в които съм бил буден там. Транспортът ми – самолет. Огромна и заоблена в предния си край метална тръба със стърчащи издатъци от двете страни, с аеродинамиката на която рационалният ми ум е сравнително добре запознат, колкото да разбирам как и защо може да лети във въздуха. Но с моя отдавнашен страх от височини нямаше място за здравомислещата част от мозъка ми, тъй като останалото се къпеше в неврохимичен коктейл от страх и ужас.
В началото усещах, че полагам известни усилия да остана спокоен. Хубав парадокс, няма що: да се принудиш да бъдеш спокоен. Трябва да отбележа, че самолетът още стоеше мирно на пистата и пътниците още се качваха. След време всички заеха местата си и стюардесите…
Един момент, казваме ли им така? Стюардеси ли са още? Или вече са въздушни хостеси? Нямам си представа как е правилният термин. Пък и ме мързи да проверя точно сега. Няма да се оправдавам за мързела си.
Видимият за пътниците униформен персонал (ох, че недодялана формулировка) разясни процедурите по безопасност, които хем съм гледал по разни филми, в които неминуемо има катастрофи, хем не си направих труда да запомня. Някой зад мен говореше по някое време и много му се издразних. С тази моя тревожност всички стимули са ми идвали в повече. Чувствах се откровено объркан и не на мястото си.
После самолетът започна да се придвижва по пистата и внезапно ме обля спокойствие.
Не съм сигурен как точно стана така. Доколкото мога да си обясня случилото се, умората от ранния час, вълнението от предстоящото пътуване и адреналинът от възприетата опасност са се смесили в правилното съотношение и са създали перфектната упойка. Каквото и точно да се е случило обаче, определено е подействало. Когато усетих отлепянето на предния колесник от земята, вълнението беше наказало страха ми да седи в ъгъла.
Говорейки за усещания, намерих за интересно първоначалното натежаване на тялото ми в седалката. Ускорението е голямо нещо. Впоследствие, километри над твърдата земя, на която бях обещал, че няма да напускам, установих, че е невъзможно хората по филмите да си шепнат по време на полет. Двигателите са страшно шумни. Не толкова шумни, че да не можеш да чуеш собствените си мисли, но определено трябва да се говори малко по-високо, отколкото очаквах.
По време на самия полет всъщност намерих време да свърша малко работа – отбелязах в бележника си някои от нещата, които трябваше да направя в Берлин, сверих няколко адреса от пощата си с това, което вече бях записал (тъй като нищо не ми гарантираше, че ще намеря wi-fi) и изчетох една-две статии, които предварително бях свалил на телефона си. Знам, че би било много по-интересно да разкажа за прекараните в почти непрекъснато ходене напред-назад два дни, но засега съм си преценил, че ще оставя това за отделна публикация. Съображението ми е много просто: два дни са крайно недостатъчни да видя всичко, което бих искал. Това съвсем не означава, че не съм видял нищо, дори напротив. Въпреки това се надявам, че ще се върна там сравнително скоро, за да допълня преживяванията си с още повече интересни случки. Засега ще споделя само следните три неща, които успях да направя в Берлин: видях пианото, на което е свирил Моцарт, прошепнах няколко тайни на ухото на восъчна фигура и се изпиках в сградата на Райхстага.
Мисля, че толкова стига за задоволяване на нечие любопитство и за зачесване на нечие друго. Кофти за втория тип хора, ще се наложи да почакате поне колкото мен. Още си спомням колко тъпо ми беше, че се налага да летя обратно. Но пък имах приятен повод за последния си ден в Берлин. Навърших двадесет и пет години. Това, хубавият обяд и вкусната бира донякъде конпенсираха съжалението ми за неизбежния обратен полет.
Страхът ми от височините (който всъщност е по-скоро страх от падане) се завърна с нови сили при кацането, но само за няколко минути. При това при второто кацане, а не на отиване към Берлин. Оказа се, че преди приземяването има два завоя (не знам дали това е правилното име, може и да е пикиране, но и за това не съм сигурен; виж мързел по-нагоре), които удариха хубаво хоро върху вътрешностите ми с ускорението. Преувеличавам, но не с много: това беше единственият момент от пътуването, който ме докара до физически дискомфорт.
Това беше за първия ми полет със самолет. Когато го добавих към наземните форми на транспорт, които съм ползвал обаче, установих (без кой знае каква изненада, просто се сетих), че никога не съм пътувал по вода. Причини за това има доста. Не съм имал повод, не е толкова бързо, колкото с друг вид превоз, опасявам се от морска болест; всичко това са лесни, приятни аргументи. Или оправдания, както дойде.
Ето защо, а и поради други причини, понеже може да има повече от една причина да се направи нещо, на деветнадесети август тази година направих още едно нещо, което досега не съм правил. Пътувах с кораб. Да, не беше много голям кораб, но беше по-голям от лодка и си плаваше съвсем успешно с около двеста души на борда, така че си е кораб. Замъкнах и брат ми с мен, тъй като и той не беше стъпвал на плавателно средство от времето, когато е бил малко дете и сме имали надуваема лодка. Очаквах страхът ми от удавяне (страхувам се от бая неща, както вече може би е станало ясно) да се изрази по-силно, но по някаква причина изобщо не го усетих. Отдавам това отново на вълнението.
Като споменах вълнение, не предполагах, че ще ми е толкова лесно да свикна с кораба и клатушкането му по водата. Това се дължи основно на липсата на вълни, а в малка част може би и на бирата, с която отпразнувах първото си плаване.
Хей, не съм виновен аз, че корабът разполагаше с барче! Може би щеше да е по-добре, ако си бях взел нещо безалкохолно, но кой, по дяволите, празнува с безалкохолно?! Е, освен, ами, ъм… бившите алкохолици. Дето наистина са били алкохолици, не просто от онези хора, които могат да се напиват до неузнаваемост веднъж на седмица в продължение на години, но ако спрат внезапно, нищо няма да им стане. Имам предвид хората, които ще си налеят, защото не могат да не си налеят. Все тая, много се отклоних.
В продължение на около четиридесет минути корабът пореше водата към острова…
А, да! За първи път бях и на остров! Е, вярно, въпросният остров беше Света Анастасия, а той е може би малко по-голям от два залепени един за друг жилищни блока, но и това е нещо. Когато стъпихме на брега, веднага затърсихме къде да се отделим от останалите пътници. За щастие бързо успяхме да намерим пътека надолу към водата от едната страна на островчето. Спуснахме се по камъните, разгледахме, постояхме там известно време, направихме снимки, поговорихме си; абе приятно ни беше.
Разбира се, имахме възможност да разгледаме музея, да се качим на фара, да похапнем, а и доста други неща, за които община Бургас не ми е платила да рекламирам, просто обичам града си. Не би било изключено да се възползвам от същите възможности някой друг път. Този път не. Вече обясних, че не са ми платили да рекламирам. Това, което се опитвам да кажа по-завоалирано, отколкото е нужно, е че не ми се даваха излишни пари за допълнителните опции. Поразходихме се, поснимахме, но най-важното е, че се върнахме обратно при камъните при разбиващите се вълни, за да си говорим на спокойствие за живота и за други чудовища.
Държа да отбележа, че на островчето може и да се пренощува. Възнамерявам да сторя и това поне веднъж в живота си, ако не успея при следващото си ходене там. Защото определено смятам да се върна. Оказа се страшно релаксиращо и не мисля, че нещо ми пречи да повторя това пътуване.
Второто плаване беше малко по-различно от първото. С брат ми успяхме да се качим по-рано на борда и си намерихме места, където да седнем на сянка и да гледаме морето. Малко съм разочарован, че не видяхме делфини, акули или кракени, но какво да се прави. Десетина минути преди акостирането на бургаското пристанище, двамата се качихме на горната… ъм… палуба? Леле, днес наистина много ме мързи да проверявам за правилните имена на нещата. Бих искал да кажа, че досега не ми се е случвало, но нямам намерение да лъжа когото и да е. Най-вече самия себе си.
Както и да е, на по-високо люлеенето категорично беше по-осезаемо, но отново не ми направи впечатление. Така опасенията ми от предразположеност към морска болест утихнаха (поне засега). Слънцето напичаше, което не беше бонус, но гледката към пристанището беше по-добра, така че всичко се компенсираше. Като цяло съм доволен от цялостното преживяване. Не знам дали има начин да надграждам постепенно големината на плавателните средства, с които пътувам, но ако няма, значи следващия път мога да опитам направо с пътнически кораб. Определено не би било зле обаче най-после да се науча да плувам – да, да, знам: бургазлия, който не може да плува, какъв куриоз, – за да съм малко по-спокоен, докато съм заобиколен от толкова много вода. Не че в средата на някой океан би ми помогнало, но все пак.
Ако има едно нещо, което да съм научил от тези две преживявания, то със сигурност ще бъде новооткритото ми желание да пътувам. Ухапа ме тази проклетия и сега ме сърби, та не се трае. Ще се наложи да почакам минимум до следващата година обаче; сега нямам нито време, нито средства за нещо по-далечно и по-продължително от това да се прибера за една седмица в Бургас. Не е яко, но няма как.
Ами така. Задраскахме най-сетне нещо в списъка. Да видим какво следва.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Откровение

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е за игрите и играчките. :D #WhyTheHellNot #HomeSweetHome Мързел. :D #Caturday Темата на днешния #TBT #Fixtagram е четенето и писането (отново). #WriterLife Не е сложно за решаване, но пак става за убиване на време. #Varikon
%d bloggers like this: