Сметки

Не предполагах, че съм отвикнала чак толкова много. Въздух с десетгодишна миризма на цигари, одраскан като гръб на опитен любовник бар плот и приглушени разговори, съдържащи повече псувни, отколкото глаголи. За момент си помислих, че може и да съм поръждясала.
– Прощавайте, заето ли е мястото? – чух до себе си.
Прекрасно. Все ще се намери поне един такъв мухльо.
– Предстои да бъде – отвърнах и го погледнах. Висок, едър и рус. Такива най-много не ги понасям. Мислят си, че като олицетворяват арийския идеал, всяка трябва да им върже.
Мухльото не се отказа. Напротив, увеличи яркостта на усмивката и каза:
– В такъв случай се питам дали бих могъл да…
– Единствено би могъл да се разкараш.
– Просто се чудех…
– Слушай ме и ме слушай много внимателно – казах аз и се обърнах към него, за да мога да го гледам право в очите. – Ако продължиш да бъдеш толкова настоятелен, има вероятност да свалиш защитите ми една по една. Ще ти позволя да седнеш до мен, ще ме черпиш питие и ще се заприказваме. Ще разбера какво работиш и как прекарваш свободното си време, а ти ще научиш колко съм близка със семейството си и какви са плановете ми за бъдещето. Нещо ще се случи между нас и двамата ще го усетим; някои хора го наричат искра, но то ще бъде много по-силно. Ще бъде като мълния. Ще се подадем на това огромно моментно изкушение, толкова по-могъщо от нас, и ще запълним оставащото до изгрева време с разтърсващ небето и земята секс. После обаче ще разбереш, че съм изключително прилепчива и че съм съсипала огромен брой връзки заради неспособността си да функционирам като индивидуална личност. По-късно ще ти разкрия, че не пия противозачатъчни и нося твоето дете в утробата си. Ще те принудя да се ожениш за мен, за да не се посрамиш пред семейството и приятелите ти, от които ще почна да те откъсвам веднага след сватбата, защото ще те ревнувам зверски от всички и всичко. Ще ме мразиш още повече и ще се пропиеш, може би ще започнеш да ме удряш в един момент. Детето ни, отгледано едва-едва без никаква любов между нас, ще порасне, ставайки свидетел на всичко това, вследствие на което ще намрази и двама ни. Ще живеем заедно заради навика, докато един ден не ни писне, ще се разведем, ти ще се опиташ да събереш някакво подобие на нормален живот от останките на разбития ти предишен, но аз ще ти преча до последния ти дъх. Да, до твоя последен дъх. Статистически погледнато, по-вероятно е да умреш преди мен. На погребението ти ще плюя върху ковчега ти, докато го спускат в земята, а синът ни или дъщеря ни, не съм измислила тази подробност, дори няма да дойде да си вземе последно сбогом с теб. И така, след като ти изложих целия си план, умирам от нетърпение да узная какво точно си се чудел, преди да ме заговориш.
Мухльото само ме изгледа облещено и безмълвно си тръгна.
Погледнах часовника си. Бях подранила за уговорката си и се дразнех на нетърпението, което ме беше накарало да бързам ненужно. Човекът, когото чаках, закъсняваше рядко, но и не се случваше да се появява по-рано. Разлюлях отегчено малкото останала бира в чашата ми и я допих.
– Имаш ли време за още едно питие? – чух го да казва почти веднага след това.
Той седна до мен и ми се усмихна. Отдавна не се бяхме виждали, но и го познавах добре: макар на пръв поглед да не се беше променил, имаше издайнически разлики в движенията и лицето му. Изглеждаше по-спокоен, по-отпуснат. Ранното пенсиониране те прави такъв. Знам това отлично, най-малкото защото го наблюдавам и у себе си. Преди нямаше да се поколебая да изляза на лов сама. Сега разбирах, че се нуждая от допълнително подсигуряване.
– По принцип не бих отказала, но мисля, че толкова ми стига – казах аз. – Искам да бъда свежа по-късно.
– Тогава възразяваш ли аз да изпия една бира? Или предпочиташ да тръгваме?
– Е, тъкмо си дошъл, няма за какво да те пришпорвам сега. Знаеш, че срещата почва след петнадесет минути, можеш сам да си прецениш.
– В такъв случай преценям, че имам десет минути – каза той и поръча.
– Доколко са ти известни детайлите? – попитах аз.
– Освен всичко, което ти ми предостави?
– Да.
Момичето на бара донесе висока и изпотена халба. Той плати и отпи с наслада. После се наведе небрежно към мен и каза:
– Не много, но ми се вижда достатъчно. Оказва се, че домакинът ни е скроен по-широко, отколкото го представи. Работи с по-голяма демография, не само с хора от 18 до 35, например. Започнал е да организира спортни събития в близките градове преди две или три седмици. Не са ни нужни още поводи да се срещаме с него, не мислиш ли?
– Не – отвърнах и стиснах зъби.
– Добре. Подготвила ли си изненадата?
– Да, преди няколко години работих с един от сегашните му служители. Връща ми услуга за тогава.
– Сигурна ли си, че няма да каже на някого?
– Убедена съм. Казах му, че ако издаде изненадата, много хора няма да останат доволни и ще му се разсърдят.
– Браво на теб – каза той и отпи от бирата си. – А, нали не си забравила да ми поръчаш от швейцарското?
– Не съм. Защо обаче настояваше толкова много за това? Помня, че преди хвалеше само немското.
– Хората се развиват. Може и да не ти се вярва, но вече имам по-изискан вкус. Немското е приятно, почти забавно, но не съм толкова млад. Нуждая се от нещо по-прецизно, което да си идва веднага на думата.
– Не знам, аз май още си залагам на класиката.
– Не се и съмнявам, ти винаги си действала по-ударно от мен.
– Нима? – засмях се аз. – И ти си имал безразсъдни моменти, недей да се изкарваш света вода ненапита.
– Това е последното нещо, което бих направил, не се тревожи – каза той и на свой ред се засмя.
– Между другото, благодаря ти. Че дойде, имам предвид. Знаеш, че…
Той ме прекъсна, вдигайки ръка, и отговори без капка притеснение:
– Нека да приключим със срещата, пък после ще ми благодариш.
Кимнах в знак на съгласие и се извиних за момент, след което посетих тоалетната. Всеки път става така: може почти да не се тревожа, ама точно от това „почти“ ми се пишка. Когато се върнах, той хвърли око на телефона си, довърши халбата на един дъх и предложи да вървим.
Повиках момичето на бара и се наведох към нея.
– Муай-тай за двама, ако обичате – постарах се да извикам така, че само тя да ме чуе.
– Имате предвид „май тай“, нали? – попита тя.
– Не.
– Добре – каза тя и се отдалечи. След малко до нас се появи костюмиран мъж, който ни изведе навън от бара; заобиколихме сградата и в задната ѝ част видях ръждясала врата. Мъжът почука отчетливо по вратата, която се отвори безшумно, и ни покани с жест да влезем в малко и добре осветено помещение, обзаведено оскъдно, но с много по-добре изглеждаща врата в единия край.
Вътре имаше двама едри типове с бръснати глави. Единият поиска да види поканите ни. Извадихме по една дебела пачка пари и той ги взе с още по-дебелата си ръка. Преброи парите внимателно, после кимна на другаря си, който ни претърси. След обиска двамата здравеняци явно останаха доволни и ни позволиха да минем през по-хубавата врата в тъмен коридор.
– Хвани ме под ръка – прошепна той. – Ще изглеждаме по-малко подозрителни така. Все едно ме придружаваш.
– Носиш ли си очилата за четене? – попитах аз.
– Да.
– Сложи ги, придават ти визия на човек, който не е бил удрян през живота си. Ще те водя, ако ти е трудно да виждаш.
– Без имена.
– Без имена.
Залата, до която ни отведе коридорът, не беше голяма. Всъщност, трудно минаваше за зала, личеше си, че преди е била складово помещение. Въпреки това вътре имаше достатъчно места за сядане, което беше добре предвид насъбралата се публика. Разбутахме няколко души, докато стигнахме на десетина крачки от ограждението в средата на залата; вътре в него две млади и жилави момчета бинтоваха дланите си и очакваха да обявят началото на двубоя.
Незаконни боеве. Един от най-неприятните начини да изкарваш пари на нечий гръб. Ето такъв човек беше домакинът ни. Сякаш не му беше достатъчно да пробутва дрога на деца.
– Как искаш да изтанцуваме този танц? – попитах аз.
– Обикновено съм свикнал аз да водя, но ми се струва, че ти си по-напреднала от мен в този случай.
– Добре. – Огледах се, без да се озъртам прекалено много. – Предлагам да не бързаме. Нека изчакаме да минат първите два двубоя, а след това ще поискам да говорим с домакина.
– Ами изненадата?
– Ще дам сигнал на бившия колега, не се безпокой.
– Не ме притеснява толкова самата изненада, колкото презентацията. Може и да нямаме време за почести.
– Ако нещата тръгнат към съкращаване на презентацията, ще дам сигнал и на теб.
– Аз поемам външен контрол, ти вътрешен?
– Да.
– Сигурна ли си за фойерверките?
– Не, но така съм се разбрала с бившия колега.
– Както си решила.
Намерихме местата си, седнахме и зачакахме. Нисък и изключително мазен тип излезе измежду публиката и започна да реди обичайните за едно конферансие глупости. Не пропусна да спомене, че няма съдия, няма точки и победата се постига само когато противникът не може да се изправи на крака за по-малко от десет секунди. Две момичета се появиха отнякъде с гонг – истински проклет гонг – и конферансието го удари. Момчетата в ограждението се заблъскаха с юмруци, лакти, колене и ритници на мига.
Постарах се да си придам заинтересован вид и едновременно с това да не гледам какво се случва твърде внимателно. Бойците бяха поредните от многото бедни и слабо образовани млади мъже, които трудно можеха да си намерят читава работа и изкарваха прехраната си, а и тази на семействата си, чрез подобни „събития“. В тази част на страната винаги е било така. Не ми беше приятно да ми се напомня толкова брутално докъде би могъл да стигне човек, когато коремът му е залепнал за гърба.
Интересен факт, който може би малко хора знаят, е колко кратко траят такива двубои в реалния живот. По филмите деветдесеткилограмови мъже могат да се удрят в главите по пет, десет, дори повече минути, но не изглежда това да им пречи особено. В спортните срещи от този тип е по-различно, но правилата, точкуването и кратките рундове определено намаляват, макар не с много, рисковете от сериозни травми. А и наличието на предпазна екипировка си е плюс, особено когато мозъчното сътресение не е нещо, което ти доставя удоволствие. Двете момчета се млатиха като зверове около минута, след което едното взе надмощие над другото и го съсипа от бой. Когато изнесоха загубилия от ограждението едва три минути след гонга, на мен вече ми беше леко призляло. Въпреки това станах и ръкоплясках с престорен ентусиазъм.
– Би трябвало да ме е забелязал – прошепнах аз на придружителя си.
– Можем да го подкараме по същество още сега – прошепна в отговор той. – Не е нужно да стоим и да гледаме още.
– Ще съм по-сигурна така.
– Добре, но не мисли, че не знам колко ти е гадно от всичко това.
– И на теб едва ли ти е приятно.
– Така е, но съм претръпнал. Кофти ми е, че мога да пренебрегвам такива гледки, но не съм се сблъсквал толкова рядко с тях. Ти, от друга страна, обикновено си избираш домакини в по-различни среди.
– Имам си причина – казах аз и дадох ясен знак, че не ми се говори повече по темата.
Вторият двубой почна и приключи по същия начин като първия. Когато влязохме в залата, аз забелязах маса с кетъринг; нищо не изостря апетита като това да гледаш как двама души се пребиват един друг до безсъзнание. Станах от мястото си малко след края на двубоя и отидох до масата, уж за да взема две чаши шампанско. В действителност изчаках бившият колега да се приближи до мен.
– Всичко е готово – каза той. – Изненадата се намира зад библиотеката в офиса му.
– Предполагам, че ще бъде в компания?
– Двама придружители, стандартно още двама пред вратата. Виждам обаче, че и ти не си сама.
– Когато се уговаряхме с теб, още не бях сигурна дали ще дойде.
– Как го убеди?
– Изобщо не ми трябваше да го убеждавам – отговорих аз и взех шампанското. – Той се съгласи веднага.
– Звучиш така, все едно не си го очаквала.
– Донякъде. Знаеш как е с работата. Хората се срещат поради едни обстоятелства, а други ги разделят. Но той винаги е бил коректен бизнес партньор.
– Разбирам. Е, аз ще тръгвам. Може би няма да се видим в скоро време. Ще чакам да ми пишеш, за да знам как е приключила срещата.
– Приятно ми беше да работим заедно отново.
– И на мен – каза той и се усмихна. – Дано не ни се наложи пак.
– Това зависи от теб – отвърнах аз и на свой ред се усмихнах.
Върнах се на мястото си и предложих чаша шампанско на придружителя си, след което го осведомих за изненадата. Малко след старта на третия двубой станахме и отидохме до един от охранителите в залата. Обясних му, че имаме уговорка с домакина, но се налага да тръгнем по-рано от предвиденото и се питаме дали не бихме могли да придвижим срещата ни напред във времето. Той изчезна от залата зад поредната врата и след малко се върна с още двама души. Те ни отведоха до офиса на домакина, като за всеки случай бяхме повторно обискирани. После ни пуснаха вътре.
Първото, което забелязах, беше библиотеката в единия ъгъл. Беше чудесно разположена, изобщо не личеше нещо да е скрито зад нея. Това спокойно можеше да се дължи на липсата на изненада, но възможността за това беше практически никаква. Двойка охранители, също както бившият колега беше предупредил. Пистолети в разкопчани кобури под разкопчаните им сака. Почти чувах тракането на колелцата в главата на придружителя ми; знаех, че вече измисля как да овладее предстоящата ситуация.
Домакинът ни беше с гръб към нас и даваше инструкции по телефона на някого; успях да чуя, че става въпрос за преброяването на парите от залозите за вечерта. Разговорът приключи бързо и той ни покани да седнем пред бюрото му, настани се в мястото си и погледна към моя придружител в очакване.
– Благодарим Ви за разбирането – казах аз, с което леко го обърках за миг, но незабавно насочи вниманието си към мен. – Съжаляваме за причиненото неудобство, внезапно се появи нещо непредвидено, с което се налага да се заемем още тази вечер.
– Не мога да не вляза във Вашето положение – отвърна той. – От една страна съм наясно с природата на нашите занимания и трудността да ги удържаме изцяло в удобни за нас часове. От друга страна и по-важно в този случай, аз винаги съм се старал да акомодирам нуждите на потенциални инвеститори. Полезно е за създаването на коректни бизнес отношения.
– Съгласни сме – казах аз. – Както вече знаете, аз и моят партньор сме готови да вложим една съвсем нескромна сума във Вашата, ако ми позволите да отбележа, впечатляващо бързо разрастваща се ниша.
– Очевидно сте умни хора, щом желаете толкова отрано да се включите в развитието на, както казахте, моята ниша. Доста приятен евфемизъм, смятам да го ползвам занапред, стига да не възразявате.
– Не, разбира се.
– Благодаря Ви. Е, предполагам, че е време да пристъпим към детайлите.
Домакинът ни се изправи и отиде до библиотеката, от която взе два тежки класьора и ги донесе на бюрото. Покани ни с жест да се изправим и да дойдем до него, когато ги разтвори; навярно ни беше оценил като нулева опасност.
– Всичко това – каза той, посочвайки единия класьор – са мои имоти в съседните градове. Възнамерявам да ги пригодя за боевете по същия начин, по който съм създал условията в тази сграда. Това, както е известно на всеки, предполага наличието на доста капитал, който, макар и да мога да осигуря от другите си бизнес начинания, несъмнено би ги поразклатил с липсата си. Както виждате тук – домакинът ни разлисти договорите в класьора, – те са разположени в най-подходящите части на градовете: социално слаби хора, предимно от малцинствен произход, не с много опции за работа…
– Доколкото разбирам, на такива места има сравнително висока полицейска активност – включи се придружителят ми. – Надявам се, че имате план как да избегнете проверки от страна на патрулите.
– Същият план, който е в сила и тук – засмя се домакинът. – Подходящи хора на ключови места, на които предлагам нерегламентирани финансови бонуси.
– Явно умеете да държите всичко под контрол – казах аз, преструвайки се, че разглеждам документацията, докато изучавах бюрото и стаята изпод вежди.
– Налага ми се. Не ми харесва как лаиците биха нарекли дейността, с която се занимавам, „империя“. Първо, защото не е толкова голяма, и второ, защото сравнението не е никак точно. В империите, исторически погледнато, всичко винаги се закучва заради един човек или заради няколко души на върхови позиции, които са или толкова некомпетентни, че нарушават цялата система, или са твърде компетентни и всеки аспект от империята зависи от тях, а след смъртта им няма кой да поеме такива тежки отговорности. Не, това е по-скоро екосистема: нещата са се случвали по един определен начин в продължение на години, докато не пристигам аз в ролята си на земеделец. Изучил съм почвата, условията, потенциалните трудности, след което стъпка по стъпка съм извил привичките на природата в своя полза. Колкото и да се опитвам обаче, не мога да гарантирам, че винаги ще срещам успех. Ето защо гледам да се разраствам в различни бизнес среди.
– Напълно разумно – отбелязах. – Предполагам, че и там сте толкова успешен, колкото и в спортните инициативи?
– Дори повече. Боевете са най-новата ми идея. – Той посочи втория класьор. – Предимно се занимавам с търговия, основно в същите части на градовете, в които развивам и другите си начинания: краткосрочни заеми, химическо чистене, рекреационни вещества. Служа си само с подставени лица, които не се познават добре, така че нищо уличаващо не може да се върне до мен, в случай че разкрият някоя от операциите ми.
– Хитро решение – каза моят партньор. – Условията предполагат струпване на незаконни активности на едно място, което не е идеална ситуация дори и при регулация на полицейските проверки. Така никой няма да издаде другия и никой няма да издаде Вас.
– Напълно прав сте. Струва ми се, че е доста елегантна система, ако ми позволите сам да се потупам по гърба.
– Позволявам.
Домакинът ни се разсмя, даже охранителите решиха, че могат да му пригласят по-тихо. Малко рискован ход, но този път се отплати.
– Относно тази Ваша система – полюбопитствах аз, – едва ли греша, ако предположа, че не сме единствените Ви потенциални инвеститори, както и че не бихме узнали кои са другите.
– Не мога нито да потвърдя, нито да отрека това.
– Ще приема, че съм права.
Лека усмивка по лицето му. Май ме харесваше още повече.
– Както желаете – каза той, след което върна класьорите по рафтовете им. – Предлагам да преминем към договарянето. Все пак бързате.
– Разбира се. Имам само един въпрос преди това.
– Слушам Ви.
Кимнах едва забележимо на своя придружител, който ми върна жеста.
– На всички бременни жени ли пробутвате дрогата си? Или само на онези, които Вие сте забременил?
– Какво?!
– Помолиха ме да предам поздрави.
Грабнах химикалка от бюрото и я забих в сънната артерия на домакина ни. Бутнах го към единия охранител, докато моя придружител се зае с другия. Здравенякът залитна изпод шефа си и се строполи звучно на пода; в същия момент чух зад себе си глухото и мокро изхрущяване на счупен врат.
– Вратата! – извиках аз.
– Знам!
Все още живият охранител панически избута шефа си настрани и посегна към пистолета, но аз бях по-бърза. Извадих оръжието му и стрелях в гърдите и главата му. Някой заблъска по вратата, но тя вече беше заключена. Партньорът ми трупаше мебели пред нея за всеки случай.
– Погрижи се за изненадата – казах аз, докато обръщах домакина ни по гръб на пода.
– Разбира се.
С периферното си зрение видях как придружителят ми отмести библиотеката в ъгъла. Зад нея той откри сак, който отвори. Междувременно се загледах в обилно кървящата рана в шията на домакина ни. Той се опита да каже нещо, но само издаде някакъв гърлен звук. На пода до мен тупна въже, несъмнено извадено от сака; завързах ръцете и краката на домакина. Вратата се тресеше от удари, но ключалката и барикадата от тежките столове и бюрото не поддаваха.
– Знам колко е важна за Вас позицията Ви на власт – обясних на кървящия мъж, докато го слагах да седне в стола си. – Ето защо ще разполагате с обичайната си гледка: чакащ някой слаб и отчаян човек да допълзи при Вас за помощ, или някой от висшестоящите Ви партньори да се появи с усмивка на лицето и пари в джоба, за да му свършите услуга.
– Запомних имената – каза придружителят ми, хвърляйки класьорите на голяма купчина в средата на офиса. – Ще ти ги дам, когато се измъкнем оттук.
– Ннн… – изхриптя слаб глас.
– Няма да се измъкнем? – предположих аз. – Страхувам се, че това е само наш проблем. Не прекарвайте последните си мигове в излишни тревоги. Особено когато разполагате с доста по-належащи такива.
Извадих от сака две навити на руло парчета черен плат и започнах да ги развивам. През това време из стаята вече се разнасяше остра, тежка миризма. Неразбираеми дрезгави викове отвън придружаваха ударите по вратата. От плата се показаха пистолет, три пълнителя и черен предмет с формата на груб цилиндър, който ме накара да се потрия ръце. Не е задължително да съм направила някаква сексуална асоциация, но не е задължително и да не съм. Измъкнах и два кобура; сложих единия и го стегнах по тялото си, после развих другото парче.
– Колегата ти сам ли е решил да купи ацетон или трябва да благодаря на теб за замаяната ми глава? – чух зад себе си.
– По-безпроблемно се купуват големи количества ацетон, отколкото предпочитаните от теб запалителни течности – отвърнах аз, зареждайки автоматичната пушка. – А и се запалва по-лесно.
– Това също ме притеснява.
– Ела да си вземеш изненадата.
Придружителят ми дойде, свали припряно сакото си, надяна кобур през рамо и грабна два пистолета. Зареди ги, пъхна единия в кобура, а другия вдигна и насочи към вратата. Остана доволен от мерника и каза:
– Разчитай на тия неутрали да направят оръжие с часовникова прецизност.
– Нека те видя колко хора ще свалиш на излизане, пък тогава ми хвалѝ прецизността им – измърморих аз и заредих своя пистолет.
– Отварям ли?
– Само секунда.
Приближих се до лицето на домакина ни. Беше пребледняло, самият той балансираше на тънкия като острия на бръснач ръб на съзнанието. Въпреки това имах нуждата да му кажа едно последно нещо.
– Всичките ти планове бяха толкова подредени. Всичките ти документи изглеждаха така изрядни. Но тя и детето не се вписваха в сметките ти, нали? – Повдигнах брадичката му с пръст; разфокусираните му очи срещнаха моите. – Два живота по-малко не са кой знае какво. Но сега ще платиш за тях със своя собствен. Твоите сметки май не излизаха по такъв начин. Трябвало е да си имаш едно наум.
– Отварям!
– Добре! – извиках и метнах пушката през рамо. Отидох да помогна на придружителя си с разбутването на мебелите, а данданията зад вратата се усили.
– Аз ще поема фронта – каза той и зае позиция встрани от вратата. – Фойерверките ни са готови, нали?
– Само дай знак – отговорих и извадих евтина бензинова запалка от чантата си.
– Трябва да правим това по-често.
– Не, не трябва.
– Да, права си, не трябва.
Отстрелях ключалката на вратата с пушката. Вратата полетя навътре в офиса, изблъскана от поне трима души. Смених пушката с пистолета и преброих три изстрела право в главите им. Другарите им бяха заклещени в тесния коридор и хаосът помежду им беше всичко, от което се нуждаеше подкреплението ми.
– Надявам се, че жена ти не ми се сърди, задето те откраднах за тази вечер! – извиках му, докато той презареждаше; вече беше изпразнил един пълнител в тълпата охранители.
– Тя е разбран човек! Освен това вие двете се познавате по-отдавна, отколкото аз и ти се познаваме! Годеникът ти, от друга страна, може и да не остане възхитен от това, че съм тук!
Два изстрела с пушката в коридора освободиха изхода ни към залата. Презаредихме и се приготвихме да тичаме, а аз се престорих на обидена:
– Шегуваш ли се? Нима наричаш светлината на моя живот ревнивец?
– Говорейки за светлина…
– Нито дума повече.
Щракнах запалката и я метнах на пода. Почти веднага въздухът над накиснатия с ацетон килим се възпламени. Огънят лакомо се плъзна към стените, поглъщайки телата с готовност да ги храносмели бавно и с удоволствие.
Направих две неща, когато се озовахме обратно в залата: претърколих до масата, за да се прикрия и стрелях във въздуха. Без друго паникьосаната публика закрещя още по-силно, след което всички хукнаха към изхода. Придружителят ми ловко отстреля четирима охранители и се ядосах на себе си, задето трябваше да призная, че тъпите му швейцарски пистолети са добри. В създалата се суматоха успяхме да се промушим в тълпата и закрещяхме заедно с останалите, за да се слеем по-добре с тях; той успя да си пробие път напред и затича, щом излезе на открито, а аз хукнах след него. Стигнахме без други проблеми до колата му, качихме се и потеглихме с мръсна газ до най-близкия воден басейн.
Няколко часа по-късно двамата разглобявахме оръжията си и накисвахме останалата ни екипировка в течност за разпалване на барбекю близо до буйна река. Изстисквах бутилката до дъно, когато го чух да казва:
– Това щеше да е по-добра алтернатива от ацетона. Още ми дразни на носоглътката.
– Стига си се лигавил.
– Страшна ирония би било да се лигавя с раздразнена лигавица.
– Следващия път ще направим всичко по твоя начин, съгласен ли си?
Той се умълча за малко, след което попита:
– Онова, което му каза, истина ли беше?
– Моля?
– Онова, което каза на домакина за жената и детето. Той наистина ли…
– Мислиш ли, че щях да премина през всичко тази вечер иначе?
– Проклет изрод.
– Знам – въздъхнах аз. – Такива като него рядко ги хващат. Никой никога нищо не може да докаже и други такива куриози на правосъдието.
– Затова си решила, че ще гори за постъпките си по един или друг начин?
Засмях се.
– Само това чаках, идиот такъв! – казах аз и го замерих с празната бутилка. – Изтребихме сума ти хора тази нощ, а ти пак намери как да се пошегуваш с това.
– Нали знаеш, така е доста по-лесно. Трудно можем да се справим с нашата работа, ако не се занасяме помежду си от време на време.
– Така е.
Запалихме екипировката и изхвърлихме парчетата от оръжията в реката, докато чакахме да се разгорят пламъците. Преоблякохме се с резервни дрехи, метнахме в огъня официалното облекло, което предварително бяхме купили от различни магазини за дрехи втора употреба и постояхме известно време загледани в горящата купчина.
– Трябва да дойдете на вечеря някой път – каза той. – Ти и годеникът ти.
– Може. Може и вие да дойдете при нас. Или да излезем заедно някъде.
– Моето предложение ме устройва повече. Още не се доверявам на други хора да гледат малкия цяла вечер.
– Сигурно е пораснал доста от последния път, когато го видях.
– Все едно се прибирам при различно дете всяка седмица.
– Голям си образ обаче, да знаеш.
– Какво имаш предвид?
– Имаш си жена, дете… е, и аз си имам годеник, това също не е малко, но ми е интересно как още можеш да работиш така.
– Добре ми се плаща?
– Знаеш какво искам да кажа – подразних се леко.
– Да, разбира се, че знам. Май съм пропуснал да ти кажа, че съм спрял да приемам нови поръчки.
– Какво?
– Чу ме. Откакто научих, че ще ставам баща, разпределих заделените си пари в спестовни сметки и започнах да инвестирам. Преди шоуто по-рано не бях ловувал от година и половина.
– И просто така реши да излезеш да те стрелят?
– Не. Реших да помогна на приятел.
– Виж…
– Спести си речта и просто ела на вечеря някой път.
– Добре.
Оставихме огъня да погори още малко, после го засипахме с пръст и изхвърлихме всичко останало в реката. Тръгнахме десетина минути преди изгрева. Прибрах се рано сутринта, взех си душ и спах спокойно до ранния следобед. Оттам нататък животът си продължи нормално.
Поне до следващия път.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Научи ме на тайните си, космическа коткЕ. :D SpaceCat Pasta Aglio e Olio. :) #NewThings Извън снимката: тортата, загатната по устата на брат ми. :D #TBT Неочакван гост на терасата. :) #SneakyLizard Друго нещо са бургаските гълъби. :D #DailyRandomness С новите попълнения. :) #RichardCastle #NikkiHeat #DerrickStorm Когато така ти се спи, че реалността ококо теб рухва. #SoTired Интернет обичаше бекон, нали така? :D #Bacon Наричаха ме луд, смееха ми се... Кой се смее сега?! :D #POTC #FaceSwap Може би е просто случайност, но на мен ми се струва, че ме следят. :D #Caturday Понеже захладня, за ето тази се сетих. :D #TBT Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: