Феноменално

Въздухът беше толкова студен, че щипеше кожата по лицето и ръцете ми. Лицето, защото се налагаше да гледам право пред себе си; огромната планина изпълваше погледа ми изцяло, снегът ѝ ме заслепяваше, но трябваше да се взирам напред. Ръцете, защото се нуждаех от това да осъществя възможно най-добра връзка с реалността около себе си.
Цялата горна част на тялото ми също замръзваше. Да, имах основателна причина да не предпазвам лицето и ръцете си от студа на… оф, де да знам, все някой там от четиринадесетте осемхилядника, но нямаше никакъв повод да съм гол до кръста, като изключим колко жестоко изглеждаше това отстрани.
– Може би вече трябва да се облечеш – каза току-що излезлият от скромната ми колиба непалски монах. Ситарам трудно можеше да разбере колко впечатляващ кадър би излязъл от позирането ми.
– Може би вече трябва да спра да те каня на гости и да си хабя чая.
– Чаят ти не струва – отвърна монахът. – Това, с което пълнят пакетчетата, не бих дал на бездомно куче.
– Не знаех, че будизмът учи да се отнасяш така към любезността на домакина си.
– Има много неща, които не знаеш за будизма.
– Смяташ ли да ми бъдеш полезен, Сит, или си дошъл просто да се занасяш с мен?
Монахът влезе обратно в колибата, след което се върна с преметнати през ръка връхни дрехи. Метна дрехите към мен и каза:
– На първо време ела да се стоплиш. Направил съм истински чай.
– А донесъл ли си и истинска храна? – попитах аз, докато навличах пуловера си. – Нещо с леща, ориз, подправки; какъвто и да е вкус, различен от солено месо. Сушеното овнешко взе да ми омръзва.
– Нося ти момо и дал. Трябват ти протеини.
Облякох се и забързах към колибата. Вътре беше малко тясно, но доста уютно. Ситарам и още няколко души от манастира му ми помогнаха да я построя преди няколко месеца, когато се добрах до планината. С последните си пари купих дрехи, пособия от първа необходимост и други провизии от близкото селце, с които си осигурих топлина и минимален комфорт; макар още да нямаше сняг на тази височина, чуждоземският ми организъм беше свикнал на по-топла обстановка. За по-нататъшното си изхранване успях да се погрижа по единствения начин, който ми хрумна: започнах да разказвам историите си в евтините таверни в по-големите села, където все някой намираше глупостите ми за достатъчно интересни, че най-малко да ме черпи пиене. С течение на времето станах донякъде известен и сега винаги има кой да ми плати храната в замяна на нова приказка. Нарекоха ме Баяна, или Разказвача, понеже никой не знаеше името ми.
Името ми…
Сит седеше на земята пред ниската маса. Аз седнах срещу него. Монахът беше сервирал храната и тъкмо наливаше горещия чай. Побързах да взема чашата си, за да стопля и раздвижа вкочанените си пръсти. Обядвахме в мълчание, заслушани в неритмичната песен на ветровете навън. Простичък живот, но поне мога да го нарека свой. Всичко преди това беше измислица.
Всичко. Дори името ми.
Миналата седмица Сит се поддаде на любопитството си и най-сетне ме попита какво, по дяволите, диря тук, на хиляди километри от дома си. За монах като че ли не го бива много; не мога да съм сигурен, не съм запознат в детайли с монашеския живот в тази (или която и да е друга) част на света. За сметка на това прие отговора ми добре. Не много хора биха повярвали на човек, който говори за нереалистични нощни приключения, за абсурдни битки по влакове и за дълбоки конспирации срещу живота му, които по някакъв начин се оказват изфабрикувани от друг. Ясно ми е, че не знам много неща за будизма, но ще се изненадам, ако някъде пише, че последователите на точно тази религия нямат проблеми да приемат за чиста истина думите на хора, които казват, че са измислени герои в разкази, написани от реалните им еквиваленти. Сит изслуша цялата ми история, а после…
– Мислих много върху думите ти – каза монахът в един момент. Вече бяхме приключили с обяда и тишината се беше нагнетила.
– Кои от всичките ми думи? Не знам дали си забелязал, но аз не спирам да дрънкам.
– Знаеш за какво говоря, Баяна. Обсъдих разказа ти в манастира, но никой не повярва на чутото. Аз обаче видях истината с очите си и не се отказах. Порових се в архивите ни за нещо, което би могло да обясни това, което ти ми показа, но не намерих отговор.
Когато разказах за живота си на Сит, той ми предложи някаква духовна интерпретация на всичко. В онзи момент изпитах разочарование. Бях очаквал единственият ми приятел на този континент да ме разбере, а той като че ли ме беше помислил за откачен отшелник. Ядосах се. Усетих как сърцето ми бие право в гърлото. Развиках се и излязох от колибата; в гнева си явно съм задействал онази сила, която ми беше помогнала да избягам от острова. Видях историята ми ред по ред, черно на бяло, носеща се пред погледа ми. Представих си нещо и то се случи.
Планината и всичко останало около мен изчезна. Аз и колибата ми се озовахме на брега на морето. Ботушите ми затънаха в пясъка, а слънцето ме заслепи по-силно от всичкия сняг на света. Отново бях у дома. Мисълта беше толкова примамлива, че едва не останах там.
Изненаданата въздишка зад мен ми подсказа, че Ситарам е видял стореното от мен. Той стоеше неподвижен на прага на колибата, а на лицето му бе изписана невярваща гримаса. Не го бях виждал така ошашавен; това ме разсея достатъчно, че да се върнем обратно в Непал. Признавам му го на човека, окопити се бързо. Каза само, че трябва да отиде до манастира и че ще се върне след няколко дни, след което си тръгна.
– И като си мислил, стигна ли до нещо? – попитах аз.
– Може да се каже.
– Е, слушам те.
– Ти твърдиш, че си създаден от самия себе си. Че реалността, в която живеем, е плод на въображението на човек, който не просто прилича на теб, а в много отношения е теб. Само по себе си, подобно твърдение е лудост. Но аз видях на какво си способен, Баяна. И мисля, че има решение на твоя проблем.
Засмях се. Не знам защо го направих. Може би вече бях тръгнал да се отказвам от идеята, че отново ще живея нормален живот. Или пък бях осъзнал, че никога не съм имал такъв, затова няма защо да хабя напразно мечтите си.
– Сит, радвам се на оптимизма ти, но се съмнявам, че имам изход. Аз Прим ще ме открие рано или късно. Мога да се надявам само на това, че няма да бъде рано.
– Нима те е страх?
– Естествено, че ме е страх! Пропътувах около десет хиляди километра, докато стигна до това място; човек не прави така, когато няма грижи!
– От какво обаче те е страх, Баяна?
– Моля?
– От какво се страхуваш, приятелю? Какво точно те плаши? Че този Аз Прим ще те открие и ще те унищожи? Или че има надежда? Надежда да се спасиш, която е твърде далече от теб и от силите ти?
Вече не ми беше до смях. Изправих се и излязох навън. Слънцето напичаше, а планината изглеждаше все така красива и непристъпна, колкото в първия ми ден тук. Чух стъпките на Сит зад себе си.
– Прекрасни са, нали? – попитах тихо. – Буквалните върхове на природата. Къде полегати, къде назъбени, винаги се срещат с небето. Бял сняг на син фон. Също като разпенила се вълна, готова за сблъсък с брега.
– Вълните също бяха прекрасни – каза монахът.
– Беше ли ги виждал преди? Вълните.
– Преди да вляза в манастира, пътувах с търговски кораби. Беше отдавна, почти двадесет години са минали от последното ми пътуване.
– Какво си правил на тези кораби?
– Работих като моряк – отвърна той и двамата се разсмяхме. – Знам, знам, планинецът да се лашка по корабите. Това беше мечтата ми в онези времена. Да видя света, докато съм още млад. А после остарях. За плаване остарях, имам предвид, но пък поне беше навреме; вече се бях наситил на гледки. Затова се върнах у дома и потърсих друг вид поглед върху света. Станах монах и заживях по начин, който може да ми позволи да отворя съзнанието си за много повече от онова, което съм виждал.
– И после аз, роденият до морето, дойдох в планината при теб, бившият моряк планинец, за да ти разкрия, че цялото ни съществуване е просто фантазия.
Сит ме тупна по рамото и каза:
– Ами ако не е точно така?
– Какво имаш предвид?
– Казах ти, че съм мислил много върху думите ти. Струва ми се, че отговорът се крие в тях и искам още веднъж да чуя цялата ти история. Само че този път – каза той и измъкна куп листи и химикалка от пазвата на якето си, – този път ще запиша всичко. Искам да бъда сигурен, че не съм пропуснал и една дума.
Видях ентусиазма в очите му и си спомних моя собствен. Когато избягах от Аз Прим, аз се бях зарекъл, че ще намеря начин да оцелея. Да победя. Да стана истински. Но не знаех как бих могъл да постигна това. С времето просто се отказах от идеята. От надеждата. Избягах от дома си, от всички и всичко, в опит да поживея извън нечия история, докато не бъда открит. Оставих времето ми да изтече.
Това не е правилно.
– Виж, аз… – започнах, но се спрях. Загледах се в празните листи. За миг си зачудих какъв смисъл има да се осланям на никаквата надежда. После обаче осъзнах нещо.
Това не съм аз. Всеки път, когато шансовете не са били в моя полза, когато изгледите са били да се проваля, когато времето ми не е достигало, аз винаги съм правил едни и същи две неща. Първо съм се притеснявал, а след това съм действал. Прекалено дълго се бях оставил на притеснението.
Време беше да действам.
– Трябваше да намериш лаптоп отнякъде – казах аз. – Ще те заболи ръката от писане.
Ситарам не каза нищо. Само се усмихна и закрачи към колибата. Отправих кратък поглед към планината и го последвах.
Следващите няколко часа изминаха в разкази от моя страна, писане от страна на монаха и нарастващо чувство у двама ни, че май наистина има нещо скрито във всичко, което ни убягва и което би могло да се окаже ключът към оцеляването ми. След като приключих историята си, станах да направя още чай и оставих Сит да преглежда записките си. Като че ли наистина му бе хрумнало нещо през седмицата, в която не се бяхме виждали, защото наблюдавах как лицето му ставаше все по-съсредоточено върху написаното, а беглата му в началото усмивка се беше изопнала почти до ушите му. Предложих да помогна, но той отказа и заби нос в хартията. Чаят тъкмо беше започнал да свисти и го махах от огъня, когато чух ожесточено драскане по хартия.
– Какво стана?
– Възможно е… не, чакай. Искам първо да го напиша и после ще ти кажа.
– Само да не ми получиш някой инфаркт – опитах да се пошегувам аз, но монахът не ми обърна внимание и продължи да пише трескаво. Не го обвинявам, тъп опит беше.
Няколко минути по-късно той ме прикани да седна. Налях чай, разположих се срещу него и зачаках да видя какво е измъдрил.
– В най-ранната история, която ми разказа, има нещо, което се повтаря по-нататък. Така де, има няколко неща, които се срещат като общи мотиви, но основното е твоята способност да се впускаш в екстремни физически дейности, без да биваш нараняван. Когато си наранен пък, незабавно оздравяваш.
– Това не означава нищо. Аз Прим просто ми е надявал сюжетната броня. Тя ме е пазила от всичко.
– Значи без неговото влияние не би могъл да извършваш подобни подвизи?
– Погледни ме, Сит – отговорих аз, след което станах и се завъртях. – Батман би се озорил да направи доста от нещата, които ти казах, че съм правил, а аз категорично не съм Батман. Не съм дори Робин.
– Не знам кои са тези хора.
– Божичко…
– Важното е, че при необходимост ти разполагаш с върхови способности. А и при твоето бягство от острова ти си надвил Аз Прим. Не изглежда да е разполагал с толкова силен контрол върху теб.
– Човече, ще трябва да извадиш доста по-сериозни аргументи, ако искаш да ме убедиш, че има начин да се спася – въздъхнах аз и се заиграх с ръкавите си.
– Добре, ето това може би ще те убеди – каза монахът и чукна енергично с химикала по нещо в бележките си. – В немалка част от нещата, които са ти се случили, ти вмъкваш някакво подобие на хумор.
– Благодаря ти, Сит, „някакво подобие на хумор“ е точното ниво на хумор, което целях да постигна.
– Просто шегите ти не са по вкуса ми, съжалявам.
– Да, да. И как некадърните ми шеги ще ми помогнат?
– Може и да не са некадърни, Баяна. Това, което се опитвам да ти кажа, е свързано като цяло с тяхното наличие. Хуморът ти е странно преплетен с опасностите, които ми описваш. Не е балансиран. На някои места е прекалено малко, на други е твърде много, понякога прекъсва събитията и нарушава вниманието на слушателя…
– Остави на будиста да ти говори за баланс.
– Отново се шегуваш.
– Все още не си ми обяснил какво общо има хуморът ми с всичко – казах аз, подразнен от думите му.
– Ще стигна и до това, но първо искам да помислиш върху следното: какво се е случило с историята ти?
– Не разбирам.
Монахът разстели бележките си по масата и ги заобръща към мен. Вгледах се в ситния му почерк, а той продължи да излага предполагаемото си обяснение:
– Тук има нинджи. Тук продължава да има нинджи. Тук отново ги има, но са по-различни, как ги беше нарекъл…
– КлоНинджи. Това са мои клонинги, обучени като нинджи.
– Не знам какво е клонинг.
– На какво те учат в тоя манастир?!
– Съсредоточи се, Баяна. Тези твои нинджи се появяват от самото начало, но тук ги няма никакви – Ситарам посочи листите с последното ми приключение. – Целият тон на разказа ти внезапно се променя. Всичко е някак по-сериозно. Няма го хуморът, липсват и онези случайни моменти в събитията, които по някакъв начин се появяват и изчезват, без да имат важен ефект върху случващото се. Историята ти започва абсурдно и донякъде несвързано, но тук нещата се променят.
– Може би защото точно тогава съм разбрал какво е естеството на ситуацията, в която се намирам?
– Възможно е, но не мисля, че това е цялото обяснение. Струва ми се, че сблъсъкът ти с пирата в хеликоптера е ключовият момент в историята. Всичко преди това е случка след случка, няма свързаност помежду им. Не е ясно какво е станало между предишните ти приключения, докато тук има по-видима последователност.
Потърках очи и се замислих. Продължаваше да ми е непонятно как всичко това има общо с измъкването ми от Аз Прим.
– Сит, слушай ме сега – казах уморено. – Би трябвало да си разбрал досега, че не съм най-добрият разказвач на света…
– Точно така! Точно това е!
– Какво?
– Ти наистина не си най-добрият разказвач на света.
– Ако ще се обиждаме сега…
– Не те обиждам, Баяна. Виж, в началото разказваш разпокъсано, залагаш твърде често на хумора си, пропускаш да обясниш някои неща, събитията не са навързани. От един момент нататък обаче историята ти става по-подредена, по-подробна. Макар все така да залагаш на по-изненадващи мигове, ясно си личи по-добрата структура…
– Чудно – прекъснах монаха. – Будистите преподавали литературни анализи.
– Това, което се опитвам да ти кажа, е очевидно. Ако някой друг пише всичко това, а не ти, тогава този някой не е добър писател.
– Аз Прим не е добър писател…
– Почваш да схващаш – отвърна Сит и се усмихна.
Станах и закрачих напред-назад из колибата, което не беше особено трудно, защото си беше тесничко вътре.
– Сит, ако си прав, това означава, че всички тези небивалици, които са ми са се случвали досега, всички невъзможни неща, които съм правил, всеки един миг от моето съществуване е зле написан разказ – казах аз, изстрелвайки думите една след друга в опит да не изоставам от рязко забързалите се мисли в събудения ми мозък. – Аз съм живял в недообмислен свят, а сега го разпознавам като такъв. Цялата ми история е на средно ниво!
– Но аз съм слушал другите ти истории. Те действително са по-добри.
– Което води до две неща. Първо, липсата на баланс в моя свят предполага нестабилност в основата на цялото ни съществуване. Сюжетни пропуски. Неясни правила.
– Именно.
– И второ, аз вече мога да ги виждам, а и съм станал по-добър в измислянето на истории.
– А като добавиш към това и способността ти да контролираш реалността…
– … наистина бих могъл да напиша края на моята. Сит, това… това означава, че бих могъл да променя всичко. Мога да победя Аз Прим. Мога да се измъкна от неговата хватка. Да спра с цялото това очакване на неизбежното и да се върна в битката.
Ситарам стана и събра листите, след което ги хвърли в запалената камина.
– Вече не си окован към миналото си, Баяна – каза той. – Не мога да ти помогна повече от това, но се радвам, че и толкова е достатъчно за теб.
– Въпреки това има сериозен проблем – казах аз. – Не мога да включа тази способност по всяко време. Случва се само когато съм под огромно напрежение. Както беше при бягството ми от острова или последния път, когато ти ме видя. Налага се да бъда уплашен или гневен, никога спокоен. Не мога да… Сит, ами ако не успея да овладея способността си навреме?
Монахът се приближи до мен и ме потупа по рамото.
– Може да успееш, а може и да не успееш. Но когато дойде решаващият момент, струва ми се, че цялата ти небалансирана история най-сетне ще дойде на мястото си. Ти може и да не вярваш в себе си, приятелю, но аз вярвам в теб – при тези думи той бръкна в пазвата на якето си и извади малък пакет.
– Какво е това?
– С това ще стигнеш до дома си. До истинския си дом.
– Сит, не мога да приема пари или каквото и да е това…
– Не, не – засмя се той. – Остави го за след битката ти с Аз Прим. Колкото до родината си, там можеш да се върнеш много по-лесно.
– Какво имаш предвид?
Половин ден по-късно, високо в планината и застанал на тесен ръб пред най-огромната снежна пропаст, която бях виждал, най-после усетих тежестта на отговора му.
– Проклет да си, Ситарам! – изкрещях над силния вятър. – Мразя височини! Мразя идеята ти! Мразя и теб!
– Говориш така, защото се страхуваш, Баяна! – изсмя се монахът.
– Не се страхувам! Бесен съм!
– А може би си бесен и се страхуваш едновременно?
– Знаеш, че е така! И аз го знам, но това не ме прави по-уверен!
– Сам го каза! Уплашен или гневен! Така можеш да си и двете!
– Ако умра, ще те убия!
– Съгласен съм!
Погледнах го за последен път. Каквото и да се случеше, знаех, че ще е последен.
– Вятърът утихна за секунда – промълвих.
Вятърът утихна за секунда.
– Благодаря ти, Сит – казах аз на изненадания си приятел. – За всичко.
По лицето му се разтегли усмивка.
– Успех, приятелю. Ще вярвам в теб, дори и да не споделяш тази вяра.
Затворих очи. Въздухът отново засвистя около мен. Опитах се да се успокоя, да си вдъхна смелост, но усетих как връзката ми с написаната реалност отслабва.
Сега или никога.
Скочих.
В първия миг не разбрах как съм станал толкова лек. После прогледнах: сивите зъбери се приближаваха към мен, или по-точно аз се приближавах към тях все по-бързо. Трябваше да се уплаша, да се разгневя. Но в онези няколко секунди бях толкова спокоен, че дори не можах да се уплаша от прекаленото си спокойствие.
– Това не ми харесва, ще трябва да го пренапиша.
Трябваше да изговоря думите на глас, за да осъзная, че виждам историята пред себе си. Че виждам всичко, което ми се случваше в този миг, написано черно на бяло.
– Феноменално – прошепнах аз невярващо.
Думата „феноменално“ се появи пред очите ми, все едно я печатах буква по буква, а след това я последва пояснението, че съм я прошепнал невярващо.
– О, да. Това вече е сериозна огнева мощ!
Армия от нови букви се появи и разбърка пред погледа ми, докато създавах следващото си действие. Усетих, че съм спрял да падам; напротив, издигах се към върха на планината, към синьото и чисто небе отвъд него. Сега виждах всичко: и света около себе си, и думите, които го описваха.
А после полетях право към морето. Формите на света се размиха под мен за миг, а когато отново добиха различими измерения и вид, вече се намирах на брега. Посегнах към пясъка и грабнах малко в шепа. Топлината, отдавна забравена, но така позната, бавно се разля по тялото ми. Можех да остана на брега завинаги. Но ако го направех, щях да разочаровам някого, който вярваше в мен. Погледнах отвъд морето, в посока към планината. Или поне се надявах, че съм. На този етап би трябвало да е пределно ясно, че имам сериозни географски дефицити.
– Дано оправдая тази твоя вяра, Сит – казах аз, след което хукнах, оставяйки морето зад гърба си.
Аз Прим ме очакваше. И него нямаше да разочаровам.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Комично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: