Братя

Брат ми никога, ама никога не е обичал да го наричат Гошо. Георги – разбира се. Гого – да. Жорка – сравнително отскоро, но не и Жоро или Жоре. Гоше – предполагам, че не? Герасим – със сигурност не му харесва, затова му викам така от време на време, но аз се ползвам със специална привилегия.
Да, привилегията ми е фактът, че съм негов брат и такива неща ми се разминават. Обратното също е в сила, разбира се: както аз мога се занасям с него за скорсезевите му вежди и за сериозността, с която приема абсурдни конспирации, така той има правото безнаказано да ме подиграва за астмата ми и предполагаемата ми липса на приятели. И все пак не всичко опира до закачките. Не искам да дискриминирам единствените деца, но съществува огромна разлика между това да имаш изключително близки приятели и това да споделиш детството си с някого, когото виждаш кажи-речи през цялото време. Въпреки че сме имали какви ли не разногласия помежду си като всички сиблинги (една прекрасна събирателна и полово неутрална дума, с която мога да назовавам и братя, и сестри, за да бъдат думите ми по-достъпни за онези от вас, които разполагат с минимум един екземпляр от двата варианта), двамата с брат ми винаги сме можели да разчитаме един на друг за всичко от пазене на тайни до измъкване от кофти ситуации. Хубаво е, когато човек разполага със съучастник по подразбиране.
Смисълът на всичко дотук е в това, че знам всевъзможни подробности за брат ми, тъй като имаме страшно много общи преживявания, причина за които е връзката, която споделяме. Били сме заедно през по-голямата част от моя живот преди пристигането ми в София. Тъй като аз съм по-големият от двамата, той обича да казва, че аз знам какво е да нямам брат, докато той цял живот е имал такъв. И макар да разбирам идеята зад тези думи, не мога да се съглася с тях. Просто не си спомням трите години, четирите месеца и единадесетте дни преди появата му.
Ето защо и аз мога да кажа, че цял живот съм имал брат.
Имам всякакви истории за нас двамата. На каквато и възраст да сме били. Помня, че когато бях малък, обожавах да нареждам възглавниците на стария ни диван на пода и да се хвърлям върху тях, а родителите ми все ми се караха, когато не ги подреждах по местата им. Сравнително наскоро проходилият Гого правеше това, което всички бебета обичат да правят, когато се сдобият с горе-долу функционираща двигателна система и цяло ново измерение на изследване на околната среда, и опознаваше обкръжението си. По-конкретно, беше се мушнал зад новия ни телевизор, който май нямаше и седмица, и в един момент го събори. Телевизорът се отърва с минимални козметични повреди, тъй като отново ме беше домързяло да прибера възглавниците на дивана.
Това обаче изобщо не беше последният път, когато сме използвали мебелите не по предназначение, защото когато с брат ми пораснахме достатъчно, че да се запознаем с кинотворчеството на знаменития китайски попизпълнител Джаки Чан, просто нямаше как да не опитаме да повторим бойната хореография от филмите му, а за тази цел беше необходимо добро обезопасяване на стаята. Не се превърнахме в майстори на бойните изкуства, но пък го научих да прави кълбета, което пак не е никак зле.
Покрай филмите се сетих колко много обичах да му чета тогава. Баща ни започна да носи очила в един момент и делегира на мен отговорната служба да чета субтитрите на брат ми. На Гого му беше приятно, а и на мен също ми харесваше. Представях си, и то нерядко, че бих могъл да стана актьор в дублажа, когато порасна. Френското ми „р“ и фундаменталната ми вътрешна съпротива срещу идеята, че човек трябва да учи, за да стане актьор, в крайна сметка ме отказаха от тази моя мечта, но най-малкото установих, че ме бива да чета всичко от приказки на малки деца до приказки на много по-големи деца. Поне така са ми казвали въпросните малки и по-големи деца, които съм убедил с крайното си досаждане да чуят написаното от мен. От нарцисизма ми отърване няма и толкова.
С брат ми много често сме имали общи интереси. Събирали сме покемони, играли сме си на повече супергерои от състава на филмите на Марвъл, а един път като че ли се бяхме скарали за Синеокия бял дракон, но това може и да не се е случило. Без мен да го въведа в прекрасния свят на Костенурките нинджа… ами някой друг щеше да го стори, ама даже не искам да си го помислям! С времето обаче стана така, че се отделихме един от друг и започнахме да се развиваме като самостоятелни личности. И макар все още да имахме едни и същи интереси, малко по малко индивидуалността ни все превес.
Така например аз предпочитах да прекарвам времето си в четене на всяка книга, до която можех да се докопам, а когато предназначената за мен литература свършеше, родителите ми се възползваха от склонността ми, абе нека да си го кажа в прав текст, от ентусиазма ми да получавам енциклопедии като подаръци. Обичах да сглобявам пъзели и конструктори, впоследствие открих математиката в ученическите си години и ходих по олимпиади, а слабостта ми към книгите се доразви до степен, в която не се нуждаех от наизустяване на теми и анализи, за да се справям в часовете по литература.
Междувременно Георги се превърна, да, „превърна“ – от моята гледна точка като нищо може да го е постигнал и с магия, защото не ми е ясно как стават подобни работи; та моят брат се превърна в едно страшно общително дете, способно да предразположи към разговор практически всеки. Уменията му в повечето игри се пренесоха успешно и върху компютърните такива, а тогава понякога се възползваше от мен в ролята ми на навигатор и отвременавремешен (ей, каква хубава дума измислих само) пъзелорешител (ей, още една), за да стига от битка до битка, където демонстрираше наистина завидна координация.
И като добавя към всичко това страстта му към музиката, която и до днес гори в него, аз съм сигурен в твърдението, което си позволих да изкажа преди половината си живот и към което все още се случва да се придържам: от нас двамата би излязъл един изумителен човек. От мен купищата информация и уменията за решаване на проблеми, от него мотивацията и инстинктивното разбиране на сложните социални взаимовръзки, заедно с разни други подробности, определено биха довели до впечатляващ резултат. И на всичкото отгоре бихме били адски красив човек, ако случайно някой си е помислил, че не съм достатъчно нескромен в преценката си.
За щастие този химерен Адонис ще остане това, което е – полушеговит мисловен експеримент, към който се връщам в някои моменти, за да фантазирам как си запълвам личните дефицити с онези черти, които виждам в брат ми. Невъзможно е да ги взема от него, затова ще се наложи да вървя по много по-дългия път и сам да си ги запълня, поне доколкото стане. Така е правилно, така е човешко.
Ще се върна накратко към музиката. Добре де, може би не чак толкова накратко. Иска ми се да мисля, че когато Георги започна да се занимава с правенето на бийтове, а аз, също като него уж на шега, започнах да пиша текстове по тях, това му е помогнало в началните му стъпки към собственото му изграждане като завършен изпълнител. Иска ми се да знам, че творческата енергия, която сме обменяли тогава помежду си, е довела до постоянното завишаване на заложбите му и е усъвършенствала суровия му талант. Иска ми се да вярвам, че без мен може би нямаше да стане толкова добър в това, което прави. Може би донякъде е така. Въпреки това съм убеден, че минималната ми намеса не е била нещо повече от катализаторът, ускорил вече случващата се реакция. Рано или късно, брат ми щеше да стане такъв, какъвто е днес. Най-много да съм помогнал за по-скорошното постигане на съответното ниво.
И тук е моментът да отдам дължимото за пореден път. Брат ми спокойно може да назове една планина хора като възможни вдъхновения, но само той и никой друг не би могъл да бъде тласъкът ми към писането. Защото ако не беше той, ако не ми беше дал тази идея в един от най-ниските моменти в живота ми, просто не виждам как бих могъл да пропиша. Благодарение на него имам този така необходим отдушник за хаотичните ми размисли. Ако не беше той тогава, то аз не бих могъл да насоча цялата тази енергия в нещо положително, нещо съзидателно. Нещо, което да поема цялата ми тъга, за да я преобразява, било то и трудно, в няколко усмивки.
Не мисля, че по онова време съм разбирал какво предстои да се случи. Съмнявам се, че в средата на месец май преди цели четири години едно най-обикновено „Пиши!“ е криело в себе си повече от необходимостта ми да разполагам със средство, което да ме задържи цял. Ако мога да бъда сигурен в нещо обаче, това би било пълната липса на разбиране колко много е успяло да отприщи този съвет. Благодарение на брат ми успях да се запазя… е, не невредим, но не и чак толкова увреден. Разказ след разказ изкарвах от себе си всичко вредно, след което го разглеждах внимателно и преценявах как мога да се променя към по-добро, нищо че не съм осъществявал подобна промяна всеки път. Не са никак лесни тези работи, но не съм и очаквал да са.
Така че посвещавам настоящите си думи на най-добрия Георги, когото познавам и който не обича, ама наистина не обича да го наричат Гошо. Защото едва ли бихме били истински братя, ако не измисля начин да се пошегувам поне мъничко с него, докато се старая да му покажа колко много го обичам и какво означава той за мен.
След като не смятам за достатъчна благодарност да извадя на показ всичко, което брат ми е направил за мен, но не мога и да я изкажа по предпочитан от мен начин, ще се задоволя с възмоно най-доброто, на което съм способен. Дълго след като тези думи са намерили мястото си на белия лист, аз вече ще пътувам за Бургас. Ще се видя с брат ми, ще отпразнувам именния му ден – денят, в който, може би случайно, а може би не, съм проходил. Едва ли е така, но нищо не ми пречи да пренапиша истината поне в този случай:
Проходил съм на именния му ден, за да му покажа, че когато се появи на бял свят след няколко години, ще има някого, на когото би могъл да разчита. Невинаги, разбира се; този човек още се клати напред-назад и няма стабилна опора под краката си, но не е важно това. Важното е, че съм го сторил. Показал съм, че имам още много да уча, да се усъвършенствам до пристигането му в моя живот, за да бъда най-добрият брат.
Провалил съм се. Аз никога не бих могъл да бъда най-добрият брат за него, поне не и според моята представа за онова, което той заслужава. Ето защо съм преосмислил целта си и сега се старая да бъда един достатъчно добър брат. Защото макар някъде там във вече порасналия Георги понякога още да ми се случва да виждам Гого, малкото ми братче, което се нуждае от мен, все пак разбирам, че той може и желае да се справя сам с препятствията по собствения му път към осъществяването на всяка една негова мечта.
А ако той поиска да му помогна, ще направя всичко по силите си за него. Няма да е нещо особено като жест, разбира се. Големите братя сме такива. Ще се закачаме с по-малките, докато не разберем, че има области, в които ни превъзхождат, и стига да сме достатъчно узрели, за да го признаем пред себе си, ще се престорим, че не правим кой знае какво за тях, но тайно ще се надяваме, че сме изчерпали всеки възможен вариант, за да им дадем най-много от онова, от което се нуждаят.
Струва ми се, че думите могат да спрат дотук. Те са свършили своята работа и са стигнали до предназначените за тях очи и уши. Високопарни или не, стоя зад тежестта на всяка една от тях. Време е обаче да отстъпят място на действията. Време е да спра да говоря за това колко много държа на този човек и да му го покажа. Прибирам се у дома. Прибирам се при брат ми.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в За Кутията, Откровение

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
По случай празниците. #PeterMay #TheLewisTrilogy #PeterWatts #BeyondTheRift #DmitryGlukhovsky #MetroBookSeries "Хей, маце! Как е?" #Caturday So close! #Tonedeff #Polymer #QN5 С Kindle до радиатора същото ли е като с книга пред камината? #ImportantQuestions Когато овладееш времето и пространството. :D #Caturday
%d bloggers like this: