Злодей

Сред десетките върхове на покритата със сняг планина Бередор, впил ноктите си в един от хилядите вековни зъбери, Бялата смърт стискаше малък груб чувал между предните си зъби и наблюдаваше нещо в далечината. Мощният му взор прехвърли виелиците по върховете на планината и откри търсеното: малка група конници, които галопираха към него.
Три дни. Не повече. Не по-малко. Щяха да пристигнат след три дни.
Бялата смърт раздвижи масивното си тяло и заслиза надолу по зъбера с плавни, увиващи се движения. Люспите на звяра току се сливаха с вечно заснежената Бередор, току го караха да изпъкне на фона на оголените черни камъни. Съществото се спускаше с хищна грациозност към сърцевината на разпуканата като титанична паст планина, устремено към единствената пещера с достатъчно за неговите размери място. Бялата смърт се оттласна от скалите и със заглушаващ виелиците плясък на крилете си се плъзна през ледения въздух, кацайки право пред входа на пещерата Аантрус.
Звярът провря туловището си през дългите и осеяни с ехтящи каверни коридори, все по-навътре и по-навътре в недрата на Бередор, където смразяващите температури на планината отстъпваха пред топлината на подземните горещи извори. След няколко минути Бялата смърт достигна до бърлогата си в най-широката част на Аантрус – просторна сводеста кухина с открит извор в единия край и изровен кръг от топла и рохка почва с другия – и след като остави чувала до гнездото си, се насочи тромаво към водите на пещерното езеро, в което се потапяше, за да сгрее схванатите си от студа мускули.
– Значи се върна, проклета твар такава? – чу се тъничък гласец, чието ехо се разнесе ясно из множеството тунели на пещерата.
В непосредствена близост до импровизираното гнездо от рохка пръст се намираше също така импровизирана клетка от забити дълбоко в земята дълги парчета чист кристал, домъкнати в дълбините на Аантрус чак от Иклима – най-високият от върховете на Бередор, където растяха, неизвестно поради каква древна магия, грамадни кристални дъбове, чиято красота се славеше из цяла Касара. Понастоящем клетката се обитаваше от принцеса Гаина, дъщеря на настоящите владетели на Касара, отвлечена преди четвърт луна от Бялата смърт по време на официалния ѝ годеж за княз Таливар, наскоро провъзгласен за Върховен кан на Собрия. Макар да бе приела, че няма как да избяга през острите като наточена стомана кристални решетки, Гаина изобщо не показваше примирение с мисълта да се държи като кротка пленница.
– Сигурно си избягал с подвита опашка от меча на Върховния кан! – извика принцесата. – Нали така, змей?
Бялата смърт потопи глава под повърхността на горещото езеро и я извади с отръскване, пръските от което достигнаха клетката.
– Глупаво чудовище! – разпищя се внезапно подгизналата Гаина. – Ти не си нищо повече от поредния безмозъчен звяр, който ще падне от легендарно собриянско оръжие! Дните ти са преброени, змей!
Три дни до пристигането на Таливар и свитата му. По-скоро до пристигането на Таливар; свитата навярно нямаше да оцелее по пътя към Бередор през Ванаините лесове, още по-малко сред наподобяващите лабиринт планински проходи до входа на Аантрус.
– Чу ли ме, змей?
Водата на езерото се надигна заедно с Бялата смърт, който се изправи в целия си ръст и приближи глава до клетката. Принцесата се препъна, тласната назад от силното изпръхтяване на звяра в нейната посока. Видимо трепереща от страх, Гаина все пак намери някаква останала дързост у себе си и извика:
– Реши ли най-после да ме изядеш, змей?
– УИВЕРН.
Думата разтърси кристалните решетки, карайки ги да издадат тих, но забележим звън по периметъра на клетката.
– Т-ти… ти м-можеш…
– ПРОДЪЛЖАВАШ ДА МЕ НАРИЧАШ ЗМЕЙ, КОГАТО Е ОЧЕВИДНО, ЧЕ СЪМ УИВЕРН.
Гаина не можеше да реши дали трябва да е шокирана от това, че Бялата смърт умее да говори, или озадачена от съдържанието на казаното.
– К-какво?! – попита тя плахо, съчетавайки двата варианта.
– ЗМЕЙОВЕТЕ ИМАТ ЧЕТИРИ КРАКА И ЧИФТ КРИЛЕ. ПРЕДНИТЕ КРАЙНИЦИ НА УИВЕРНИТЕ СА ВИДОИЗМЕНЕНИ В КРИЛЕ – каза Бялата смърт и демонстративно разпъна крило над Гаина. – КАКТО ВЕЧЕ КАЗАХ, АЗ СЪМ УИВЕРН.
– Д-добре?!
– АКО ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАШ ДА ХВЪРЛЯШ ОБИДИ ПО МЕН, НЕКА ПОНЕ БЪДАТ ТОЧНИ.
Бялата смърт се отърси от водата много по-внимателно от предния път и се сви на кълбо в гнездото си. Изпръхтя лениво и премрежи поглед. Замислен върху оставащото до битката му време, той едва чу гласа на принцесата:
– Ъм… – понечи да каже нещо тя, но се спря.
– КАКВО ИМА, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО? НИМА СЕ ИЗЧЕРПАХТЕ ОТКЪМ ДАР СЛОВО?
– Как смееш да ми говориш така?!
– А, ЕТО. ТЪКМО ЩЯХ ДА СЕ РАЗТРЕВОЖА, ЧЕ СТЕ СЕ ПОБОЛЯЛИ ВНЕЗАПНО.
Гаина почервеня повече от касарска хвойна.
– Не мога да повярвам! – отново се развика тя. – Само почакай, ти, гнусно създание! Ще съжаляваш за всичко, което си ми сторил през последните дни, когато усетиш как острието на Таливар се провира между грапавите ти люспи право в още по-грапавото ти сърце…
– ГРАПАВО СЪРЦЕ? – прекъсна я уивернът. – НИМА ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО Е ПОЧИТАТЕЛКА НА КАЙЛЕАН? ЕДИНСТВЕНО ТОЙ ИЗПОЛЗВА ПОДОБНИ ВИСОКОПАРНИ ФРАЗИ.
Принцесата онемя за втори път за този ден, което беше изключително постижение.
– А И НЕ МИСЛЯ, ЧЕ СЪМ ВИ СТОРИЛ НЕЩО ТВЪРДЕ ЛОШО. ИМАТЕ СИ ТОПЛА ПОСТЕЛЯ И ХРАНА… О, ЗА МАЛКО ДА ЗАБРАВЯ.
Бялата смърт протегна дългата си шия и внимателно грабна чувала с уста, после го пусна в клетката на Гаина.
– Какво е това?
– ПЛОДОВЕ. ЩЕ ВИ СТИГНАТ, ДОКАТО СТЕ ТУК, СТИГА ДА ГИ РАЗПРЕДЕЛИТЕ РАЗУМНО.
– Отказвам да приема и залъче от каквото и да е, което ти си ми донесъл! – вирна глава принцесата.
– КАКТО ЖЕЛАЕТЕ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО. – Уивернът се сви отново в гнездото си. – МОЖЕ БИ ЩЕ ПРЕДПОЧЕТЕТЕ ДА ИЗЧАКАТЕ ВЪРХОВНИЯ КАН.
– Запази си снизхождението, проклетнико! Радвай се на жалкия си живот, докато можеш, защото канът ще…
– КАНЪТ ЩЕ ПРИСТИГНЕ СЛЕД ТРИ ДНИ.
– Какво? – обърка се за миг Гаина.
– КАЗАХ, ЧЕ КАНЪТ ЩЕ ПРИСТИГНЕ СЛЕД ТРИ ДНИ. СТИГА ДА СЕ ИЗМЪКНЕ НЕВРЕДИМ ОТ КОСТЕЛИВИТЕ ПРЪСТИ НА ГРОБОХОДЕЩИТЕ ВЪВ ВАНАИНИТЕ ЛЕСОВЕ И ДА НЕ УМРЕ В НЯКОЙ ОТ ПРОХОДИТЕ НА БЕРЕДОР, ТАЛИВАР ЩЕ ЗАСТАНЕ СРЕЩУ МЕН НАЙ-КЪСНО В ДЕНЯ НА ОСМИЯ ПОЛУМЕСЕЦ.
– И тогава ще срещнеш собствената си смърт!
– ТОЧНО ТАКА.
– Не смей да… чакай, какво?
– ЧУХТЕ МЕ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО – рече Бялата смърт през нещо, което прозвуча особено много като въздишка. – СЛЕД ТРИ ДНИ АЗ ЩЕ УМРА. И КОГАТО ТОВА СЕ СЛУЧИ, МОЖЕ БИ НАЙ-СЕТНЕ ЩЕ БЪДА СВОБОДЕН.
Уивернът се извърна към Гаина и се вгледа в озадаченото ѝ лице.
– АКО БЛАГОВОЛИТЕ, ПРИНЦЕСО ГАИНА – каза той, – СЕГА БИХ ИСКАЛ ДА СИ ПОЧИНА ОТ ВСИЧКО. НАЙ-ВЕЧЕ ОТ ТОЗИ НАШ РАЗГОВОР. ВИЖДАМ, ЧЕ ИМАТЕ ВЪПРОСИ КЪМ МЕН, НО ЩЕ ВИ ПОМОЛЯ ДА ГИ ЗАПАЗИТЕ ЗА УТРЕ. А ВИЕ ХАПНЕТЕ. ЩЕ СЕ НУЖДАЕТЕ ОТ СИЛИТЕ СИ, ЗА ДА СЕ ИЗМЪКНЕТЕ ЖИВА ОТ БЕРЕДОР СЛЕД ОСВОБОЖДАВАНЕТО ВИ.
При тези думи Бялата смърт обърна гръб на Гаина и затвори златните си очи, като остави принцесата насаме с изключително обърканите ѝ мисли.

***

Той притиска ръба на щита силно в гръкляна на Адикхар Tеловладетеля. Корпулентният магьосник се гърчи като червей след дъжд в краката му. Погледите им се срещат за кратък миг и той с изненада осъзнава, че Адикхар не се страхува.
– Недей, любими! – крещи Дая. – Не го убивай!
Умът ѝ навярно е помрачен от черните сили на Теловладетеля. Злосторникът си мисли, че до последния си дъх ще притежава някой трик, с който да се измъкне от справедливостта. Не е така. Той вдига меча си.
– Благодаря ти – прошепва Адикхар.
Мечът разцепва дебелата глава на две през средата. Дая се свлича с плач на земята и той се спуска към нея, за да ѝ помогне да се изправи отново на крака.
– Всичко свърши, любов моя – шепне той в ухото ѝ.
– Не, Тиесан – отговаря тя през сълзи. – Не и за теб.

***

– Как е възможно това? – престраши се Гаина на следващия ден. – Как е възможно за теб да говориш моя език?
В недрата на Аантрус беше все така топло, както преди, но тишината, която принцесата си бе наложила от вчера, можеше да си съперничи по студ със снеговете на Иклима. Потресена от думите на Бялата смърт, тя беше впрегнала всичките си познания за легендите за пазителя на Бередор, без да достигне до нещо, което да ѝ помогне да разбере любопитното държание на създанието.
– ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО НЕСЪМНЕНО Е ОБУЧАВАНА ОТ ДЕТЕ В СОБРИЯНСКОТО НАРЕЧИЕ, НА КОЕТО ГОВОРЯТ ВЛАДЕТЕЛИТЕ НА КАСАРА И НА ОСТАНАЛИТЕ КРАЛСТВА ОТ КОНТИНЕНТА – каза уивернът.
– Откъде знаеш…
– ЗНАМ, ЧЕ СТЕ ПОЛУЧИЛИ ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ. ЧУВАЛИ ЛИ СТЕ ЗА КРАЛИЦА ДАЯ И КОВАЧА ТИЕСАН?
– Разбира се, че съм чувала за Дая и Тиесан – отвърна Гаина с известна високомерност, но после се укроти. – Това е една от първите легенди за ранната епоха на Собрия. Тогава не е имало купища малки и големи династии, които да сключват сложни съюзи помежду си, за да преразпределят богатствата на континента и да влизат в пререкания с търговската гилдия…
– ТЕЗИ НЕЩА НЕ МЕ ВЪЛНУВАТ – промърмори Бялата смърт. – ИСКАМ ДА ЧУЯ КАКВО ВИ Е ИЗВЕСТНО ЗА ДАЯ И ТИЕСАН.
– Дая е първата кралица без крал. Стояща начело на Сокаса, тя е дала тласък на Великия анекс, като е заповядала да се усвоят всички територии по бреговете на Еснамския океан. Без решителността на тази жена не бихме имали десетките пристанища и корабостроителници, с които да сложим началото на прехода към непознатите други континенти, за които сме чували от екипажите на изгубените кораби, успели да се измъкнат от Въртопните еснамски води и да се върнат обратно на твърда земя.
– РЕШИТЕЛНОСТ… ДА… СЕГА МИ РАЗКАЖЕТЕ ЗА КОВАЧА.
– Тиесан… – позамисли се принцесата, но бързо си спомни. – Тиесан не е бил само ковач, но и оръжейник на сокаската войска. Той е изнамерил рецептата за собриянската стомана, от която е изработил прототипите на стандартното войнишко въоръжение и по-специализираните оръжия. Като отплата за труда му Дая построила огромна ковачница, в която всички следвали неговата рецепта и процеса по създаването на мечове, щитове, копия, доспехи и най-различни други произведения на смъртта.
– ОТНОВО СИ ПРОЛИЧАВА ВЛИЯНИЕТО НА КАЙЛЕАНОВОТО… ТВОРЧЕСТВО ВЪРХУ ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО – отбеляза с лека насмешка уивернът.
– Ако настояваш да продължа легендата за Дая и Тиесан, ще ми кажеш откъде си чувал за Кайлеан! – намуси се принцесата.
– ПРИНЦЕСО, СЛАВАТА НА КАЙЛЕАН СЕ НОСИ НАШИР И НАДЛЪЖ ИЗ СОБРИЯ, ЗА РАЗЛИКА ОТ ТАЛАНТА МУ.
– Какво разбираш пък ти от литература?
– НИТО ПОВЕЧЕ, НИТО ПО-МАЛКО ОТ НЕГО, СТРАХУВАМ СЕ. НО НЕ ОБРЪЩАЙТЕ ТОЛКОВА ВНИМАНИЕ НА ДУМИТЕ МИ. МОЛЯ, ПРОДЪЛЖЕТЕ.
Гаина се подвоуми, но реши, че няма желание да се тросва на гигантския звяр пред себе си. Не и ако искаше да научи истината зад странното му видимо приветстване на смъртта.
– Според легендата Тиесан прозрял влиянието, което Адикхар, главният съветник на Дая, оказвал на кралицата. Адикхар практикувал забранени магии, чрез които се надявал да поеме пълен контрол върху войската на Сокаса и да я поведе към изпълнението на своите собствени цели. Макар да завладял телата на хиляди войници, това отслабило прецизността на контрола му. Тиесан забелязал неестествено еднакви нарушения в строя на няколко роти, което добавил към нередностите в поведението на кралицата, която внезапно спряла да го кани в покоите си.
– ПО ТОВА ВРЕМЕ ТЕ СА КРИЕЛИ ЛЮБОВТА СИ.
– Да – изрече Гаина, колкото да има какво да каже; вече имаше чувството, че не разбира уиверна. – Затова Тиесан изковал специален шлем, който да попречи на Адикхар да проникне в ума му и да завладее тялото му, после се въоръжил и хукнал да спасява любимата си. Преди да убие злодея…
– … ДАЯ ГО ЗАУМОЛЯВАЛА ДА ПОЩАДИ ЖИВОТА МУ, НО ТОВА БИЛ КАПАН. АДИКХАР КРИЕЛ ОТРОВНА ИГЛА В РЪКАТА, КОЯТО ПРОТЕГНАЛ КЪМ КОВАЧА В ЗНАК НА МИРА, КОЙТО ПРЕСТОРЕНО ТЪРСЕЛ.
– Да.
– ТИЕСАН ОБАЧЕ УБИЛ ТЕЛОВЛАДЕТЕЛЯ, С КОЕТО ОСВОБОДИЛ ДАЯ ОТ СИЛАТА МУ.
– Точно така. И след победата си, с която премахнал опасността за цяла Собрия – тук принцесата реши, че може да избърза към края, – Тиесан бил възнаграден от Дая за циклите на вярна служба, като самата Дая го е произнесла в благородническа титла, за да сключат съюз помежду си официално. Така ковачът станал крал. Защото само той съзрял истината. И всички заживели щастливи и честити до края…
– НЕ КАЗВАЙТЕ ТОВА.
– Моля? – учуди се Гаина.
– НЕ КАЗВАЙТЕ, ЧЕ СА ЗАЖИВЕЛИ ЩАСТЛИВИ И ЧЕСТИТИ ДО КРАЯ НА ДНИТЕ СИ.
– Така свършват легендите и приказките…
– НЕ! ТАКА СВЪРШИ МОЯТ ЖИВОТ!
Сякаш цялата пещера се разтресе при гръмовния рев на Бялата смърт. Гаина незабавно падна по очи на земята и захлупи глава с ръцете си.
– СЪЖАЛЯВАМ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО – побърза да се извини уивернът. – ПРОСТО… НЕ СЕ СЛУЧИ ТАКА. НЯМАШЕ КАК ДА СЕ СЛУЧИ.
Принцесата се изправи и отърси одеждите си от пръстта.
– Защо пожела да ти разкажа точно тази легенда? – попита тя неразбиращо.
– ТОЛКОВА МНОГО НЕЩА НЕ СА ВЕРНИ. БЯХ… ЖИВЯХ ТОГАВА. ЖИВЯХ ПО ОНОВА ВРЕМЕ И ЗНАМ… ЗНАМ ИСТИНАТА.
– Как така? И тогава ли си обитавал Бередор?
– НЕ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО. ТОГАВА ОБИТАВАХ КОВАЧНИЦАТА СИ В САКОСА.
– Какво?
– АЗ СЪМ… НЕ. АЗ БЯХ ТИЕСАН. КОВАЧЪТ, КОЙТО СТАНА КРАЛ.
– Това не е възможно – отсече Гаина. – Тиесан е отдал своята светлина на небето преди ужасно много сезони – повече от двеста цикъла! А ти…
– ИМА МНОГО НЕЩА, КОИТО НЕ ЗНАЕТЕ ЗА ЛЕГЕНДИТЕ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО – прекъсна я Бялата смърт. – НЕЩА, КОИТО ИЗУЧИХ И КОИТО СЪМ СЕ ОПИТВАЛ ДА ИЗБЕГНА ПОЛОВИНАТА СИ ЖИВОТ. НО ОТ СЪДБАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗБЯГА.
– Докажи ми. Докажи ми, че ти си Тиесан.
– КАКВО?
– Ако искаш да повярвам на думите ти, тогава се нуждая от такова доказателство, което само един крал би могъл да даде.
От устата на уиверна се разнесе нисък, глухо гърмящ смях.
– НИМА МНЕНИЕТО МИ ЗА КАЙЛЕАН НЕ Е ДОСТАТЪЧНО?
– Сам каза, че славата му се носи нашир и надлъж из Собрия.
– ДОБРЕ ТОГАВА – каза Бялата смърт и изправи огромното си тяло. – „ВСЕКИ ВЛАДЕТЕЛ ИМА ДВЕ ЛИЦА. ЕДНОТО Е ОБЪРНАТО КЪМ НАРОДА: УСТАТА МУ ТРЯБВА ДА БЪДЕ УСМИХНАТА, НО ИЗРЕЧЕНИТЕ ОТ НЕЯ ДУМИ НИКОГА ДА НЕ РАЗКРИВАТ СЛАБОСТ. ДРУГОТО Е ОБЪРНАТО КЪМ ТРОНА: ЧЕЛОТО МУ Е НАТОВАРЕНО ОТ БРЪЧКИТЕ, КОИТО ТЕЖЕСТТА НА КОРОНАТА ОСТАВЯ. НЕ СЪЩЕСТВУВА ДРУГА РАЗЛИКА МЕЖДУ ЛОШИЯ И ДОБРИЯ ВЛАДЕТЕЛ, ОСВЕН ТАЗИ: ПЪРВИЯТ НЕ ПОЗВЛОЛЯВА НА ДВЕТЕ СИ ЛИЦА ДА СЕ ГЛЕДАТ ЕДНО ДРУГО, А ВТОРИЯТ УЕДНАКВЯВА СВОИТЕ С ВРЕМЕТО.“
Принцеса Гаина ахна и прикри уста с длани. Като дете беше присъствала с родителите си на коронацията на новия крал на Ланиен. Церемонията, беше ѝ обяснила майка ѝ, се състоеше от две части. Публичната част се извършваше пред очите на хората без потекло и включваше в себе си няколко тържествени ритуала. Тайната част се провеждаше веднага след публичната и далече от народа и низшите благородници; само онези с кралска кръв във вените имаха право да станат свидетели на Клетвата на владетеля, в която се говореше за многото трудни избори и компромиси, които трябва да се правят в името на всичките кралства и цяла Собрия. Клетвата на владетеля беше най-добра пазената тайна на над седемдесет династии и никой не би могъл да я издаде на Бялата смърт.
Началото си тази клетва водеше от самия Тиесан. Ковачът, който станал крал.
– В името на Предците – прошепна Гаина. – Ти действително си Тиесан.
Звярът кимна.
– Но как… Това не може да е истина, но едновременно не би могло да бъде друго, освен самата истина…
– ХОРАТА И ЛЕГЕНДИТЕ НЕ СТАРЕЯТ ЕДНАКВО, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО – каза Бялата смърт. – ВРЕМЕТО ДАРЯВА ХОРАТА С БРЪЧКИ, БЕЛЕЗИ И БОЛЕЖКИ, А ОТ ЛЕГЕНДИТЕ ОТНЕМА ВСИЧКО, КОЕТО БИ ГИ ЗАГРОЗИЛО. НАЙ-ВЕЧЕ ИСТИНАТА.
– Не разбирам как е възможно това.
– ЩЕ ТРЯБВА ДА ПОТЪРПИТЕ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО. МАКАР ДА ОСТАВАТ САМО ДВА ДНИ ДО СМЪРТТА МИ, НЕ МОГА ДА ВИ РАЗКРИЯ ЦЯЛАТА ИСТИНА, ДОРИ И ДА БИХМЕ ОТМЕРИЛИ ОСТАВАЩОТО ВРЕМЕ ЕДИНСТВЕНО С ДУМИ.
– Трябва да кажа на Таливар! Той трябва да узнае кой си!
– ТОЙ ЗНАЕ КОЙ СЪМ. АЗ СЪМ БЯЛАТА СМЪРТ. ПАЗИТЕЛЯТ НА БЕРЕДОР. ЗВЯРЪТ, КОЙТО НЕ ПОЗВОЛЯВА НА ЖИВА ДУША ДА НАПУСНЕ ПЛАНИНАТА. ПРОКЪЛНАТАТА ОТ ПРЕДЦИТЕ ТВАР, КОЯТО ОПУСТОШАВА СЕЛА В ТЪРСЕНА НА ХРАНА. ЗЛОДЕЯТ, КОЙТО ОТМЪКНА ЛЮБИМАТА МУ. КОГАТО ТАЛИВАР ПРИСТИГНЕ ТУК, ТОЙ ЩЕ МЕ УБИЕ И АЗ НАЙ-ПОСЛЕ ЩЕ ПРЕДАМ СВЕТЛИНАТА СИ НА НЕБЕТО.
Гаина стоеше безмълвна. В този момент не изпитваше нито страх, нито гняв. В нея имаше твърде много мисли за онова, което не разбираше, и до последната бяха обвити в искрена жал за Тиесан.
– А СЕГА, АКО МЕ ИЗВИНИТЕ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО, ТРЯБВА ДА СЕ ПОГРИЖА ЗА СЪДБАТА СИ – каза уивернът и излезе от пещерата.
Принцесата седна на земята и тихо зачака завръщането му. Не усети кога е потънала в неспокоен сън.

***

Той пали нова свещ и хвърля изгорялата на пода; тя се търкулва и спира до купчината с останалите като нея. Вече е прочел повече от половината свитъци в Ибуканската библиотека, а до него се мъдри планина от пергамент, изписан със ситен, нетърпелив почерк.
– Предположих, че ще те открия тук – казва нежен, но угрижен глас зад него.
– Крал Сомей беше повече от съгласен да ми предостави достъп до архивите си. Едва ли злоупотребявам твърде много с неговата щедрост.
– Винаги си бил труден гост.
Дая сяда до него и полага ръка на рамото му.
– Знам, че просто подклаждам пламъка ти така, но въпреки това се чудя дали си открил нещо – казва тя.
– Нищо повече от онова, което вече знам – отвръща Тиесан. – И без това ми е достатъчно трудно да проследя последователността на легендите, когато никъде не е указано в кой цикъл са се появили; сега започвам да си мисля, че и мястото няма значение.
– Какво имаш предвид?
Тиесан посяга към два свитъка и ги разлиства пред Дая.
– Тук е легендата за братята Берак и Таменг, за които се предполага, че са спасили цяла Висада от набезите на гробоходещите – посочва той първия свитък, след което търси нещо във втория. – А ето тук – казва той, когато го намира, – в легендата за Джасири от Негери, която се е превърнала в първия човек, умеещ целителното докосване, пише за две еднакви теловидения, които за малко да успеят да я удавят в Парама, реката на живота. Паралелът е повече от ясен: сенките на близнаците, защитили живите от мъртвите в първата легенда, изведнъж се появяват във втората, за да не допуснат умиращите да се върнат към живота.
Дая кима с глава, заслушана в думите му.
– А Висада и Негери не са никак близо – отбелязва тя.
– Съвсем не. В напълно срещуположни краища на Собрия са. Опитах се да открия нещо като обща точка между местоначалата на легендите, в които се вижда подобна връзка, но няма такава. Понякога кралствата са в близост, друг път са далече едно от друго. Сякаш всичко това е напълно случайно…
Тиесан оставя свитъците и потърква очи.
– Уморен съм, любов моя – казва той, поемайки ръцете на Дая в своите. – Уморен съм от толкова търсене на изход от проклятието.
– И двамата знаем, че не е проклятие, любими.
– За мен е. Защо… защо трябва да се случва по този начин? Защо не можем да предадем светлините си заедно на небето? Защо трябва да продължа без теб?
Дая прегръща своя крал, своя съпруг, своята светлина, когато мъжът се разридава тихо.
– Не знам – прошепва тя. – Не знам, Тиесан. Затова те умолявам да не се обричаш на този втори живот, изпълнен с нещастие, когато имаш да изживееш остатъка от първия си живот.

***

Когато Гаина се събуди, затърси с поглед Бялата смърт и видя спящото създание свито на кълбо в гнездото му. Златните очи трепереха под белите като девствен сняг клепачи. Сънува, помисли си принцесата.
Тя се опита да си спомни кога се бе появил уивернът в Бередор, но не успя. Прииска ѝ се да го събуди, за да го разпита, но размисли. Тя прекара по-голямата част от деня в разхождане напред-назад из клетката, замислена за това какво ли заклинание би могло да тегли над крал Тиесан и как би било възможно да се върне човешкия му облик.
Привечер Бялата смърт се събуди и отиде да се потопи в горещото езеро. Скри главата си под повърхността и остана дълго време така, след което излезе и се отърси от водата, като този път не опръска принцесата. Самата Гаина търпеливо изчака създанието да се излегне отново, преди да го попита:
– Какво се случва с Таливар?
– ПОСЕТИХ ВЪРХОВНИЯ КАН СНОЩИ.
– Значи още е жив? – зарадва се тя.
– КАКТО ПРЕДПОЛОЖИХ, МНОГО ХОРА НЕ СА СЕ ИЗМЪКНАЛИ ОТ ВАНАИНИТЕ ЛЕСОВЕ. НО ТОЙ СЕ Е СПРАВИЛ. ДОРИ БЕШЕ СПАСИЛ ЖИВОТА НА ЕДИН ОТ ТЯХ, НО ГОРКИЯТ НЕЩАСТНИК БЕ ЗАГУБИЛ МНОГО КРЪВ, КОГАТО ГО ВИДЯХ. ЕДВА ЛИ Е ВИДЯЛ ИЗГРЕВА.
– Защо излезе снощи?
– РЕШИХ, ЧЕ ЛЕГЕНДАТА ЗА ТАЛИВАР И ГАИНА БИ БИЛА ПО-ВЪЛНУВАЩА ТАКА.
– За нас няма да има легенда – каза принцесата.
– НАПРОТИВ, ЩЕ ИМА – каза уивернът. – НЕ В ТОЗИ ИЛИ В СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТ ЦИКЪЛА. НО СЛЕД ДВАДЕСЕТ? ПЕТДЕСЕТ? СТО? ЛЕГЕНДИТЕ ВИНАГИ СЕ ПОЯВЯВАТ ТОГАВА, КОГАТО НЕ СА ОСТАНАЛИ ХОРА, КОИТО ДА МОГАТ ДА ГИ ОСПОРЯТ.
Гаина замълча за известно време, после каза:
– Мислих върху онова, което каза вчера. Че не би могъл да ми разкриеш цялата истина, дори и да поискаш.
– НЕ СЪМ СИГУРЕН И ДАЛИ Е РЕДНО.
– Тогава ми кажи само най-важното. Трябва да има начин да върнем истинския ти облик. Има още толкова много, с което би могъл да допринесеш за Собрия, за това, което е известно за магията…
– НЕ ЗНАМ КАКВА МАГИЯ Е ТАЗИ, КОЯТО МИ Е ДАЛА ТОВА ТЯЛО, НО ЗНАМ, ЧЕ НЯМА КАК ДА СТАНА ОТНОВО ЧОВЕК. МОГА ДА ТИ КАЖА ЕДИНСТВЕНО, ЧЕ ТАКА Е БИЛО И ТАКА ЩЕ БЪДЕ. ТОВА Е ХОДЪТ НА ЖИВОТА И СМЪРТТА ЗА ОТБРАНА ШЕПА ХОРА, СРЕД КОИТО ИМАМ ЧЕСТТА ДА БЪДА, АКО ИЗОБЩО МОГА ДА НАРЕКА ПОДОБНО СЪЩЕСТВУВАНЕ ЧЕСТ.
– Умолявам те…
Бялата смърт се изправи и насочи страшния си взор към Гаина.
– УМОЛЯВАШ МЕ, ТАКА ЛИ?! И ДАЯ МЕ УМОЛЯВАШЕ! УМОЛЯВАШЕ МЕ ДА НЕ УБИВАМ АДИКХАР; СТОРИХ ГО И НЕЗНАЙНО СЕ ОБРЕКОХ НА ВТОРИЯ ЖИВОТ! УМОЛЯВАШЕ МЕ ДА НЕ СЕ ГУБЯ В СВИТЪЦИТЕ, В ТЪРСЕНЕТО НА ИЗХОД; НЕ Я ПОСЛУШАХ И ИЗГУБИХ ТОЛКОВА МНОГО ОТ ВРЕМЕТО СИ НА ТОЗИ СВЯТ С НЕЯ!
Звярът изрева могъщо, а ехото му се разнесе из вътрешността на Аантрус. Когато утихна и последният ек, той попита с тъга в гласа:
– СЕГА ТИ МЕ УМОЛЯВАШ, А АЗ, ИЗГЛЕЖДА, ВИНАГИ ПРЕДПОЧИТАМ СТРАДАНИЕТО ПРЕД РАЗУМА. С КАКВО МИСЛИШ, ЧЕ ТВОЯТА МОЛБА Е ПО-РАЗЛИЧНА ОТ ВСЯКА ДРУГА?
– Защото не те умолявам като Бялата смърт, пазителят на Бередор, нито пък като Тиесан от Сокаса, ковачът, който станал крал – отговори Гаина. – Умолявам те като човека, който си. Човекът, загубил всичко след цял живот победи. Човекът, който знае какво е да бъде на моето място, на мястото на моя любим.
Уивернът погледна принцесата. Търсеше в изражението някаква следа от неискреност, колкото и незначителна да беше тя. След кратко мълчание отвърна:
– ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО НЕ ЗНАЕ САМО ЛЕГЕНДАТА ЗА ДАЯ И ТИЕСАН.
– Не – каза Гаина с лека усмивка на уста. – Аз съм следващата владетелка на Касара. Като дете получавах най-доброто възможно образование и по тази причина всеки ден отказвах да уча скучните уроци, за да чета легенди на тяхно място.
– ВЪВ ВСЯКА ЛЕГЕНДА ИМА ЕДНИ И СЪЩИ ОСНОВНИ МОТИВИ – заговори уивернът. – НЕ СЪЩЕСТВУВА НИТО ЕДНО СКАЗАНИЕ В ЦЕЛИЯ СОБРИЯНСКИ ФОЛКЛОР БЕЗ ГЕРОЙ, КОЙТО ДА ИЗПЪЛНИ НЕВЪЗМОЖНА ЗА ДРУГИ ЗАДАЧА, БЕЗ НЯКОГО В НУЖДА ОТ ПОМОЩ, КОГОТО ГЕРОЯТ ДА ИЗБАВИ, БЕЗ ЗЛОДЕЙ, КОГОТО ГЕРОЯТ ДА НАДВИЕ.
– Ами приказките? – попита принцесата. – Има много приказки за деца, в които…
– ПРИКАЗКИТЕ ЗА ДЕЦА, ПРИКАЗКИТЕ ВЪОБЩЕ СА НЕЩО РАЗЛИЧНО. АКО ЛЕГЕНДАТА Е БОКАЛ С КАСАРСКО ЧЕРВЕНО ВИНО, ТО ПРИКАЗКАТА Е КАПКА ОТ ТОВА ВИНО В КОРИТО С ВОДА. ИСТОРИИТЕ, КОИТО ХОРАТА ЗНАЯТ ОТ ЛЕГЕНДИТЕ, ЧЕСТО СЕ РАЗРЕЖДАТ ЗА ПРЕД ПО-МАЛКИТЕ ОТ НАС. ТАКА С ВРЕМЕТО СЕ ПОЯВЯВА БЕЗОБИДНАТА ВЕРСИЯ НА КЪРВАВАТА ЛЪЖА, РОДЕНА ОТ МНОГО ПО-СЛОЖНАТА ИСТИНА. ИСТИНАТА Е ГРОЗДЕТО, КОЕТО МАЧКАМЕ И ПРЕЦЕЖДАМЕ, ЗА ДА НАПРАВИМ ВИНОТО.
– Мисля, че разбирам. Не ми е ясно обаче откъде знаеш толкова много за приказките и легендите.
– ЛЕГЕНДИТЕ ВИНАГИ СЕ ОСНОВАВАТ НА ИСТИНАТА, ЗАТОВА ВСИЧКО ТЕЖКО И НЕНУЖНО СЕ ПРЕМАХВА. ТАКА СЕ ПОЯВЯВАТ ПОВТАРЯЩИТЕ СЕ ЕЛЕМЕНТИ. СПЕЦИАЛНОТО УМЕНИЕ ИЛИ ДАРБА НА ГЕРОЯ. АЛЧНИТЕ ЦЕЛИ НА ЗЛОДЕЯ. ПОБЕДАТА НА ДОБРОТО НАД ЗЛОТО. АЗ НАУЧИХ ТОВА И МНОГО ПОВЕЧЕ В ИБУКАНСКАТА БИБЛИОТЕКА. ПРЕКАРАЛ СЪМ ПОНЕ ДЕСЕТ ЦИКЪЛА В ТЪРСЕНЕ НА ЛЕГЕНДИТЕ И ОБЩОТО ПОМЕЖДУ ИМ.
– И какво си открил?
– ОТКРИХ, ЧЕ МЕЖДУ ЛЕГЕНДИТЕ ИМА МНОГО ПОВЕЧЕ ОТ МОТИВИТЕ. ОТКРИХ ВРЪЗКАТА ПОМЕЖДУ ИМ, ТАЗИ ВРЪЗКА, КОЯТО СЕ КРИЕ В ИСТИНАТА, В ИСТОРИЯТА НА СОБРИЯ. ОТКРИХ, ЧЕ ГЕРОИТЕ НА ЕДНИ ЛЕГЕНДИ СЕ ПРЕТВОРЯВАТ В ЗЛОДЕИТЕ НА ДРУГИ.
– Но как се случва това? – попита Гаина.
– НЕ ЗНАМ – отвърна Бялата смърт. – НЕ ЗНАМ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО.
– Тогава ми кажи какво знаеш.
Уивернът въздъхна и продължи:
– НИЕ ВЯРВАМЕ, ЧЕ СЛЕД СМЪРТТА НА ЧОВЕК НЕГОВАТА СВЕТЛИНА ОТИВА НА НЕБЕТО. ТЯ НИ ВРЪЩА ПРИ ПРЕДЦИТЕ НИ, ИЛИ ПОНЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА ГО СТОРИ, АКО НЕБЕТО ПРЕЦЕНИ, ЧЕ СМЕ ДОСТОЙНИ. НЕДОСТОЙНИТЕ СВЕТЛИНИ ПРОСТО… УГАСВАТ.
– Но има и още нещо.
– ДА. КОГАТО УБИХ АДИКХАР, ДАЯ МИ СПОДЕЛИ РАЗКАЗАНОТО ОТ НЕГО. ПРЕДИ ДА БЪДЕ ИЗВЕСТЕН КАТО АДИКХАР ТЕЛОВЛАДЕТЕЛЯ, КАТО СЪВЕТНИКА НА СОКАСКАТА КРАЛИЦА, ТОЙ Е ПРЕКАРАЛ ВСЕКИ СВОЙ ЦИКЪЛ В НЕУМОРНО ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОРА НА ЕДИН ВЪПРОС: ЗАЩО ИМА СПОМЕНИ ЗА ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ ПРЕДИ СВОЯ?
– Както ти помниш своя живот ли? – попита Гаина.
– НЕ СЪМ ИМАЛ ТЕЗИ СПОМЕНИ ВИНАГИ. ТЕ ЗАПОЧНАХА ДА СЕ ВРЪЩАТ ПРИ МЕН ПРЕДИ НЯКОЛКО ЦИКЪЛА. ПРЕДИ ТОВА СЪМ ЖИВЯЛ КАТО ЧУДОВИЩЕТО, ЗА КОЕТО ВСИЧКИ ХОРА МЕ СМЯТАТ, КАТО ТВАР БЕЗ РАЗУМ, СПОСОБНА НА УНИЩОЖЕНИЕ И НИЩО ДРУГО. ЩОМ ЖИВОТЪТ МИ СЕ ВЪРНА В УМА МИ, РАЗБРАХ ОНОВА, КОЕТО АДИКХАР Е ЗНАЕЛ ВИНАГИ.
Принцесата се сети за казаното от уиверна по-рано.
– Разбрал си, че живееш втори живот – каза тя.
– ТОЧНО ТАКА.
– Значи Дая не е била в плен на магията на Адикхар, когато се е опитала да те накара да го пощадиш. Опитвала се е да те предпази от неговата съдба.
– АДИКХАР Е БИЛ ГЕРОЯТ НА СВОЯТА ЛЕГЕНДА В ПЪРВИЯ СИ ЖИВОТ. НЕ Е ЯСНО ПО КАКВА ПРИЧИНА Е ПОМНИЛ ВСИЧКО ОЩЕ ОТ ПЪРВИТЕ СИ СЕЗОНИ, НО Е БИЛО ТАКА.
– Какво друго е знаел той?
– ЗНАЕЛ Е, ЧЕ ПЪРВИЯТ ЖИВОТ Е ПРЕДОПРЕДЕЛЕН ЗА ВЕЛИКИ ДЕЛА В ИМЕТО НА ВСИЧКО ДОБРО. МАКАР И ДА Е ПРАВИЛ ТРУДНИ ИЗБОРИ ТОГАВА, НАКРАЯ ВИНАГИ Е СТИГАЛ ДО НЕЩО, КОЕТО ДА ОБЛАГОДЕТЕЛСТВА ЖИВОТА НА ДРУГИТЕ ОКОЛО НЕГО. А ВТОРИЯТ ЖИВОТ, КАКТО Е НАУЧИЛ ВПОСЛЕДСТВИЕ, Е ПРЕДНАЗНАЧЕН ДА ДОПЪЛНИ НЕЧИЙ ДРУГ ПЪРВИ ЖИВОТ.
– Защото доброто не би могло да възтържествува, ако няма зло, над което да надделее – разбра Гаина.
– ТОВА ЩЕ БЪДЕ И МОЕТО ПОСЛЕДНО ДЕЛО – каза Бялата смърт с горчивина в гласа. – АЗ СЪМ ПРЕПЯТСВИЕТО, КОЕТО ТАЛИВАР ТРЯБВА ДА ПРЕОДОЛЕЕ ПО ПЪТЯ КЪМ СВОЕТО ВЕЛИЧИЕ. ТОЙ ЩЕ МЕ ОТЪРВЕ ОТ ЖАЛКАТА МИ СЪДБА И САМ ЩЕ Я НАВЛЕЧЕ НА ПЛЕЩИТЕ СИ, НО НЯМА ДА УЗНАЕ КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, ДОКАТО НЕ БЪДЕ ПРЕКАЛЕНО КЪСНО.
– Но ти си узнал! – извика принцесата. – Защо тогава не му покажеш кой си, както показа на мен?
– НЕ МОГА. СИЛАТА НА ТАЗИ МАГИЯ Е ТВЪРДЕ ГОЛЯМА И ЗАТОВА Е ТОЛКОВА ЗАЩИТЕНА. ТЯ МЕ ТЛАСНА КЪМ ТОВА ДА ТЕ ОТВЛЕКА, А КОГАТО ОЧИТЕ МИ СЕ СРЕЩНАХА С ТЕЗИ НА КАНА, НЯКАК РАЗБРАХ, ЧЕ ЩЕ ЗАГИНА ОТ НЕГОВАТА РЪКА.
– Могъл си да му го кажеш снощи!
– КАЗАХ ТИ, ЧЕ МАГИЯТА Е ПРЕКАЛЕНО СИЛНА. ГЛАСЪТ МИ ПРОСТО ИЗЧЕЗВА В НЕГОВОТО ПРИСЪСТВИЕ.
– Ти си отишъл направо при него? – изненада се Гаина. – Смятах, че просто си прелетял отгоре му.
– ТРЯБВАШЕ ДА МУ ПОКАЖА, ЧЕ ЗНАМ ЗА ПРИСТИГАНЕТО МУ И ДА ГО НАКАРАМ ДА МЕ ПРОСЛЕДИ С ПОГЛЕД, ДОКАТО ОТЛИТАМ КЪМ БЕРЕДОР. САМО ТАКА МОЖЕХ ДА МУ ПОСОЧА ПРАВИЛНИЯ ПЪТ, ПО КОЙТО ДА СТИГНЕ ДО ААНТРУС.
– Не е нужно той да те убива!
– МОЖЕ БИ. НО ТОЗИ ЖИВОТ Е ПОСЛЕДНОТО, КОЕТО ИСКАМ.
Гаина замлъкна. Не можеше да си представи що за немислимо тегло е съдбата на Тиесан. Разделен от светлината на любимата си, обречен да бъде злодей в бъдещата легенда, в която щеше да се превърне нейният живот. Животът на Таливар. Таливар, който не би имал вина за нищо, което би могъл да стори на Тиесан, и въпреки всичко щеше да последва неговата участ.
– ПРЕДИ ДА ПОСЕКА АДИКХАР, ТОЙ МИ БЛАГОДАРИ – изрече тихо уивернът. – С МАЛКО КЪСМЕТ И АЗ ЩЕ МОГА ДА ИЗКАЖА СВОЯТА БЛАГОДАРНОСТ УТРЕ.
– Какво си направил с откритията си? – попита глухо принцесата.
– МОЛЯ?
– Твоите открития. За легендите и връзката между тях. Връзката между доброто и злото. Има ли начин да разбера това, което ти си разбрал?
– ВСИЧКИ МОИ ТРУДОВЕ ПО ВЪПРОСА СЪБРАХ ЗАЕДНО С ТЕЗИ НА АДИКХАР. СЪХРАНЕНИ СА В БИБЛИОТЕКАТА В ИБУКАН, В ЛИЧНИТЕ КРАЛСКИ АРХИВИ. МОЖЕ БИ НЯКОЙ ДЕН, ДЪЛГО СЛЕД КАТО СИ НАПУСНАЛА ТОВА МЯСТО, БИ МОГЛА ДА ПРЕГЛЕДАШ СВИТЪЦИТЕ, НО ЕДВА ЛИ БИХА ТИ ПОМОГНАЛИ.
– Ти би могъл да ми помогнеш утре, като ми дадеш време да обясня истината на Таливар.
– НЕ БИВА ДА ПРЕЧИМ НА СЪДБАТА…
– Проклета да е съдбата! – кресна Гаина и се разплака. – Не искам да го загубя така, както Дая е загубила теб!
Бялата смърт не каза нищо. Изправи се бавно и излезе от пещерата, оставяйки хлиповете на принцесата зад гърба си. Спомни си, че преди повече от двеста цикъла бе сторил същото с Дая, но не се върна. Тогава също не се беше върнал.

***

Тя е вплела пръсти в неговите. Ръката ѝ трепери. Дланите на двамата са покрити с петна и бръчки, но в неотслабналите му очи лицето ѝ все още е прекрасно.
– Обичам те – казва Дая.
Той мълчи. Не се чувства достоен да отговори. Седи на ръба на смъртния одър на жена си и се опитва да спре напиращите сълзи.
– Уморена съм. Май ще се опитам да поспя малко.
Тиесан кима. Иска му се да каже нещо, но не знае какво.
Какво казваш на човек, който умира, но въпреки това е по-смел от теб?
– Обещай ми, че ще бъдеш до Атал. Той ще има нужда от баща си.
– Обещавам – отвръща Тиесан и се предава пред мъката си, превивайки се напред.
Дая прегръща главата му и го целува по челото.
– Прости ми – казва той. – Прости ми, че не те послушах, Дая.
– Случилото се с Адикхар беше толкова отдавна…
– Не за това. Прости ми, че не те послушах, когато ми каза да не се обричам на нещастие. Трябваше да бъда до теб по-често, вместо да търся несъществуващо спасение. Да приема тази съдба, а не да заставам напразно на пътя ѝ.
– Ами ти, любими? Нима ти някога си ми простил, че не съм те предупредила навреме?
Тиесан избърсва сълзите си и поглежда към Дая.
– Никога не съм те винил за това – отговаря той. – Адикхар, да. Себе си? Разбира се. Но не теб. Никога теб. Любов моя, ти си се опитала да спасиш не само мен, а някого, който в очите на всеки друг не би бил нещо по-различно от един злодей. Как мога да те обвинявам за каквото и да е?
– Обичам те – повтаря Дая усмихната.
– И аз те обичам – казва Тиесан, също през усмивка.
– Уморена съм, любими.
– Знам. Знам, любов моя. Поспи спокойно, аз ще остана при теб. Ще бъда тук, когато се събудиш.
Той остава при нея. Тя не се събужда.

***

– СЪБУДЕТЕ СЕ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО.
Гаина разтърка очи и се огледа. Нещо огромно мина над главата ѝ и тя инстинктивно се наведе; после погледна пак и видя, че уивернът се е изправил в цял ръст и размахва криле.
– Какво се случва? – почуди се тя.
– ТАЛИВАР ИДВА.
Принцесата скочи на крака и се приближи възможно най-близо до кристалните решетки на клетката си.
– Откъде знаеш?
– УСЕЩАМ ПРИСЪСТВИЕТО МУ. В МОМЕНТА Е ПРЕД ВХОДА НА ААНТРУС. СЯКАШ СЪДБАТА МУ СЕ ПРЕПЛИТА С МОЯТА.
– Тиесан! Чуй ме! Трябва да ми позволиш да му обясня!
– ЗНАМ ТОЧНО КАК ЩЕ ПРОТЕЧЕ БИТКАТА НИ.
– Тиесан!
Но Тиесан не я чуваше. Бялата смърт продължаваше да разказва още неслучилия се край на бъдещата легенда:
– ЩЕ ВРЪХЛЕТЯ ОТГОРЕ МУ С РАЗПЕРЕНИ КРИЛЕ, НО ТОЙ ЩЕ СЕ ПРЕТЪРКОЛИ ПОД МЕН И ЩЕ СЕ ЗАТИЧА КЪМ КЛЕТКАТА.
– Престани, моля те!
– ЩЕ МЕ ПОДМАМИ ДА ЗАМАХНА СРЕЩУ НЕГО И ТАКА ЩЕ СТРОША КРИСТАЛИТЕ, КОИТО ТЕ ДЕЛЯТ ОТ СВОБОДАТА.
– Тиесан, недей да правиш това! Има начин да се спасиш, трябва да има!
– МЕЧЪТ МУ ЩЕ СЕ СТРОШИ В ЛЮСПИТЕ МИ. ТОЙ ЩЕ СЕ ОТЧАЯ, НО ТОГАВА ЩЕ ВИДИ, ЧЕ КРИСТАЛЪТ Е НАРАНИЛ КРИЛОТО МИ.
– Не трябва да приключва така! – не се отказваше Гаина.
– ЩЕ СВАЛИ ПЛАЩА СИ И ЩЕ ГО УВИЕ ОКОЛО ПАРЧЕ КРИСТАЛ. АЗ ЩЕ СЕ ХВЪРЛЯ ОТГОРЕ МУ И ТОЙ ЩЕ МЕ ПРОМУШИ В СЪРЦЕТО.
– Тиесан!
– ЩЕ БЪДЕ БЪРЗО. ДАЛИ ИЗОБЩО ЩЕ ГО УСЕТЯ?
– Спри!
Уивернът се обърна към принцесата:
– ТАКА ТРЯБВА ДА СЕ СЛУЧИ, ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО. СТРАННО Е, НО КОЛКОТО И ДА… ДА НЕ ИСКАМ ДА ГО НАПРАВЯ… ЧАСТ ОТ МЕН НЕ ИСКА НИЩО ДРУГО ТОЛКОВА СИЛНО…
– А дали Дая би искала това за теб?!
Думите на Гаина смразиха Тиесан. Човекът, затворен в краля, затворен в звяра, изведнъж си спомни ужасения поглед на една жена, затворена в кралица, преди цяла вечност. Сега Гаина го гледаше по същия начин. Нямаше я вече несдържаната благородничка от преди десет дни. На нейно място стоеше някой, който е узнал една от най-тежките истини в живота: каквото и да правиш, в края на краищата съдбата ти не е в твоите ръце.
– ДАЯ Я НЯМА – каза Тиесан с треперещ глас.
– Не е така – каза принцесата. – Дая е вътре в мислите ти, в сърцето ти. Нейната светлина е свързана с твоята и тя разбира всичко, което правиш. Ти ми каза, че в предния си живот не си я послушал. Послушай я в този живот! Не обричай друг на своята участ! Не умирай като злодей!
Тиесан понечи да отвърне, но от устата му излезе само ръмжене.
– Не, не сега – уплаши се Гаина. – О, Предци, не сега…
– Бяла смърт!
Викът се разнесе из цялата вътрешност на пещерата. В другия ѝ край се бе появил мъж с тежки доспехи и дебел зимен плащ. Той свали шлема си и разкри устременото лице зад русата коса и брада.
– Аз съм Таливар, Върховен кан на Собрия! – извика той с плътния си глас. – Ти, проклета твар, отвлече моята любима в деня на нашия празник! Заради нея прекосих Ванаините лесове и проходите на Бередор! Заради теб загубих най-верните си хора! За техните животи сега ще получа възмездие!
Мъжът сложи шлема обратно на главата си и изтегли дълъг меч пред себе си.
– Таливар! – нададе вик на свой ред принцесата.
– Гаина?!
– Таливар, всичко е наред! Не съм ранена, той…
– Тогава ще отмъстя за моите другари и ще Ви освободя, Ваше Височество!
– Не, Таливар, не разбираш…
Канът се втурна напред. Уивернът се поколеба, но не го нападна; остана на мястото си и затвори очи. Канът беше само на няколко стъпки от него, когато принцесата изкрещя нещо.
Таливар свали меча си.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Разказ, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
%d bloggers like this: