Монументално

Пламъците бавно поглъщаха все повече и повече от кораба. Мъжете търчаха по палубата и се опитваха да овладеят положението поне за още половин час, докато вятърът в оцелелите по чудо до момента платна се мъчеше да подпомогне принудителното акостиране на малкия остров, мъдрещ се преспокойно на хоризонта.
Панически викове подклаждаха жегата във въздуха. Екипажът опъваше разни въжета или поддържаше нещо в курса, все ми е тая. Не разбирам ама грам от такива работи и не е важно дали ги разбирам. Защото там, насред горящия кораб и френетичните крясъци за мачти, за най-безопасно маневриране с цел да избегнем пиратското пристанище и за всякакви други неща, които не ме интересуват, аз имах само една цел.
Трябваше да се добера до острова и да открия кой стои зад всичко. Кое всичко ли? О, не знам, може би… ето това проклето всичко, описано тук!
След като спечелих един от най-старите басове, на които съм се хващал, като преборих цял хеликоптер, прекарах месеци в проследяване на нишката от улики, оставена от победения пират. Започнах със серийния номер на летателното средство, който ме отведе на пътешествие из света на манипулиране на финансови средства чрез фиктивни компании и сега на никого не му пука как съм стигнал до Портала на времето, нали? Това е изцяло моя грешка, признавам си я; не трябваше да започвам историята in medias res на кораба, прекалено интересно е. А исках да грабва още с първия абзац, първото изречение даже! Е, грабна, ама не пуска бе, гадината…
Както и да е.
За разлика от нинджите (за които вече съм разказвал), клонингите (за които никога няма да разказвам, просто… абе твърде е шантаво, дори за рехавите стандарти, наложени в тези ми приключения) и клоНинджите (десет точки бонус за онези от вас, които уловят стилистичната препратка), пиратите нямат единствено слабо място, като съответно немска опера, официално дамско облекло и екстремни секс-играчки. Те се страхуват от много неща: персонална хигиена, уседнал начин на живот, недостиг на кофти алкохол, липса на грозни жени, сифилис и скорбут, добре звучащи песни и какво ли още не. Но се оказа, за мое най-голямо щастие, че има нещо, от което наистина, ама наистина се страхуват.
Технологичен напредък.
По-конкретно: технологичен напредък в оръжейната индустрия.
Още по-конкретно: технологичен напредък в оръжейната индустрия, който превъзхожда техните огнестрелни оръжия по всички параграфи.
Ето как, въоръжен с интелект, смелост, способност да импровизирам в отчаяни ситуации и автоматична пушка, вървяща с достатъчно муниции, че да мога да изпиша четливо името си на Луната, аз минах през Портала на времето в щабквартирата на клоНинджите и се озовах на борда на „Наваха“ – недоброволно приватизиран испански галеон в средата на… някое море, не съм особено сигурен кое; вече обясних, че няма значение. След кратка, но доста ефективна демонстрация на огневата мощ, с която разполагах, успях да ги убедя, че е невероятно важно за мен да се срещна с човека, който ги организира и ги праща в бъдещето (моето настояще), за да ме убият. Ако всичко това звучи абсурдно, съгласен съм, но нямам време да разисквам в по-голяма дълбочина тази инверсирана терминаторска схема.
Докато сме още на Терминаторите: да, при всяко пътуване във времето има мълнии. Те са повече или по-малко задължителен компонент от раздирането на темпоралната сфера и… о, забравих, не искате да слушате тези неща. Още ви държи началото. Хубаво, обратно на кораба.
Пиратите бяха така любезни, че да ми предоставят карта, по която техният капитан, един крайно дразнещ мъж, изглеждащ като Едуард Ножиците след двадесет години борба с тежка зависимост от метамфетамини, ми обясни откъде трябва да минем, за да стигнем до базата на неговия мистериозен работодател. Преиграното му пиянство и склонността му да изпада в най-различни несвързани с предмета на разговора ни теми бяха причините да се усъмня в него и ме накараха да го държа под око. Когато забелязах, че прикрива нож в единия си ръкав, реших, че няма защо да чакам до мига на неизбежното му предателство, при което го застрелях право в лицето.
Последвалият пожар беше абсолютна случайност. Откъде можех да знам, че маслените лампи се разгарят толкова бързо?
След като побързах да споделя на останалата част от екипажа, че капитанът им е загинал поради екстремно отравяне с олово, а после им разясних как и защо оловото е отровно, а още по-нататък обясних какво представляват метафорите, морските плъхове ме откараха на брега на острова, едва успявайки да спасят повечето си ценности и вещи от първа необходимост. Не срещнах проблеми в това да ги убедя, че ако не желаят да се присъединят към клуба на хората без лица, могат да ме насочат към базата на своя лидер. Присвоих си две карти, защото просто си знаех, че ще загубя едната, едно добре наточено мачете, с което да си улесня прехода през гъстата растителност, очакваща ме във вътрешността на острова, кесия с десетина дуката в нея (трябваше да раздам малко сувенири, когато се върнех), торба с осолено месо, голям мях вода, превръзка за око, няколко метра въже и камък с размера на юмрук. Камъка го видях на пясъка, не съм го взел от някой пират. Не съм чак толкова жесток.
Прилично опакован за из път, аз нарамих пушката си и махнах за довиждане на пиратите, които ми се сториха видимо облекчени от това, че съм ги оставил на мира. Не пропуснах да им напомня нагледно защо не бива да идват след мен; и без това имах предостатъчно патрони. И наистина, няколко минути навътре в джунглата реших да се покатеря върху едно дърво и да се огледам за мореплавателните въшльовци. Видях ги как крачат унило по дължината на брега, а далече пред тях като че ли съзрях пристанището, което им бях наредил да избегнат. Нека си повървят, помислих си. Добре ще им дойде.
Продължих напред през джунглата, следвайки малкото на брой, но достатъчно отчетливо отбелязани на картата ориентири. Разстоянието не беше голямо, но щеше да ми отнеме време да мина през толкова много зеленина. Заобикалях някои места, когато преценях, че ще мога да си го позволя, но също така прибягвах до мачетето. Започваше да се свечерява, когато стигнах до открито пространство. Джунглата внезапно се разпръсна пред очите ми и видях извисяващ се в далечината вулкан. Силно се надявах, че не е активен. Не много силно обаче, защото част от мен открай време си мечтае да избяга от валящи пръски лава.
Имам странни мечти, знам.
Сверих напредъка си с картата, като установих, че откритата площ се простира до голяма река. Отвъд реката бяха маркирани няколко пътеки, всяка от които водеше до огромен червен хикс. Смотаните пирати, да им се не види! Никога не отбелязват с нещо повече или по-точно от голия минимум! Ама и аз бях виновен, задето не поисках подробни обозначения и инструкции. Тези глупости настрана, прецених, че ще е добре да си направя лагер и да пренощувам, за да имам сили за сблъсъка си с маниакалния задник, чието единствено забавление от три-четири години насам е да трови живота ми. Успях да накладя огън, стоплих и вечерях с половината от месото, после се покатерих на едно по-високо дърво, привързах се с въжето към него и заспах. През нощта се будих на няколко пъти заради разни птичи крясъци, но като цяло нямах проблем с нещо по-сериозно от това и от схващането в кръста, което прогоних на сутринта след минута-две разтягане, малко упражнения и обилна закуска.
Слънцето още не се беше издигнало съвсем, когато стигнах до реката. Беше прекалено широка, за да мога да се осигуря с въжето, затова рискувах и нагазих в бурната вода. Течението започна да ме подмята, щом преполових опасния път, но за щастие прекосих благополучно и намокрих единствено себе си; заради Беър Грилс знаех, че мога да запазя вещите си сухи, като ги увия в дрехите си. Десетина минути тичане на място, докато се сгрея, после навлякох отново всичко и се отправих към подножието на вулкана.
А, на косъм бях да забравя: можеш да си го набиеш със засилка, ако при споменаването на Беър Грилс първата ти мисъл е била „той си има снимачен екип да му помага“ или подобна простотия! Това са валидни техники за оцеляване, демонстрирани в телевизионно предаване; напълно естествено е да се пази водещия! Ама никой не мисли за неща като пиар кошмари и застраховки, нали? Що за хора… не, няма да продължавам, връщам се към историята.
За мой късмет пътеката, по която поех, беше сравнително разчистена и не се наложи да използвам мачетето. Това щеше да ми бъде от полза, тъй като не знаех какво беше обозначено с хикса на картата. Оказа се, че е охраняван вход към вътрешността на вулкана, което потвърди подозрението ми, че който и да се намира вътре, има класически усет за местонахождението на зли бази. Отделих минутка, за да подредя екипировката си по оптимален за мен начин, след което сложих превръзката за око и се залових с инфилтрирането на базата.
Дузина нокаутирани пазачи по-късно се добрах до нечий работен терминал, чрез който се запознах отгоре-отгоре с плановете на повечето етажи. Запомних точно къде се намират асансьорите, за да мога да ги отбягвам, както и аварийните стълбища, по които прецених, че ще бъде най-безопасно да се придвижвам. Заредих пушката с надеждата да не я използвам по пътя към отбелязаната на последния етаж контролна зала, през която трябваше да премина, за да стигна до загадъчно наименуваното Убежище.
Драги суперзлодеи, ето ви един ценен съвет: ако не искате гадини като мен да провалят плановете ви, научете се да не хиперболизирате толкова много във всичко. Отстрани си е яко, даже впечатляващо, но в дългосрочен план наистина не е полезно.
Контролната зала представляваше кръгло помещение с голям холопроектор в средата. Холопроекторът изобразяваше типичната триизмерна визуализация на Земята, окичена с разни етикети на ключови географски точки. В концентрични кръгове около светещата в светлосиньо проекция бяха разположени три реда бюра с характерните за такива бази контролни пултове, пред всеки от които седеше облечен в бяло техник и трескаво работеше. Запромъквах се до Убежището, прегърнал стените на помещението; скрит в сенките, преместих превръзката на другото си око, за да мога да виждам по-лесно с онова, което до момента не беше изложено на светлина. Когато стигнах до вратата, видях, че никой не я охранява. Това не беше чак толкова странно. Странното беше, че нямаше ключалка. Нямаше каквито и да е мерки за сигурност. Никаква електроника, която да сканира отпечатъци или биометрика, или пък да разпознае код; нямаше дори най-обикновена механична ключалка, в която да пъхнеш ключ или шперц. Нещо в мен ми крещеше, че съм на път да попадна в капан.
Но трябваше да вляза. Нямах избор. Пресегнах се към дръжката и влязох в Убежището с дулото на пушката напред.
– Добре дошъл – каза спокоен глас иззад гърба на въртящ се стол право пред мен, след като затворих вратата. – Очаквах…
Не разбрах какво е очаквал моят домакин, защото стрелях сантиметри над главата му, за да го накарам да млъкне.
– В момента ще говоря аз – казах с повелителен тон, преди да запреча вратата с тежкото бюро и да презаредя пушката си. – Първо, искам да знаеш, че ти се възхищавам. Не е случаен човекът, който решава, че може да застава срещу мен отново и отново, хвърляйки време и ресурси в идеята си да ме убие. От години съм разочарован от качеството на враговете си; ти обаче си в съвсем друга категория. Сам по себе си. Прекрасно е. Благодаря ти за това.
Скритата в силуета си фигура кимна спокойно.
– Второ – продължих, – нямаш си представа през какви лайна трябваше да газя, за да стигна до теб. Метафорични лайна, не се тревожи, няма да ти оцапам килима… ей, че хубав килим обаче! Извинявай, разсейвам се. Но да, трудничко си беше да се добера до теб. Няма много хора, на които би им хрумнало да се скрият в миналото. Гениално решение, искрено те поздравявам. Издаде те употребата на пирати обаче. Важно е да знаеш какво те е спънало.
Фигурата в стола кимна отново, този път с привкус на „когато си прав, си прав“.
– Трето и последно, защото, както ти казах, ми беше нужно доста време, за да те открия, в резултат на което, главно заради импровизираното ми сафари, не съм намирал възможност да се къпя и сега смърдя, та просто не се трае, искам да приключа възможно най-бързо тук, да си отида у дома през Портала ти на третия етаж и да се изкъпя. Затова дай да те видя кой си, после да те гръмна и да тръгвам, че всички дрехи вече ми лепнат.
Злодеят се обърна бавно, което ми се стори излишно театрално, докато не видях лицето му.
– Не – едва продумах.
– Да – отвърна той.
Пред мен стоеше… стоях аз.
– Как…
– Сигурно се чудиш как е възможно това.
– Хайде бе! Затова ли започнах с „как“?
– Може би си представяш, че има някаква изключително важна и съдбовна причина да разговаряме тук и сега, при случилите се обстоятелства – каза… казах аз? Добре, за по-лесно ще го наричам Аз Прим. Не знам защо, така ми хрумна.
– Не ми дреме особено – отвърнах и се прицелих в лицето му.
Аз Прим се усмихна и прошепна нещо. Натиснах спусъка.
Пушката заяде.
– Какво, по…
– Опасявам се, че няма да можеш да използваш това. Поне не и за да ме убиеш.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, и ще си позволя да бъда директен, защото все пак бързаш, че не можеш да ме убиеш. Ако го направиш, всичко около теб ще спре да съществува, а вселената си има определени мерки за самосъхранение.
– Това нищо не обяснява! – извиках.
Аз Прим се усмихна отново.
– Не е ли странно как ти е хрумнало това? – попита той.
– Кое?
– Да ме наречеш „Аз Прим“.
– Какво?!
– В главата си, искам да кажа. За да ни различаваш по-лесно.
– Ти можеш да…
– Не, не мога да чета мисли. Това би било абсурдно.
Внезапно усетих, че ми става студено.
– По-скоро те е страх – каза Аз Прим. – Разбирам обаче защо би го объркал, виждам, че трепериш.
– Това никак не ми харесва.
– Думата „прим“ предполага, че съм първи. На някакво ниво ти всъщност разбираш какво се случва, но не изглежда като да осъзнаваш очевидната истина. Той пусна пушката на пода и ме погледна невярващо.
Пуснах пушката на пода и го погледнах невярващо.
– Кой си ти?! – попитах.
– Аз съм ти. Аз съм аз. Аз съм истинският аз, за да съм по-точен. Ти си само измислената от мен версия, която приключенства по абсурдни начини. Той се умълча и макар да отказваше да повярва на чутото, попиваше всяка моя дума.
Умълчах се. Макар да отказвах да повярвам на чутото, попивах всяка негова дума.
– Виждаш ли? Каквото кажа, превръщам го в реалност. А тази реалност, в която живееш ти, дори не е сред най-добрите ми! Теб те пиша, за да се забавлявам с небивалиците ти! Моля ти се, нинджи и клонинги, все глупости са това! Аз искам да пиша и всъщност пиша толкова по-качествени и по-сериозни произведения от теб! С теб се развличам! С теб ми е толкова леко и забавно, че даже реших да те направя публикация номер триста! Той не можеше да приеме, че е най-обикновен плод на въображението ми!
Не можех да приема, че съм най-обикновен плод на въображението му.
– Знаеш ли – казах, мъчейки се да удържа сълзите си, – първоначално си помислих, че си един от клонингите ми.
– Колко ли шокиращо е било за теб да осъзнаеш, че в един по-метафоричен смисъл ти си клонингът…
– Не толкова шокиращо, колкото това, че все пак не можеш да ме контролираш изцяло.
– Моля?
– Каквото кажеш, превръщаш в реалност, нали така?
– Да.
– Но трябва да го кажеш. Не можеш да го напишеш. Не и тук, когато си репрезентация на себе си, на така наречения истински аз, в писмен вид.
– Не разбирам какво…
– Не, не разбираш. Погледни към колана ми!
Аз Прим погледна към колана ми и видя масивната ми ерекция.
– Какво, по… – едва успя да каже той, преди да извадя камъка от джоба си и да го замеря с него. Уцелих го в устата; той се строполи шумно на пода.
– Не се тревожи – казах аз, надвесвайки се над него. – Не мога да те убия, което обаче не означава, че не мога да те нараня. А колкото до способността ти да изменяш реалността около мен, тук можеш да го правиш само с говор. Да те видим колко сладко ще приказваш с избити зъби и фрактура на долната челюст.
Аз Прим нададе гърлен писък, който заглуших с удар по главата. Вече в безсъзнание, той не можеше да направи нищо. Слабото му място, както бях се досетил по-рано, беше в това, че е нужно да изрече с абсолютна точност какво трябва да се случи. Това ми помогна да се сдобия с разсейващия фактор (хубаво име за ерекция в този контекст). Изненадата му свали защитите и така успях да се откъсна от разказваческия му контрол.
Но оставаше друг проблем. Няколко други проблема, всъщност. Трябваше да се измъкна от Убежището, да стигна до Портала и да се върна в своето време. Там трябваше да се скрия за достатъчно дълго, че да измисля следващия си ход срещу Аз Прим. Всичко това трябваше да се случи, но не ми пукаше.
Аз съм шибан измислен герой. Аз дори не съм истински. Мисълта ме убиваше отвътре.
– Той би бил наистина благодарен, ако в момента разполагаше с една хубава и студена бира – казах през смях и сълзи, напълно отчаян от това колко монументално прецакана беше ситуацията.
В ръката изведнъж ми се появи хладна бутилка бира.
– О, мамка му! – възкликнах.
Това беше интересно.
Свалих останалата си екипировка и след като преместих бюрото, се втурнах през вратата. Техниците ме видяха и се развикаха.
– Внезапно всички техници припаднаха! – изкрещях.
Внезапно всички техници припаднаха. Излязох в коридора и се затичах към аварийното стълбище. Двама пазачи се появиха в края на коридора и насочиха оръжията си към мен.
– Пазачите се нокаутираха взаимно с прикладите на автоматите си!
Пазачите се нокаутираха взаимно с прикладите на автоматите си. Излязох на аварийното стълбище и запрескачах стъпалата надолу с бясна скорост. Продължих да побутвам събитията в своя полза, докато стигнах до Портала, който настроих за настоящето. Секунди преди да скоча във вихрушката от светлина, извиках:
– Вулканът се събуди след векове сън!
Последното, което чух, преди да потъна в Портала, беше тътен.
В момента съм скрит. Не знам докога ще бъда в безопасност; убеден съм, че каквото и да се е случило, Аз Прим е останал невредим и сега ме търси. Моето време няма да ме спаси. Но аз ще намеря начин да оцелея. Ще намеря начин да победя.
Ще намеря начин да стана истински.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Комично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
%d bloggers like this: