Буден

Имах усещането, че съм се завъртял в леглото поне петдесет пъти в последните няколко минути. Беше ми горещо. Не, беше ми студено. Не, на тази страна не ми е удобно. Не, сега пък косата ми влиза в лицето. Всичко това и още. Дори мисълта, че щях да спя до късно, не можеше да ме успокои.
– Буден ли си? – чух гласа ѝ изведнъж.
Обърнах се към нея и се загледах в съненото ѝ лице.
– Не съм сигурен.
– Как така не си сигурен?
– Защото не би трябвало да си тук. В момента спиш у вас. Писахме си преди повече от два часа, когато ти пожелах лека нощ.
– Интересно – отбеляза тя.
– Защо да е интересно?
– Май наистина имаш голям проблем със заспиването.
– Какво, само защото в момента разговарям с халюцинация на приятелката си ли?
Тя се пресегна и ме перна по носа.
– Кого наричаш халюцинация?
– Добре – отвърнах след няколко секунди, разтривайки носа си, – това определено не го очаквах.
– Кажи ми сега какво има. Защо не можеш да заспиш?
– Не знам. Сигурна ли си, че в момента не спя?
– Почти.
– Как така „почти“?! – подразних се аз.
– Можеш ли да станеш от леглото? Да се разходиш напред-назад из стаята? Да светнеш лампата? Можеш ли да направиш всичко това и да усетиш всяко действие като реално?
– Сигурно, но обикновено усещам, че всичко в съня ми е реално.
– Добре, тогава давай.
Разтърках очи и когато ги отворих отново, бях останал сам. Отвих се, станах и закрачих из стаята, дори отидох до ключа за осветлението и пуснах двете лампи. Нито за миг не се усъмних в това, че съм буден. Загасих и си легнах отново.
– Видя ли?
Завъртях се и отново я видях.
– Страхотно – казах повече на себе си, отколкото на нея. – Започнал съм да се побърквам.
– Защо мислиш така?
– Защото в момента говоря с теб, като не ми е ясно дали си тук, или не си, както и не знам дали в момента не спя.
– Не може ли да е всичко това едновременно?
– Не – отговорих и се разсмях.
Поизправих се в леглото и седнах, облегнат на стената зад мен. Тя ме последва, сядайки от дясната ми страна, след което облегна глава на рамото ми.
– Това е лудост – промърморих.
– И така да е, би могъл да се възползваш от нея.
– Как така?
– Виж сега – каза тя и се намести по-добре, – така или иначе съм тук…
– Си ли?
– Не ме прекъсвай.
– Добре де.
– Така или иначе съм тук, можем да поговорим за това.
– Не е като да знам защо не мога да спя – въздъхнах.
– Все нещо те мъчи. Вероятно пак не си ми разказал и сега ще трябва да го направиш.
– Стига де, разказвам ти повече от преди.
– И въпреки това те знам, че още си пазиш някакви неща за себе си, защото не искаш да ме натоварваш „с разни глупости“.
– Искаш ли все пак да ме оставиш да говоря?
– Не знам – каза тя и се присламчи малко по-близо до мен, – мисля, че сега май повече ми се иска да те дразня.
– За халюцинация или микросън, или каквото там си, плашещо много се доближаваш до реалността.
– Знам – отвърна тя и ме целуна по бузата. Понечих да я хвана за ръката, но пръстите ми минаха през нейните.
– Това не е честно – отбелязах.
– Затова пък можем да си говорим. Хайде, кажи ми какво има.
– Там е работата – въздъхнах. – В момента няма нищо.
– Тоест… в момента няма нищо?
– Да.
– А какво очакваш, че може да стане?
– Не знам… – Потърках очи и се прозях, не че фактът, че на тялото ми му се спеше, имаше някакво значение. – В момента всичко е добре, чувствам се добре, здрав съм, по някакво чудо не съм изтормозен от работата или от университета, нещата с теб… ами между нас всичко си е наред, повече от наред даже…
– Ще видим.
– Какво?
– Стига де, шегувам се – засмя се тя. – Продължи, моля те.
– Просто… просто знам, че след няколко месеца всичко ще се промени толкова много, че повечето неща, които изброих, сигурно няма да бъдат… уф…
– Спокойно, кажи си.
– Страх ме е, че няма да ми бъдат достатъчни. Защото засега всичко е супер, но изобщо не мога да си представя какво ще се случи с мен по-нататък, къде ще живея, дали всъщност бих могъл да остана в София, а аз искам да остана, защото ако ми се наложи да се върна обратно в Бургас, тогава може би…
– Може би какво?
– Ами ако… ако се случи така и решиш, че вече не искаш да…
– Предлагам ти да спреш дотук, защото нямам намерение да повтаряме този разговор.
– Извинявай.
– Виж, знам, че… знам, че е трудно да мислиш за тези неща, защото аз също мисля за тях, защото подобни неща се случват и на мен, но не може всеки път да се връщаш към това да се обвиняваш или да се самосъжаляваш, или да се депресираш, или каквото там имаш навика да правиш. И точно затова смятам, че би трябвало да говориш с някого за всякакви такива събития и за мислите, които пораждат. Например с мен, когато имаш възможност.
– Нали уж говоря с теб в момента?
– Стига, и двамата знаем, че не съм тук сега.
– Какво стана с едновременното тук и не-тук? – подразних се леко.
– Ами струва ми се, че си започнал да изпускаш нишката на този разказ.
– Какъв разказ?
– Не се прави на ударен.
Беше права. Нямаше я стаята, нямаше го леглото, нямаше я и нея. Бяхме само аз и една чернова с постепенно запълнени две страници и начената трета. Отново бях навлязъл в онези часове на нощта, в които е твърде късно да си легнеш и прекалено рано да се събудиш, ако си решил да се наспиш.
– Добре де… уф, може би наистина изтървах цялата работа – написах с неохота.
– Мислиш ли? – отвърнах леко предизвикателно от нейно име и спрях писането за малко. Прегледах черновата набързо и си помислих, вероятно не без основание, че съм попрекалил с многоточията.
– Слушай сега и ме слушай добре…
Майната му, ще слагам колкото многоточия си поискам.
– Е, как да те слушам, когато аз пиша всичко това?
– Май повече ми харесваше, когато се правеше на ударен преди, о, не знам, по-малко от десет секунди?!
– Добре, добре, слушам.
– Сериозно ти предлагам да си поговориш с мен, с истинската мен, за нещата, които те тревожат, за мислите и чувствата, които те тормозят, защото цялата тази работа с магическия реализъм и измислените диалози, в които се опитваш и горе-долу успяваш да ме имитираш, не ти помага много. Може би си мислиш, че по този начин си изкарваш всичко навън, но не е така и ми се струва, че го разбираш.
– Иначе нямаше да го пиша сега…
– Точно така. Така че не се страхувай да ми споделяш, моля те. Можеш да ми се довериш за каквото и да е.
– Знам.
– Ти и да си знаеш, мисля, че няма да е зле да ти напомням.
– Така си е, но пък поне виждаш, че ми се е набило в главата най-после.
– Иначе нямаше да го пишеш сега.
– Именно.
– Хайде, заспивай.
– Ще си поговорим друг път.
– Ще чакам.
Спрях да пиша. Стори ми се достатъчно. Стори ми се и че достатъчно време съм будувал. Легнах си и за първи път от седмици насам успях да заспя спокойно.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: