Спам

Следната история е абсолютна измислица. Съдържанието на спам имейлите, които съм описал в нея обаче? Това е копирано едно към едно от действителните спамове, които съм получил в последните месец и нещо. Защо? Защото мога, защото искам и защото няма кой да ме спре. А, и защото на този етап съм свикнал да извличам идеи за разкази от най-странните места.

***

Помислих си, че е просто спам.
Когато забелязах в пощата си необичайния имейл със заглавието „Уведомление относно промени в регламента за подаване на декларации към НАП“, веднага се усъмних. Отворих го, за да се начета на написаните вътре глупости, преди да го изтрия. Съдържанието му, разбира се, беше типично за подобен тип дребни и не чак толкова дребни измами – официален език и с импликацията за лоши последици, ако не направиш каквото те инструктира:

Уважаеми госпожи и господа,

Национална агенция по приходите (НАП) съобщава за промени в регламента на отчетните периоди за подаване на декларации в НАП.

Задължително е запознаването с новите регламенти за спазване на ЗДДС, ЗКПО, ДОПК.

Санкциите в случай на данъчно задължено лице, което не подаде декларация по този Закон, не я подаде в срок, не посочи или невярно посочи данни или обстоятелства, водещи до определяне на дължимия данък в по-малък размер или до неоснователно намаляване, преотстъпване или освобождаване от данък, са в размер от 500 до 3000 лв.

При повторно нарушение имуществената санкция е в размер от 1000 до 6000.

Внимание!

Всички подробности за новите регламенти и срокове ще намерите в прикачения файл.

Национална агенция за приходите.

Изглежда съвсем редовно, нали? Работил съм известно време по оформлението на разни договори и съм запознат с петкилометровите изречения, обитаващи подобни източници. После обаче идват подробностите. Забелязах, че прикаченият файл не е в .doc или .pdf формат, а е някакъв си .zip, че имейлът е пратен от адрес xtreme1@hometel.com и че името на изпратилия го е „Национальна агенция за приходите“, а това „ь“ там вътре няма как да не е сложено, за да може гадният спамер да си покрие гъ…
Момент… Какво…
Витлата на хеликоптера изпълват ушите ми с рева си. Аз и екипът ми скачаме един след друг в разлюляната от тях висока трева. Разделям ни на три отряда по трима души, маркирам координатите на картите ни и всеки отряд поема по собствения си маршрут до зоната за извличане. Заедно с моите хора поемаме директно през сърцето на джунглата. Час и половина по-късно навън все още е тъмно, а ние вече сме довлекли камуфлажираните си задници на двеста и петдесет метра от базовия лагер на сепаратистите.
– Тук xtreme1 – казвам в радиостанцията. – Докладвайте статуса си. Край.
– Тук xtreme2, заели сме позиция и чакаме нареждане. Край.
– Разбрано, xtreme2. Подгответе установката на „Пазител“ и чакайте сигнала. Край.
– Разбрано, xtreme1. Край.
– Тук xtreme3, заели сме позиция и чакаме нареждане. Край.
– Разбрано, xtreme3. Осигурете ни транспорт до залива и чакайте сигнала. Край.
– Разбрано, xtreme1. Край.
Аз и мъжете от отряда ми хвърляме последен поглед на сателитните снимки, които показват разположението на сградите в лагера. Отбелязвам трите най-вероятни места, където би трябвало да е затворена доставката. След това всички тръгваме към лагера…
Спомените бяха болезнено ярки. Нямаше смисъл тези неща да изникнат в съзнанието ми, та аз никога не съм бил в казарма, камо ли в действаща мисия. И все пак… все пак аз наистина имах усещането, че съм бил там…
Страхът и любопитството ми надделяха. Изтеглих прикачения файл известие_18.zip и го отворих. В него имаше само една сателитна снимка с указани на нея координати. Сетих се къде е посоченото място и се зачудих дали да не отида на него.
Не. Не, всичко това беше абсурдно.
Изтрих спама и изтегления файл. Нещо обаче продължи да ме гризе отвътре няколко дни по-късно и отново проверих пощата си. Този път намерих имейл със заглавие „Как да ползвам ДДС за лек автомобил и гориво?“ от някой си Kreston BulMar, използващ адреса informer@hop-mail.net и същият официален изказ като предния спам:

По принцип Законът за ДДС не позволява ползването на данъчен кредит нито за закупен лек автомобил, нито за разходите по поддръжка и гориво. Има обаче няколко достъпни изключения, при които приспадането на ДДС за лек автомобил и гориво е възможно за всяка компания. Вижте какви са възможностите, обобщено кратко и разбираем 86; тук.

Моля извинeте, ако това съобщение не представлява интерес вас! Ако не желаете да получавате повече актуални информации от нас, натиснете тук.

Отново ми се стори, че това е само спам. Грешките се набиваха на очи, а хиперлинковете в края на абзаците („тук“) неминуемо водеха към пълни с malware сайтове, но нещо дълбоко в мен ме накара да натисна единия. Не знам защо го направих, дори шофьорска книжка не съм си изкарал.
Същата сателитна снимка със същите координати. Гледах ги втренчено и преповтарях в ума си името Kreston BulMar, ако това изобщо беше име, докато пред очите ми не се появи нов спомен…
Не е Крестън Булмар…
Часовоят едва има време да издиша за последно, когато черното керамично острие на ножа ми прерязва гърлото му и потъва в гърдите му с две светкавично бързи движения. Скривам тялото му в близките храсти и продължавам бавно да обикалям моята част от огражденията. Другите двама от отряда ми имат същата задача – трябва да се отървем незабелязано от по-голямата част от охраната, преди да навлезем в лагера и да измъкнем доставката.
Когато правя по една пълна обиколка по периметъра и в двете посоки, сигнализирам на хората си да ме чакат при най-близкия до xtreme3 изход. Срещаме се, уточняваме отново в кои постройки ще търсим доставката, след което изрязвам дупка в мрежената ограда и се провираме през нея. Вече влезли, аз обявявам радиотишина с жестове.
Делта и Ромео тръгват към координатите си, докато аз се заемам с изпълняването на второстепенната директива. Дори в мрака и заръмелия дъжд е лесно да открия двата склада с боеприпасите на сепаратистите. При всеки от тях се ориентирам откъде би имало най-добра видимост за „Пазителя“; веднъж преценил нужната позиция, изваждам локализиращо устройство от раницата си и го прикрепвам към стената на склада.
Промъквам се през сенките до проста колиба, от чиито прозорци струи оранжевата светлина на стари халогенни крушки. Поглеждам внимателно през един от тях и виждам трима въоръжени мъже и четвърти човек, привързан към стената. Главата му е клюмнала върху гърдите му и е трудно да видя чертите на лицето му. Нямам избор. Трябва да вляза вътре.
Докато наблюдавам разположението на тримата въоръжени, аз изваждам късмет. Един от тях вади кутия цигари с явното намерение да пуши, но другите двама започват да говорят бързо един през друг. Не е нужно да разбирам езика им, за да позная, че непушачите не искат да дишат дима на пушача. Първият вади цигарата от устата си и определено ги псува, след което излиза навън. Придвижвам се тихомълком до него. Пламъкът на цигарата осветява половината му лице и така знам, че не вижда. Ножът ми иска полагащия му се вкус на кръв и го получава.
Отивам до най-близкия прозорец и поглеждам през него. Отбелязвам си наум къде са застанали другите двама и изваждам друг нож от раницата си. Този е по-специален и ще ми е по-полезен, ако не искам да използвам огнестрелно оръжие. Връщам се до тялото на пушача и заставам пред вратата. Чудя се дали Делта и Ромео вече ме чакат извън лагера.
Всичко приключва за по-малко от пет секунди. Отварям вратата и веднага насочвам балистичния нож към по-далечния въоръжен мъж. Стрелям. Острието просвистява във въздуха и се забива с мокър звук в окото на сепаратиста. Междувременно вече съм скочил на втория мъж и ножът ми лети към шията му. Макар да реагира достатъчно бързо, че да ме удари в корема с приклада на пушката си, дори не успява да извика. Керамичното острие го пронизва отляво в ларинкса и излиза от другата страна. Свободната ми ръка сграбчва лицето му и забивам главата му в стената зад него. Сепаратистът пада мъртъв на пода.
Излиза вярно, че непушачите живеели по-дълго.
Приближавам се до пленника и го оглеждам. Американец, висок към метър осемдесет и пет, на възраст между тридесет и пет и четиридесет. Свестявам го бързо.
– Кой… кой сте… – едва измънква той, преди да го прекъсна.
– Престън Пулмън?
Американецът кимва.
– Нямаме време. Можете ли да вървите?
Отново се уплаших. Тези спомени, колкото и да са ясни, просто няма как да бъдат мои. Аз не мога, няма как да бъда толкова студен, толкова безпощаден, че да убивам, без да ми мигне окото. Изтрих и този имейл, но не можех да забравя нито снимката, нито координатите.
Два дни по-късно отидох на посоченото място. Озовах се пред входа на подземен гараж. Страхът ми беше притъпен от нуждата да разбера какво се е случило с мен. Влязох в гаража без никаква идея какво ще правя, затова просто започнах да обикалям и да се оглеждам безцелно. В един момент го видях. Бял микробус с червен надпис „BulMar“ от двете му страни. Пристъпих крадешком до возилото и го обиколих; прозорецът откъм страната на шофьора беше свален. Надникнах вътре и видях телефон. Пресегнах се и го взех, след което избягах оттам.
Когато се прибрах вкъщи, заключих вратата два пъти и оставих ключа в ключалката. Обзе ме силна паника и спуснах всички щори, след което изгасих и лампите. Проверих пощата си.
Два нови имейла в спам папката – „RE фактура“ и „RE документи“, изпратени съответно от akagi@kawaikensetsu.co.jp и paku@mkkhp.jp почти по едно и също време. Съдържанието им беше сходно – едно изречение, гласящо „За повече подробности, моля, отворете прикачения файл.“ и стандартното „С уважение“, последвано респективно от имената Димитар Тодоров и Румен Стоянов. Никога не бях чувал тези имена.
После нещо ми прищрака. Също както Крестън Булмар се беше оказал Престън Пулмън, дали Димитар и Румен не бяха всъщност Делта и Ромео?
Изтеглих прикачените файлове email (1).zip и email (19).zip на лаптопа си и ги отворих. В тях имаше по един текстов файл, съдържащ поредица от четирицифрени числа. В първия файл имаше само едно число, започващо с 1, а никое не завършваше на същата цифра; във втория по подобие на първия само едно число завършваше на 19 и никое не започваше така. Извадих откраднатия телефон от джоба си и го включих. Поиска да въведа PIN. Написах първото число и телефонът се включи, като ми поиска и код за отключване. Този път използвах второто число.
Почти всички приложения на телефона бяха премахнати от главното меню. Виждах само телефонния указател и камерата. Пуснах камерата и оттам влязох в албума на телефона. Там имаше три снимки. Едната беше моя – бях облечен във военна униформа, на гърдите ми висяха непознати за мен медали (не че по принцип знам нещо за медалите). На втората снимка видях човека, който се беше появил в спомените ми като Престън Пулмън.
Третата също беше на човек, но не знаех кой е. Нещо в него ми се стори смътно познато, сякаш бях съзрял познато лице за кратък миг в пълна тълпа хора, но след това то се е размило сред останалите и не бих могъл да съм сигурен дали всъщност съм видял действителен човек, или чертите на няколко души са се слели в периферното ми зрение и съм се объркал. Главата ме заболя. Отидох до банята и пуснах силна струя студена вода, под която пъхнах глава, за да се съвзема възможно най-бързо.
Спомените се размиха в съзнанието ми. Нищо от това, което виждах, не ми се струваше реално и въпреки това всичко имаше някакъв смисъл. Почти можех да го разбера.
Седмица и половина по-късно аз все още прекарвах часове наред всеки ден в гледане на телефона. Вече бях погледнал указателя. Само един номер. Предполагах, че се очакваше да се обадя, но не исках. Страхувах се да разбера кой беше от другата страна, какво съм направил в предишния живот, който не си спомнях. Когато телефонът прозвъня веднъж, аз се стреснах. Не знаех дали трябва да се обадя. Не знаех дали искам да узная тайните за самия себе си.
Проклетото ми любопитство…
Набрах номера и зачаках. След три свободни сигнала чух мъжки глас:
– Забави се, Алфа. Вече се притеснявахме дали не са те хванали.
С този глас нов спомен изскочи като прясно нарисуван пейзаж пред очите ми…
– Забави се, Алфа. Вече се притеснявахме дали не са те хванали.
– Просто се погрижих да изпълня и второстепенната директива, Ромео.
Делта и Ромео поемат американеца от плещите ми и четиримата изчезваме яко дим в джунглата към позицията на xtreme3. Когато сме на безопасно разстояние от лагера, аз се свързвам с xtreme2:
– Тук xtreme1. Доставката е осигурена. Край.
– Разбрано, xtreme1. Край.
– Алфа до xtreme3. Имаме ли транспорт? Край.
– Тук xtreme3, Алфа. Разполагаме с два джипа и чист маршрут до залива. Край.
– Разбрано, xtreme3. Край.
Американецът изглежда много слаб. Сепаратистите явно са го изтезавали. Виждам белези от въже не само по китките и глезените, но и по шията му.
– Алфа до xtreme2. Имате ли готовност да използвате „Пазител“? Край.
– Тук xtreme2, Алфа. Нашият „Пазител“ е в пълна бойна готовност и Гама го сърбят ръцете да го изпробва. Край.
– Разбрано, xtreme2. Чакайте сигнала. Край.
– Разбрано, xtreme1. Край.
Отрядът ми се приближава до предварително избрано място на картата, на същото разстояние до xtreme3, на което се намира xtreme2. Делта и Ромео носят американеца към джиповете, а аз оставам, за да преценя ситуацията. През бинокъла си виждам как двама сепаратисти откриват тялото на пушача и след секунди чувам тънкия писък на сирените в лагера.
Сигнала.
По своето същество „Пазител“ представлява гранатомет, но в действителност с него се изстрелват снаряди, представляващи значително умалена версия на самолетните ракети с електронно насочване. Локализиращите устройства, които поставих при двата склада с боеприпаси излъчват вълна с определена честота, която ракетите на „Пазител“ могат да открият на разстояние от над пет километра и дори без директно насочване. Две светли ивици в небето над мен ми подсказват, че Гама е изстрелял двата ни налични снаряда в десетсекунден интервал от време, както и че xtreme2 вече са прибрали всичките компоненти на оръжието и вече тичат към джиповете. Аз също се насочвам натам.
Зад мен сирените на лагера биват перманентно заглушени от две експлозии. Огън и метал се разпръскват във въздуха, а докато последната отломка падне на земята, трите ни отряда отдавна са на път към залива. По петима души на джип, ние изминаваме трите километра път без никакви засечки. Стигаме до залива, където почти веднага намираме двете лодки, скрити тук от шпионите ни сред местното население преди няколко дни.
Цялата операция е минала гладко, мисля си аз, докато моторницата пори водите към откритото море, където ни чака регистриран като рибарски кораб плавателен съд. Само дето скритите на борда му оръжия изобщо не са предназначени за риби. Чудя се с какво ли е толкова важен американецът, който сме измъкнали от сепаратистите. Горкото копеле спи и едва ли ще имам възможност да говоря с него, а пък се съмнявам, че от началството биха ми обяснили каквото и да е. В моята работа не е хубаво човек да знае много неща.
– Ти… ти сигурно си Ромео – казвам след сякаш цяла вечност, макар реално да са минали само две секунди.
Слава богу, Алфа, спомняш си.
– Не съм сигурен какво си спомням. Помня… има три отряда в джунглата, американският военнопленник, взривяването на лагера. Всичко е подредено, смислено, но нещо липсва. Ако… ако всички тези неща са се случили наистина, то аз не съм се сещал за тях допреди три седмици и не мога… трудно ми е да повярвам…
По дяволите, Алфа… – казва Ромео с тежка въздишка. – Тия скапаняци хубавичко са ти разбъркали мозъка. Знаех си аз, че здравата са те обработили, но не и че са те превърнали в шибания Джейсън Борн.
– Виж, искам да разбера какво се е случило. А и от това, че си се постарал толкова много да се свържеш с мен, разбирам, че имаш нужда от помощта ми.
Лек смях, последван от покашляне.
Винаги си бил проницателен кучи син, Алфа – казва Ромео. – Гама излезе прав да ти се довери след всичките тези години.
– Гама е с теб? Ами Делта?
Само аз и Гама останахме от екипа ни, Алфа.
– Какво се е случило с Делта?
Убиха го. Убиха го, както се опитаха да убият и мен, и Гама. Както успяха да убият другите.
– Защо използва неговия инициал?
За да те подсетя за онази мисия, Алфа. Това трябваше да е последното ни участие в проклетата им тайна война, но алчните им задници се посраха от страх, че са останали живи свидетели на сделките им под масата. Платиха ни предостатъчно, за да си мълчим, а на теб ти бърникаха в главата заради пречупването ти…
– Какво пречупване?
Ти винаги си понасял гадостите най-лесно, Алфа. Но всичките тези лайна, които са се трупали в ума ти през годините, най-накрая ти скроиха гадничък номер. Ти се побърка и толкова. Не можеха да ти светят маслото заради връзките на семейството ти, затова изчовъркаха седем години мисии от черепа ти. Спомените не са цели, знам го. Може би не си успял да се сетиш за нищо, а може и да си видял несвързани събития, но уменията ти… те са си останали. Убеден съм в това. Убеден съм, че всеки път, когато държиш нож, това е най-естественото чувство на света. Сякаш е част от собствената ти ръка. Убеден съм, че всичко друго, на което си бил способен, още е там, дълбоко заровено в теб. И само чака да грабнеш лопатата. Ти сам се досети, че имам нужда от помощта ти. Така е. Имам нужда от помощта ти и от уменията ти, а ако всичко мине както трябва, може би ще мога да ти дам онези отговори, които търсиш. Защото знам, че има моменти, в които се чудиш, Алфа. Подозираш, че си се родил с някаква цел и не знаеш каква е тя. Аз помня каква беше целта ти, а костюмираните педалчета, които заеха местата на началството, ти я взеха, за да не издадеш интригите им зад политическите кулиси. Сега ти предлагам само това, защото просто нямам друго. Имам само твоята цел. Какво решаваш?
Не исках нищо от това. Нито един миг от този забравен живот. Не дължах каквото и да е на този човек. Можех да откажа.
– За какво съм ти нужен?
Господи, благодаря ти. Благодаря ти, Алфа. Слушай сега…
И аз го изслушах. Половин час по-късно знаех какво трябва да сторя.

***

Три дни по-късно. Нов имейл. Заглавие – „Vacancy #627“, все така фалшиво звучащ адрес eivind@panchemical.com и недействително съдържание:

We are looking for employees working remotely.

My name is Hillary, I am the personnel manager of a large International company.

Most of the work you can do from home, that is, at a distance.

Salary is $2900-$5200.

If you are interested in this offer, please visit Our Site

Have a nice day!

Хиперлинкът на „Our Site“ ме отведе до простичък файл с шестцифрено число на него. Запаметих го и изтрих всичко, след което излязох.
Отидох отново до гаража, в който открих микробуса с надпис „BulMar“. Возилото си беше все така паркирано, но този път минах зад него и отворих отключената му задна врата. Вътре аз намерих голям черен сак. Извадих съдържанието му и го прегледах старателно, после облякох дрехите, оставени за мен вътре, взех само най-необходимите ми неща и прибрах всичко друго обратно в сака. Излязох от гаража, сложих си слънчевите очила и хванах такси.
Двадесет и пет минути по-късно се регистрирах под фалшиво име в хотела, който Ромео ми беше посочил. Казаха ми, че съм имал късмет – била останала само една свободна стая, на която преди по-малко от десет минути ѝ паднала резервацията. Пиколото ме придружи до стая 627, макар да нямах багаж с изключение на малката кожена чанта, която носех през рамо; все пак му пуснах десетачка в ръката. Щом влязох в стаята, реших да си взема душ и да се разтегна на голямото легло, докато чаках да стане 23:00 ч. – разликата между двете посочени в спама суми. Когато алармата на електронния ми часовник изписка, веднага се залових за работа.
Повечето хора не подозират колко компактни са станали модерните експлозиви. Можеш да побереш два килограма от най-новата пластика в най-обикновена чанта. Оформих квадрат с дължина на страната метър и петдесет върху общата стена, разделяща моята стая от съседната. Закрепих детонатора към експлозива и заредих малокалибрения си пистолет, приготвих се и погледнах през прозореца към улицата пред хотела, хванал детонатора в лявата си ръка.
Всичко вървеше по план. Активирах детонатора с шестцифрения код и натиснах бутона.
Експлозията не беше мощна, но успя да ми отвори път към съседната стая. Проврях се на бегом през дупката в стената и свалих двама костюмирани бодигарди с точни изстрели в шията и главата. Третият човек беше паднал на пода и се мъчеше да се скрие под близкото бюро, но когато ме видя, замръзна на място.
– Престън Пулмън? – попитах.
Беше той, нямаше съмнение. Едва успя да кимне.
– Нямаме време. Можете ли да летите?
Объркването му се оказа полезно, а и ми беше доста приятно да го хвана неподготвен за втори път в живота му, при това след като съм убил двама души. Докато се осъзнае, вече го бях метнал през неотворения му прозорец към улицата. Скочих подире му точно когато вратата на стаята се отвори. Двамата се приземихме тежко върху дюшеците, наредени в полуремаркето на паркирания пред хотела товарен камион, който потегли с бясна скорост в неизвестна за мен посока. Няколко минути по-късно Гама заклещи камиона в една по-тясна уличка и тримата се прехвърлихме в кола, която Ромео подкара нанякъде. Пулмън беше вързан до мен на задната седалка и смърдеше на собствената си урина, но вече не ми пукаше за нищо. Исках единствено да поспя. Преди да се унеса напълно, видях, че излизаме извън града.
Минаха няколко часа интензивен разпит, докато разберем от американеца всичко, което ни беше нужно. Гама се погрижи да откара упоеното му тяло обратно в града, докато Ромео ми даде да хапна и седна срещу мен, за да ми прави мълчалива компания.
– Сега разбираш ли? – каза ми той.
– Почти. Не ми е ясно само как руското правителство влиза в схемата.
– Изобщо ли не слушаше какви ги дрънка Пулмън?
– Ромео, не съм спал като хората от месец насам заради всичките тези завръщащи се при мен спомени. Ти очевидно нямаш подобен проблем, така че след като си схванал картинката, можеш да ми обясниш какво точно гледам в момента.
– Най-просто казано, всичко е било с цел ядрено пролифериране.
– Хайде сега да ми го обясниш малко по-сложно.
– По онова време американците държаха няколко големи военни бази на африканската територия, от която измъкнахме Пулмън. Тази зона отдавна си е била обект на териториални претенции от страна на местните народи, така че появата на сепаратистите тогава е била в реда на нещата. Няма да навлизам подробно в техните конфликти, важното е, че са искали земя. А земята, която са искали, имала немалки залежи злато.
– Нали уж ми говореше за ядрено пролифериране?
– Тъкмо до него стигам. Когато американците надушили златото, това им дошло направо като манна небесна. По същото време били набарали жилка на уран практически в задния двор на една от базите си и искали да си вземат всичко възможно най-бързо. Затова предложили на руснаците да им помогнат да разкарат сепаратистите, като за благодарност им подхвърлили…
– Златото. Решили са, че ще могат да ги баламосат с това, докато изкопаят урана.
– Имаш спечелена втора сигурна сума, заедно с непипани жокери.
– Каква е ролята на Пулмън в това?
– Пулмън го е играл независим търговец на оръжия. Запасил сепаратистите с боеприпаси, за да могат да подплашат другите африканци надалече от територията. После се появяваме ние и им разваляме кефа. Някой от тях обаче явно не е бил пълен тъпак, защото сигурно е направил връзка между нашата поява и присъствието на Пулмън. Затова е трябвало да му измъкнем гъза оттам. Американците се страхували, че ще издрънка всичко и ще прецака плановете им.
– Не разбирам как всичко това засяга нас – признах си.
– Не е трябвало да ни засяга изобщо, Алфа… В нашия екип до последния човек бяхме от различни държави, напълно неутрални в цялата им игричка на власт. Само дето някакъв руски генерал се усъмнил в сделката с американците и се поразровил. Не знам кога и как е стигнал до нас, но е успял. Затова младичките американски пикльовци, които са начело на тези лайна днес, са решили да ни ликвидират един по един.
– И Пулмън ти каза всичко това?
– Той е бил под преките заповеди на хората отгоре. Чувал е разни неща, които не са били предназначени за неговите уши.
Преди месец едва ли щях да приема всичко това толкова спокойно. Нещо обаче още ме гризеше отвътре.
– И какво ще правим сега, Ромео? Май ни остава една непроследена нишка.
Усмивка, тънка като порезна рана, оживи лицето му.
– Радвам се, че си забелязал.

***

Мъжът изглеждаше силен и невъзмутим, не само въпреки, но и заради възрастта си. Със сигурност можех да го определя като достолепен. Седна на маса пред кафенето и поръча чай, после разгърна вестника си. През бинокъла видях как внезапно посяга към джоба на палтото си и изважда оттам телефон. В момента би трябвало да е отворил имейла си и да е получил спам със следното съдържание от Kreston BulMar (informer@pop-mail.net) и заглавието „Кои приходи на фирмите не се облагат с данък“:

ЗКПО регламентира редица приходи, които фирмите не е нужно да добавят във финансовия си резултат и съответно да не плащат данъци върху тях. Кои са тези приходи може да прегледате тук.

Моля извинeте, ако това съобщение не представлява интерес вас! Ако не желаете да получавате повече актуални информации от нас, натиснете тук.

Мъжът се огледа изненадано наоколо, забравил за вестника си. Изглеждаше по-стар от снимката му, която бях видял на телефона преди няколко месеца. Нямаше съмнение обаче, че беше той. Достолепната му маска се беше стопила, но в него все още имаше доста живец.
Тепърва щях да проверя колко…
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: