Носител

Водата шуртеше върху тялото ѝ вече час. Седнала на пода, обвила коленете си с ръце, тя стискаше очи и се опитваше да се накара да забрави станалото. Колкото и да гонеше мислите до ръба на съзнанието си обаче, те винаги се връщаха с пълна сила към нея.
– Лиз, добре ли си там вътре? – чу се плах мъжки глас през вратата на банята.
Тя почти се усмихна невярващо. Как би могла да бъде добре?
– Моля те, отвори – чу се отново гласът. – Ако не искаш да отвориш, добре, но поне дай някакъв признак, че си вътре.
Беше затворила вратата на банята с трясък след себе си. Беше уплашена, не знаеше какво да направи и в паниката не ѝ хрумна друго. Завъртя кранчетата на душа и се пъхна под струята още облечена. Когато дишането ѝ се поуспокои, свали подгизналите си дрехи и ги захвърли на пода.
Иззад вратата се чу леко тупване като от седнал на пода човек.
– Моля те, нека вляза при теб.
Тя отвори очи, без да обръща внимание на влизащата в тях вода. Загледа се в стотиците капки по кожата си. Как се плъзгаха бавно по ръцете и краката ѝ, сблъсквайки се една в друга, за да се слеят и да оставят мимолетна диря при падането си към насъбралите се сантиметър и половина вода на пода на кабината. Искаше да остане там завинаги. Там, под душа, нямаше да се случи отново…
– Лиз, не ми отговаряш вече десетина минути. Само за това те моля, кажи ми нещо. Кажи каквото и да е.
Едва не го беше убила.
Закрещя неистово. Не мислеше за нищо, просто изливаше суровата емоция навън от себе си, така както водата се изливаше върху нея толкова дълго. Ръцете ѝ заблъскаха по стените на банята, босите ѝ крака замятаха пръски във всички посоки, когато зарита по пода. Дори тогава успя да чуе изправянето на мъжа, рязкото отдалечаване на стъпките му и удара на вратата в стената, когато той разби бравата и едва не счупи пантите. Мъжът прескочи мократа купчина дрехи, влезе в кабината и коленичи, след което улови ръцете ѝ и я издърпа в силна прегръдка.
– Всичко е наред, Лиз – шепнеше той отново и отново в ухото ѝ. – Всичко е наред, добре съм, всичко е наред…
Крясъците ѝ преминаха в тих плач, заглушен от рамото му.
– Съжалявам, Ерик…
– Знам, знам. Не се тревожи.
– Съжалявам. Не знам как се случи това, съжалявам, съжалявам…
– Знам, мила. Не те обвинявам.
Тя хлъцна и се отпусна в ръцете му. Изведнъж си спомни ослепителното кълбо светлина и как то разполови масата в трапезарията.
– Какво… какво стана с пожара? – насили се да попита тя.
Усети неспокойно размърдване, но само за миг.
– Угасих всичко – отвърна той, след което замълча, сякаш за да претегли думите си. – Не беше… силно е да се нарече пожар, Лиз. Масата отиде по дяволите, но освен нея пострадаха единствено килимът отдолу, тапицерията на два стола и едната завеса.
Светлината беше толкова силна…
– Страх ме е, Ерик.
– Знам, мила – въздъхна той. – Няма да те лъжа, и мен ме е страх.
– Съжалявам…
– Не, недей – побърза да каже той и нежно пое лицето ѝ с длани, след което я целуна по челото. – Признавам, че това, което… това, което се случи, наистина ме плаши. Но не ме е страх от теб. Страх ме е за теб, да. Но каквото и да става, ще бъда до теб, Лиз. Ще разберем какво е това. – Той се позасмя леко. – Ти ще разбереш де, знаеш, че аз съм глупавият в тази връзка.
Тя не успя да удържи усмивката си. Въпреки колебанието ѝ в думите му, въпреки нейния ужас и неспособността ѝ да си обясни явлението, тя се усмихна. Позволи си да се сгуши в него и каза:
– Мразя тези завеси, трябваше да уцеля и другата.
Обичаше смеха му. Обичаше него, затова обичаше да го чува как се смее. Не разбираше как може да го прави точно сега, но се чувстваше още по-спокойна.
– Казваш, че не е бил голям пожар?
– Потуших пламъците за няколко минути, после почистих малко, докато се опитвах да си събера мислите, а накрая се престраших и дойдох да те увещавам да излезеш.
– Не съм сигурна какво точно стана – каза тя, а гласът ѝ потрепери. Искаше да остане под душа цяла вечност, стига това да ѝ гарантираше, че случилото се няма да се повтори. Все едно водата по нея би могла да угаси всичко.
– Виж, можем и по-късно да…
– Не, Ерик. Сега.
Той въздъхна.
– Добре… И двамата бяхме ядосани.
– Толкова е тъпо…
– Знам, мила, тъпо е. На фона на… на това много неща са тъпи.
– Нека го наречем някак – измърмори тя. – Не можем да му викаме „това“.
– Какво предлагаш?
– За момента можем да го наричаме Явлението.
– Добре.
– Помня, че не разсъждавах изобщо. Исках само да те надвикам, но ти продължаваше да ми натякваш, че с повишението ще имаме все по-малко време един за друг, а аз… аз не можех да приема това, още не мога да го приема…
– Знам, Лиз – Нова целувка по челото. – Трябваше да те подкрепя…
– Но пък и те разбирам, наистина не е… не е честно спрямо теб, Ерик, не е честно спрямо нас…
– Ще обсъдим повишението ти друг път – прекъсна я той внимателно. – Сега имаме доста по-важна тема на разговор.
– Извинявай.
– Няма нищо.
– Казах ти, че не разсъждавах. Видях как свещите… не, не светеха по-силно, но усетих как припламват. Самият огън беше различен. Не мислех за нищо, просто посегнах към тях…
– И аз си спомням това, да.
– После… после пламъците… – Замълча. Не знаеше как да го обясни.
– Като че ли попиха в пръстите ти.
– Какво?
– Видях как се просмукват в кожата ти. Как цялата ти длан засия. Стоеше на едно място и се взираше в пръстите си.
– Ерик… не помня това.
Той я пусна за малко, колкото да свали мократа си риза и да приглади косата си назад, за да вижда по-добре. После пак обви ръце около нея.
– Когато бях дете, обичах да взимам фенерчетата на баща ми. Имаше много от тях, той… преди да се преместим тук, имахме семейно магазинче в родния ми град. Баща ми продаваше ловни приспособления. Той ги наричаше фенерчета, иначе си бяха страшно силни прожектори. Обичах да взимам най-мощните от тях и да се пъхам под завивките си нощем, за да ги допирам до ръцете си и да виждам как кожата ми свети в червено. Разглеждах костите и кръвоносните съдове, представях си, че светя аз, а не прожекторът… Както и да е, ти… дланта ти изглеждаше по същия начин по време на… ъм, на Явлението.
Тя кимна. Едновременно ѝ се искаше да види това отново и да не го вижда никога повече през живота си.
– Усетих, че искам… че искам да хвърля светлината – каза тя. – Сякаш почувствах колко е плътна и тежка, беше като топка в ръката ми… После се стреснах и не можах да се въздържа…
– И тогава се появи блясъкът.
– Да. Ти… ти отскочи, а кълбото се заби в масата зад теб и… и…
– Стига толкова, Лиз – каза той. – Оттам нататък знаем.
– Добре.
Тя избърса лицето си. Водата се стичаше от мократа ѝ коса надолу по бузите, но можеше да различи сълзите си сред останалите капки.
– Ще намериш отговор, убеден съм.
– Ще ми помогнеш, нали, Ерик?
– Стига да мога.
– Помогни ми сега – прошепна тя, извърна се към него и го целуна. Усети колебанието му: – Страх те е.
– Малко, да.
Тя понечи да се извини, но той отвърна на целувката ѝ.
– Не и от теб. Никога от теб.
Притиснаха се силно един в друг. В момента тя нямаше нужда от друго. Стигаше ѝ само да знае, че не е сама.
– Хайде, нека да те изсушим вече – прошепна той и спря душа. После я вдигна на крака и побърза да я загърне в халата ѝ, когато видя как трепери.

***

Силуетът на накуцващия мъж изчезна в нощта с изгасването на уличните лампи по пътя му. Не искаше да се натъкне на нови неприятности. Не знаеше накъде отива, но знаеше, че би могъл да намери отговори там. Възможността му беше вдъхнала сила и сега се опитваше да не обръща внимание на болката в рамото.
А и да не откриеше отговори, поне щеше да срещне Носителя. Защото вече знаеше, че дори и в това време има кой да поеме бремето на Светлинателя.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Разказ, Хаотично, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: