Изолация

Тъмно е. Но не е просто тъмно. Нещо не е на място. По-различно е от това, което познаваш. Човешкото око рано или късно успява да привикне с мрака, като използва и малкото количество светлина, процедила се през завеса или щора, идваща от слънцето, луната или близката улична лампа. Да си на познат терен е бонус – мозъкът ти запълва детайлите и получава почти цялата картина в сивеещо копие на действителността.
Този път не е така.
Този път не виждаш абсолютно нищо.
Опитваш се да откриеш рационално обяснение. Не можеш. Това не е чак толкова притеснително. Притеснителното е как едва сега усещаш, че не можеш да помръднеш. Дори не може да се каже, че го усещаш особено добре. Струва ти се, че цялата ти кожа е изтръпнала така, както изтръпват крайниците при недостиг на кръв. Някъде на самия праг на осезанието има нещо, което различаваш като натиск. Значи те държат с нещо на мястото ти. Добре е да разгадаеш поне това.
Мисловните ти процеси, до този момент мудни и мързеливи, сега се задействат. С помощта на вътрешното си ухо установяваш, че лежиш под лек наклон. Наклонът не е към главата ти, което е добре за теб, защото кръвта ти не се е оттекла в нейната посока. Иначе щеше да ти е лошо. Опитваш се да се отърсиш от липсата на усещане и правиш усилие да помръднеш пръст.
Не става.
Пробваш отново, този път по-съсредоточено.
Не става.
Концентрираш цялото си същество в едва забележимото трепване на един пръст.
Не става. Нищо не става.
Разумът ти е като на автопилот, трескаво търсещ обяснение за случващото се. Не е възможно да не успееш да помръднеш тялото си, освен ако…
Парализа? Не, ако имаше нараняване на гръбнака, нямаше да усетиш натиска по крайниците си, не би имало как да го усетиш… а може би има как?
Не можеш да знаеш със сигурност.
Разсейваш се. Спри! Върши нещата по реда им, по дяволите! Първо разбери къде се намираш, а след това мисли какво ти се е случило.
Напрягаш очи, но наистина не виждаш нищо. Нито виждаш, нито помръдваш, а и не чувстваш друго, освен изтръпването. Идва ти да крещиш, но издаваш само ръмжене, защото и устата ти е запушена.
Това е добре! Не това, че устата ти е запушена, това никак не е добре. Добре е, че все още чуваш. Успокояваш се и започваш да се ослушваш за нещо, за някого.
В началото чуваш собственото си превъзбудено дишане. Това е нормално, та едва преди десетина секунди ти е дошъл наум начин да разбереш какво става. Контролираш вдишването и издишването си до минимум, за да се ослушаш възможно най-добре. До няколко минути вече го чуваш. Равномерни удари, в началото по-тихи, но постепенно засилващи се до нещо, което напомня на маратонка в барабана на пералня. Осъзнаваш, че ударите не идват отдалече. Съвсем близо са. Толкова близо, че сякаш са в ушите ти.
Защото са там. Необходимо ти е известно време, но накрая разбираш, че долавяш биенето на собственото си сърце.
В паниката си забравяш, че няма смисъл да се озърташ. Просто го правиш, защото се надяваш, дълбоко в някоя праисторическа зона в мозъка ти, където разсъдителните процеси отстъпват пред животинските инстинкти, че ще видиш изход от ситуацията. И тогава чуваш стърженето. Също като гума на автомобил, пъплещ по чакъл, само че и то е в главата ти. Това са собствените ти очи, стрелкащи се във всички посоки. Можеш да ги чуеш как се търкат в ямките си, докато се въртят. Стомахът и червата ти, празни след дни, откакто са смилали храна за последен път, звучат като рева на непознати хищници, дебнещи те от всички страни.
Следващото нещо, което разбираш: колко лесно е да крещиш със затворена уста. А и така ще заглушиш течащата по вените ти кръв. Защото наистина можеш да я чуеш, стига да се вслушаш. Но това не е най-големият ти проблем в този момент. След като се накрещиш и гърлото те заболи, в действителност започваш да забелязваш движение в привидно абсолютния мрак. Неясни, но бързи фигури, пробягващи съвсем на границите на периферното ти зрение. Не можеш да различиш нещо по-конкретно от слаба сянка и това те кара да се запиташ как е възможно да виждаш сенки в тъмното.
Чуваш как сърцето ти забързва ударите си. Гърдите ти леко натежават, а по гърба ти полазват едва доловими тръпки. Спокойствието е отдавна забравена от теб илюзия пред страха, който усещаш да се просмуква чак до костите ти. Там се смесва с жестока, необяснимо появила се тъга. Не, не тъга. Скръб.
Страх те е и скърбиш. Дори не знаеш от какво се страхуваш. Няма ясна причина за скръбта ти. Тези две сили просто се разливат в теб и не можеш да сториш нищо, за да ги спреш. Гади ти се от цялата тази безпомощност. Невъзможните сенки продължават да се носят по ръба на възприятията ти и не ти остава друго, освен да се разплачеш.
Лесно е човек да се страхува от непознатото. Зад затворената врата може да не се крие нищо, но въображението ще изгради всякакви страшни истории за нея и ще сложи най-различни чудовища, от които ни дели само едно завъртане на дръжката. Ти също не знаеш къде си, какво е станало, че да попаднеш на това място, защо ти се случва това.
Но аз…
Да. Аз знам къде си. Намираш се в анехоична камера. Трудно се намира някое по-тихо място от тези камери. Звукоизолацията им е отлична. Не позволява формирането на ехо и не допуска външни звуци и шумове да нарушат тишината вътре. В тях може да стане толкова тихо, че започваш да чуваш всичко, което се случва в тялото ти. Човекът не е свикнал с подобна атака върху сетивата. Още повече тогава, когато зрението му го няма никакво. Ето защо главата ти се намира затворена в специално съоръжение, което е покрито отвътре с вантачерно – една специална субстанция, направена от вертикално разположени редове от нанотръби, която улавя светлината почти изцяло. Това черно е най-черното черно, съществуващо до този момент. Струваше ми цяло състояние да си го набавя, но смятам, че резултатите говорят сами за себе си.
Защо е необходимо това съоръжение? Защото на мен ми е нужна светлина. Нужна ми е, за да виждам тялото ти върху леглото, за което са привързани ръцете и краката ти. А е нужно да те виждам, защото иначе щеше да ми е трудно да инжектирам мускулите ти с токсина, който те е парализирал. Трябва много да внимавам не само с дозите, но и с точните места, които помагат за равномерното им разнасяне в организма ти. Тях поне съм си ги отбелязал. Пестя време. Просто решение за прост проблем. Същото се отнася и за седатива, за чието автоматично вкарване в тялото ти преработих помпа за инсулин. Докато ти спиш, аз те дозирам. Погрижил съм се също и за интравенозното вливане на глюкоза в организма ти. Не искам да умираш от глад. Не съм някакво чудовище.
Доколкото знам, не съм.
Виж обаче, „сенките“, които витаят в мрака около теб? Необяснимото усещане за скръб и страх, натежалите гърди и препускащото сърце? Тях постигнах така гениално, че не мога да не се гордея със себе си. Хубавото на анехоичните камери е способността им за извличане на възможно най-чистия звук. Не беше лесно да пригодя сам цяла стая в личната ми камера, но си заслужаваше, защото сега нищо не пречи на излъчването.
Инфразвукът има… ужасяващо влияние върху човешкия организъм. Причинява физически дискомфорт и кофти халюцинации. Насочените към теб огромни тонколони денонощно бълват резониращата с очите ти честота от почти деветнадесет херца от двете ти страни. Мога да обсъждам подробности като микровибрации в очните ябълки и необходимите размери на камерата за оптималното излъчване, но пък теб едва ли би те интересувало. В момента си имаш други занимания.
Както вече казах, лесно е човек да се страхува от непознатото. Това, че мога да ти обясня какво се случва с теб в момента обаче? Дори и да знаеше как съм създал всичко, което изпитваш, едва ли щеше да те е по-малко страх. Би ли ти било по-спокойно, ако знаеше точно какви условия на изолация съм създал, за да те отделя от света? Не мисля. А и дори да можеше да се досетиш как съм постигнал желания от мен ефект на твоята почти пълна сензорна депривация, това с нищо не би ти помогнало.
Защото не ме познаваш.
Аз също не те познавам.
Най-голямата грешка, която бих могъл да направя, е да имам причина да ти сторя всички тези неща. Разбираш ли, трябва да запазя нещо неизвестно. Така е по-интересно. Не за теб, естествено, а за мен. Защото не бих могъл да изпитам по-истинска наслада от тази да избера… изследваното си лице на съвсем случаен принцип. Така зад затворената врата действително не се крие нищо. Няма повод да те избера, просто съм те видял на подходящото място в подходящия за мен момент. Въображението ти ще бъде главният виновник за мъчението ти. То ще търси причината, обяснението, рационалното зад тази изолация. Ще се бори неуморно с изплитането на отговора, посягайки към миналото ти и теглейки нишките на спомените ти. Може би дори ще се сетиш за онзи случай, за най-ужасното нещо, случило се по твоя вина. Ще се вкопчиш в него и ще вярваш, защото не можеш да сториш друго, ще вярваш със сърцето и душата си, че точно това най-ужасно сторено от теб нещо те е докарало до абсолютно непосилното и насилствено отделяне от света.
И това няма да е така. Нищо от това, което си представяш, няма да бъде вярно. Но само аз ще го знам.
Няма да ти причиня друго. Когао ми омръзнеш (а това все някога ще стане, не бой се), ще те пусна на свобода. Ще съм те лишил от поне седмица от живота ти. Надявам се, че тогава ще оцениш времето си на този свят. Всеки преди теб го е правил.
Ако не… Е, винаги съм готов да те приема обратно при себе си.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в За Кутията, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: