Протокол

В съня ѝ нямаше спокойствие. В съня ѝ бялата светлина поглъщаше всичко по пътя си, докато не стигнеше до нея. Тогава внезапно спираше и тя можеше да види в разрасналата се полусфера откъслечни фигури и частични силуети, замърсени, почернени, обгорели от силата на светлината. После протягаше ръка и докосваше полусферата, за да влезе вътре в нея.
В момента тя ходеше по една от палубите на Станцията. В тълпата никой не я познаваше, но тя също не можеше да различи едно лице от друго. Всички бяха като боядисани с еднаквите нюанси на скуката, досадата и умората. Не онези скука, досада и умора, които могат да бъдат приписани на обичайните спадове в настроението и жизнеността. Не, тези бяха резултатите от самия живот на Станцията. Съществуването, което само по себе си никога не би могло да бъде достатъчно на човека, сега беше споделяно от хилядите хора, населяващи металната обвивка, единствена отделяща ги от сигурната гибел, наречена космос.
Неуверени в началото, сега стъпките ѝ отекваха с осезаема сигурност. Тя знаеше какво предстои да се случи. Малка част от нея протестираше срещу това, но с всяка следваща крачка биваше заглушавана все повече и повече, а в един миг изчезна напълно. Също като фигурите и силуетите в съня ѝ.
Тя вървеше през замрялата светлина. Непознатите форми се носеха застинали около нея, грабнати от нажежен въздух, който постепенно се провираше между съставните им части, за да ги разтвори. Погледна ръцете си и с любопитство заизучава собственото си разпадане. Върховете на пръстите ѝ се овъгляваха милиметър след милиметър по-надолу към дланите, а когато усети как ръцете ѝ започнаха да изсъхват над китките и нагоре към лактите, от пукнатините във въглените заструя светлина, сливаща се с тази наоколо.
Вратата на херметическата камера се отвори с подобен на въздишка звук. Тя внимателно стъпи в камерата и търпеливо изчака цикъла на пречистване. В следващото помещение имаше редица предпазни костюми. Облече един от тях, който се оказа два номера над нейния, обаче това беше без значение.
Нямаше намерение да се върне така или иначе. Изобщо не ѝ пукаше за костюма.
Изпълнена с внезапен страх и покрита с блестящи и напукани белези, тя тичаше сред светлината, сред замръзналите във въздуха бавно изчезващи форми. Погледът ѝ неволно се задържа върху една от тях и разпозна лице. Не знаеше чие е лицето, но ясно виждаше, че е точно това. Едно раздробено човешко лице, превръщащо се в прах пред собствените ѝ очи. Тя се препъна в изморените си крака и падна по очи на изгорялата земя. Направи опит да се изправи, но ръцете ѝ потънаха в изпечената пръст. Тогава усети нещо ново.
Алармата пропищя при влизането ѝ в контролното помещение. Не можеше да се нарече даже стая: напомняше по-скоро на голям килер с наблъскани в средата конзоли за управление и привидно опасно балансирани един върху друг монитори. Прокара откраднатия пропуск през електронния четец и активира терминала. Тук вече щеше да се забави известно време. За да задейства протокола, беше нужно да вкара персоналните си данни в директорията на лицата с позволен достъп. Не спря алармата; веднъж включена, щеше неминуемо да събуди внимание. Затова прекара ценната половин минута, необходима за изключването на пищящата сирена, в отцепването на сектора, в който се намираше, от защитните системи на Станцията.
След като направи това, тя се зае да въвежда данните си в директорията.
В съня тя рядко стигаше до този момент. Беше го сънувала многократно от няколко месеца насам, но обикновено се събуждаше почти веднага при падането. Понякога стигаше до това да усети изпечената пръст под себе си, но тогава отново отваряше очи. Сега беше различно. Под сухата повърхност пропуканите ѝ пръсти усещаха рохка и влажна почва. Тя загреба едра буца земя и я вдигна към очите си. На пръв поглед лишена от живот, пръстта в шепата ѝ имаше потенциала да зароди толкова много в себе си. Сега обаче изсъхваше, изложена на светлината. Сънят вече беше ясен.
На един от мониторите се появи поле с текст, потвърждаващо вписването на данните ѝ в системата. Тя бързо смени кода за достъп до директорията, за да предотврати външна намеса, изключи конзолата и за по-сигурно изтръгна сноп кабели отдолу. После заобиколи терминала внимателно, за да стигне до другата врата. Пое си дълбоко въздух. Нямаше връщане назад. Тя се подразни на клишираната мисъл. За нея можеше и да няма връщане назад, но за хората по света, около който се носеше Станцията, щяха да се открият нови пътища напред. Това ѝ беше достатъчно.
Когато влезе в отделението, отговарящо за бордовото захранване, тя усети, че трепери. Знаеше колко голяма е Станцията и не разбираше как толкова малко помещение отговаряше за такава масивна конструкция. Но пък Станцията от десетилетия управляваше хората по цялата планета, около която орбитираше. Иронията ѝ се струваше почти поетична, когато застана пред терминала на главния генератор.
Светлината около нея намаля и разкри един изпепелен свят. А под сухата пропукана почва, вътре в топлата и влажна пръст, спеше животът. Земята беше тиха. Не се чуваше нищо друго, освен тих вятър, който си играеше с праха и пепелта. Старият свят загина, за да просъществува новият. Вятърът достигна до нея и сякаш се обви около тялото ѝ, като накара овъглената ѝ плът да падне. Остана само светлината ѝ. Тя се заслуша във вятъра и успя да различи думата в шепота му.
…во правите, докто… – изпращя интеркомът в отделението.
Това, което е необходимо, помисли си тя.
На монитора пред нея излезе поле за въвеждане на персонален код. Тя се усмихна. Беше избрала най-подходящата парола при вписването си преди няколко минути.
Пандора.
Полето отстъпи пред сложните схеми за управление на генератора. Тя веднага се зае с вмъкването на нов протокол. Нужни ѝ бяха седмици, за да разпише програмата, но трудът ѝ се отплащаше пред очите ѝ с изумителна бързина.
Щом приключи, пред нея светна табло за идентификация с екран за биометрични данни. Тя свали костюма си. Горещият въздух беше тежък, а предстоеше жегата да стане непоносима. Но тя можеше да се справи.
Направите ли това, с всички нас е свършено! – пращеше гласът по интеркома.
За нея нямаше значение. Твърде дълго сънят беше назрявал в главата ѝ, подхранван от възможностите и развиван от знанията, за да ѝ даде сила наяве. Твърде дълго се позволяваше на елита на човечеството да мисли и действа в жалките и краткосрочни перспективи, които го бяха принудили да се отдели от хората, буквално заемайки място в небето над тях като някаква перверзна роля на всепокровител. Тя нямаше намерение да се откаже сега, когато вече беше взела решението да спаси света.
Да го спаси, като унищожи своя.
– Знаете ли защо митът за Пандора е толкова често неразбран? – с нетрепващ глас попита тя в комуникатора си.
Чу се ново пращене по интеркома. Може би беше отговор. Почти сигурно беше молба към нея да престане и да дезактивира протокола, преди да е станало прекалено късно.
– Всички я помнят единствено като глупачката, която е заляла света с ужасите в кутията – каза тя, поставяйки длан върху идентификационното табло. – Но след тях от кутията е излязла надеждата. Докато я има, ужасите и злините винаги ще срещат отговор.
Сега набираше кода за задействане.
Пандора.
– Когато дойдох тук, все още имаше надежда за нас. За човечеството. Вече я няма. Ние се превърнахме в тъмничари и надзиратели, а от собствената си планета изградихме затвор. Това не е начинът да живеем. Не можем да живеем без надежда. Затова ще я дам на онзи хора там долу. На следващите поколения. Нека нашата смърт им послужи като предупреждение за… – Тя се задави, но преглътна и продължи: – … за недалновидността на човека, притежаващ власт. Нека сами открият пътя си без вечния наставник, скрит в небето сред звездите.
По бузите ѝ се стекоха две едри сълзи.
– И нека видят псевдозвездата ни за пръв и за последен път, по-ярка от другите.
Поредното отчаяно пращене по интеркома. Тя не го чу. Каквото и да казваха, вече беше безсмислено. Вече беше натиснала бутона.
Протокол „Пандора“ най-сетне беше в сила. В далечината зазвуча тътенът на експлозии, които разтърсиха Станцията.
Тя седна и зачака светлината да я облее за последен път. И светлината го стори.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Разказ, Трагично, Хаотично, Sci-Fi

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: