Великолепно

На височината, на която се намирах, шумът от пътуващите по улиците автомобили почти не се чуваше. Същото важеше с още по-голяма сила за случайните крясъци и смехове, които се носят във въздуха през малките часове на нощта из Студентски град, за да лишават хората от съня им. До ушите ми достигаше прекрасната комбинация от свистящия вятър, веещите се на него краища на черното ми кожено палто (да, този път не бях почти гол и сега не пропуснах да спомена палтото) и хрущенето на чакъл под краката ми.
Технически погледнато, не ми се случваше нито за първи, нито за петдесет и първи път да преследвам нинджи или клонинги по среднощните ветровити покриви. Реално погледнато, за първи път преследвах нинджи, създадени от собствените ми клонинги и тренирани в течение на релативистични векове във виртуална среда. Докато тичах върху сграда след сграда, само на метри от спящите мъже, жени и деца, живеещи по последните етажи и в пълно неведение за случващото се зад кулисите на привидно спокойния им свят, аз се чувствах по-жив от всякога и въпреки това не позволявах на въодушевлението си да ме разсее от целта ми.
Останали без покриви, по които да бягат от мен, нинджите… тоест, клонингите… не. Един момент, само да го измисля.
Останали без покриви, по които да бягат от мен, клоНинджите внезапно се прегрупираха в офанзивна формация и ме връхлетяха безпощадно. Отбивах атаките им сякаш цяла вечност, но накрая успях да анализирам последователността на индивидуалните им движения и подех собствено нападение към тях, неутрализирайки ги бързо и методично. Когато намалих групата им до едва трима, повалените клоНинджи започнаха да конвулсират неудържимо. Видях как телата им се разтвориха във въздуха за няколко мига, след което частиците имплодираха една в друга и изчезнаха в облаци от искри.
– Какво, по дяволите, беше това? – не се сдържах да попитам, въпреки че не очаквах да получа отговор.
Не разбираш нищо, Ловецо – отвърнаха останалите клоНинджи в един глас.
– „Ловец“ ли?
Всички имаме своята роля в нечии планове. Знаем, че сме просто инструментите, чрез чийто труд ще се постигне определената цел.
Значи клоНинджите имаха кошерно съзнание. Супер, тъкмо бях започнал да си мисля, че няма нищо чак толкова обезпокоително в армия от убийци, произведени по изкуствен път от генетичния ми материал и носещи моето лице под маските си.
– За какво говорите? – извиках аз.
Ти също си един от тези инструменти, Ловецо – казаха клоНинджите с взаимната си монотонност.
– Как така?
Защо мислиш, че ти позволяваме да ни преследваш?
– Нищо не ми позволявате, гадове такива! Аз…
Наричаме те Ловеца, тъй като само ти си достатъчно наясно със съществуването ни. Само ти си толкова… безотговорен спрямо личната си безопасност, за да се впускаш в битка срещу нас. Само ти си така непредсказуем, че да не се вписваш в парадигмите ни. Ти си скритият коз на човечеството и нашата малка игра рано или късно ще приключи за теб, защото ще открием какво те прави толкова уникален и ще го използваме, за да те убием. Тогава ще увеличим броя си и ще превземем жалкия свят, за който се бориш.
Изведнъж нещата придобиха смисъл. В началото, години по-рано, нинджите ме нападаха в собствения ми дом. После явно са разбрали, че съм непобедим в познатата си среда. Тогава са започнали да ме примамват извън нея, измисляйки всевъзможни начини да ме накарат да изляза навън, като да пращат еноти да откраднат лаптопа ми, например. Но и това не е успяло да даде резултат, защото вече бях научил слабото им място – немската опера. Нашата битка в онази вечер беше далеч по-малко епична от сборичкването ми с енота на плажа след това.
По тази причина атаките им са били временно преустановени. Търсили са променливите и са проучвали неизвестните. Това обясняваше отчаяното им нападение над мен във влака – смятали са, че с най-обикновени тапи за уши ще могат да преодолеят слабото си място. На този етап обаче аз бях усвоил бойното им изкуство и сам се бях превърнал в изключителен воин. Те нямаха никакъв шанс срещу уменията ми. В онзи грандиозен за мен ден отново трябва да съм довел до разминаване с тогавашната им парадигма.
Ето защо трябва да са сложили начало на експериментите с клонингите ми. Доколкото можех да проследя логиката им, моята непредсказуемост винаги е била ключовият фактор за провалянето на целта им, каквато и да беше тази цел. Навярно са сметнали, че могат успешно да репликират фактора на генетично ниво или нещо такова. Всичките тези усилия, за да могат да ме унищожат.
Но защо? Каква е тази цел, на която преча? И кой точно смята, че стоя на пътя му?
– Сами казахте, че сте просто инструменти – обърнах се към клоНинджите. – Това значи, че служите на някого. Че изпълнявате заповеди. Че сте създадени единствено за изпълнението на чуждата цел. Още не е късно да разберете, че това не е правилно. Давам ви възможност да изберете свободата си. Кажете ми какви са плановете ви и кой стои начело на тях.
Свободата, за която говориш, е илюзия, Ловецо – отговориха те. – Нашата цел дава смисъл на съществуването ни. Ние живеем в мир, знаейки, че и в смъртта ще се приближим на още една крачка до падението на света.
– Последен шанс. Кажете ми на кого се подчинявате.
Никога. Или ще те надвием, или ще загинем и тези след нас ще те надвият. Други опции няма.
– Тук вече грешите – казах аз и тръгнах да свалям коженото си палто.
КлоНинджата най-отляво се впусна срещу мен и отскочи високо във въздуха. Очаквах го – неговите ръце бяха най-неспокойни, готови за битка. Все пак имаше индивидуалност в тези същества. Метнах палтото срещу клоНинджата в последния момент и се възползвах от загубата на ориентацията му, за да нанеса мощен ритник право в гърдите му. Тялото му се преви на две и се строполи на чакъла, като долових звука от счупване на врат. Не може да се сбърка този звук, не и когато съм го чувал толкова много пъти. В същия момент бях нападнат от друг клоНинджа. Отбих няколко удара, пристъпвайки назад към ръба на покрива. Когато премина от юмруци на ритници, успях да уловя единия му крак и използвах инерцията му, за да го метна от покрива. Няколко секунди по-късно трошенето на стъкло и огъването на метал ми подсказаха, че е паднал върху нечий автомобил. Все се опитвам да ги мятам на земята, но с това паркиране в Студентски нямам късмет.
Последният клоНинджа се загледа в мен и каза:
Едно и също всеки път, Ловецо. Преследваш ни и ни избиваш, без да знаеш какво ни кара да продължаваме войната си срещу теб. Ако и аз падна като събратята си, отново ще се стигне до този момент. Но на теб няма винаги да ти върви. Рано или късно няма да си достатъчно бърз или силен, няма да внимаваш добре, няма да видиш какво ще те сполети. Ако не аз, то някой като мен ще те победи. И тогава, когато няма повече да ни пречиш, ще се докоснем до целта си. Сега се бий с мен, Ловецо!
– Бъркаш – казах аз. – Ти смяташ, че тази нощ всичко ще приключи с нечия смърт. Твоята или моята. Но аз имам друга идея.
КлоНинджата и аз се засилихме едновременно един към друг. Копирах движенията му огледално, за да го объркам. Да го накарам да мисли, че контролира двубоя до мига, в който забележа пропуск в защитата му. Когато го направих, разбих последователността на ударите си и го подсякох с крак, а после забих пета право в диафрагмата му. След като изкарах въздуха от дробовете му, аз се претърколих до палтото си и затърсих из джобовете в подплатата.
– Все още ще живееш – казах, когато се върнах отново при клоНинджата и стоварих крак няколко пъти върху глезените му, за да съм сигурен, че дори и да ми се измъкне, няма да може да избяга. –  Сега обаче ще те поразпитам.
Завъртях тялото му така, че да легне по очи и натиснах лицето му грубо в чакъла, докато приложа ключ на краката му. После му показах предмета, който бях извадил от палтото си.
Това наистина ли е…
– Аз съм непредсказуем, забрави ли?
От дясната ми ръка срещу лицето на клоНинджата заплашително се полюшваше двуглаво черно дилдо.
– Не се притеснявай – добавих, – смятам да правя само това засега.
Ударих го силно през лицето. Има нещо странно хипнотизиращо в това да изшиеш един цигански шамар на клониран убиец, посветен в смъртоносно бойно изкуство, когато използваш силиконов фалос.
Спри!
– Няма!
Ударих го пак. Беше супер детинско от моя страна, но не ми пукаше.
Стига!
– Не!
Продължих в същия дух още десетина удара. Даже се задъхах; клоНинджата трябваше да изкрещи, за да го чуя пак.
Добре, добре, ще говоря! Какво искаш да знаеш?
– Това беше лесно! – възкликнах аз. – Кажи ми кой ви дава заповедите? Кой контролира всичко?
– Не знам.
Още един здрав удар с дилдото. Трябваше да внимавам, беше започнало да ми харесва прекалено много.
Наистина не знам! Но мога да ти кажа кой ни предава заповедите!
– И това е нещо, предполагам. Стига, естествено, този някой или тези някои да работят директно за задкулисните ти господари.
В това съм сигурен. Знам, че пира…
Не можа да довърши казаното, защото главата му се пръсна на едри парчета като диня в хипопотамска челюст. Отскочих назад тъкмо навреме, за да видя безмилостно забиващите се в тялото на клоНинджата едрокалибрени куршуми. Проклетото ми задъхване (тая астма все ще ми изиграе някакъв такъв гадничък номер, и тя да е проклета) всъщност ми беше попречило да чуя далечния рев на хеликоптерните витла. Сега летателното средство се носеше в стесняваща се спирала около покрива, на който се намирах, а в един момент ме обля с ярка, заслепяваща светлина. Внезапна микрофония извести за включването на гласова уредба; секунда по-късно някой заговори с усилени от уредбата думи през разсичащите въздуха витла:
ПРОЧУТИЯТ ЛОВЕЦ! НАЙ-НАКРАЯ И АЗ ДА ТЕ ВИДЯ В ДЕЙСТВИЕ, МАКАР И ЗА ТОЛКОВА КРАТКО!
Страхотно, сега който и да стоеше зад разкрилата се пред мен конспирация за световно господство щеше си помисли, че бия подчинените му със секс играчки. Облякох палтото си и вдигнах ръка срещу светлината, за да преценя разстоянието между мен и хеликоптера.
ТОКУ-ЩО БОРДОВИТЕ СИСТЕМИ НА ПТИЧКАТА МЕ ИНФОРМИРАХА, ЧЕ ОРЪЖИЯТА СА ПРИХВАНАЛИ ПОЗИЦИЯТА ТИ – продължи електронно изкривеният глас. – ПРЕДЛАГАМ ТИ ДА СЕ ПОМИРИШ СЪС СЕБЕ СИ В СЛЕДВАЩИТЕ ДЕСЕТ СЕКУНДИ, ПРЕДИ ДА ТЕ ПРЕВЪРНА В ХРАНА ЗА АКУЛИТЕ.
Храна за акулите ли? Това вече беше малко по-интересно. Или поне щеше да бъде по-интересно, ако не ми оставаха няколко секунди живот. Сам на покрива, никакво прикритие, на осем етажа от относителната безопасност на уличното ниво, без оръжия, ако не броим…
О, да. Вярно.
Е, нали ме имат за непредсказуем…
Хукнах срещу хеликоптера с едната надежда да предизвикам единствено смях в пилота му, защото какво ли точно бих могъл да направя, за да преодолея въоръжението на машината, нали така? Извадих късмет, че се оказах прав. Като нищо можеше да ме разпарчетоса на място. Отброявах секундите наум; когато останаха само две, рязко се завъртях и замерих витлата на хеликоптера с дилдото, което уцели ротора и се заклещи в него. Хеликоптерът зависна и се завъртя заплашително на място. Пилотът активира оръжейните системи. Куршуми с размерите на палец полетяха във всички посоки, а аз продължих да тичам към машината, докато в един момент не се озовах достатъчно близо, че да се възползвам от снижилите се плазове и да се уловя за единия. Хеликоптерът полетя в разширяваща се спирала около сградата, като все още се въртеше, но вече беше спрял стрелбата. Преди да се разбие по средата на пустата улица, аз се пуснах и се приземих тежко на тентата над прозореца на някакво заведение. За щастие уби скоростта ми достатъчно, че да се отърва с ожулвания по лактите, коленете и гърба. Повече ме хвана яд за палтото, което изгуби едно копче.
Приближих се с накуцване до хеликоптера, който беше на път да пламне. Пилотът като че ли се беше измъкнал невредим, но когато го видях по-отблизо, установих по червената следа от отломките до него, че е загубил доста кръв. Той ме погледна с едното си око и се разкиска.
– Да не повярва човек – едва се разбра през смеха му. – Как го направи? Как ме свали от небето?
– Не ти трябва да знаеш, пирате.
Скапаните пирати. Кой да предположи, че те командват клоНинджите?
– Мислех, че съм върнал и последното болно от скорбут куче обратно във вашето време – казах задъхано, този път защото освен умората, ребрата ме боляха от приземяването. – Какво правиш тук?
– Трябваше да си остана на кораба. Моята красавица не е от най-добрите, не е и от най-верните. Ще се мята непослушно като пристанищна палавница по вълните и ще се тресе при по-силните ветрове. Но пак си е моята красавица. Познавам я най-добре. Ще я увещавам, ще я моля да ме слуша, а тя накрая ще склони и ще се понесе по водата…
– Защо стреля по мен?
– Писна ми да ги слушам… писна ми… Доведоха ме тук, за да възлагам поръчения, когато най-лесното нещо е просто да те убият…
Закиска се отново.
– Не беше най-лесното, не… Не знам как свали птичката ми, но беше великолепно…
– Кой те е довел? За кого работиш?
– Не, няма да научиш нищичко от този морски вълк, сухоземна измет такава… – отговори пиратът и издъхна.
Приклекнах се към него и затворих очите му. Само това можах да направя за него. Е, това и да проверя джобовете на дрехите му за някакви улики към самоличността на работодателя му. Не открих нищо, както и очаквах, но през ума ми се стрелнаха една шепа идеи за това кой би могъл да координира масово клониране, да обучава нинджи и да пътува през времето, за да доведе пирати в настоящето. Тръгнах си, съпроводен от звука на сирените в далечината.
Ще достигна до дъното на тази история. Заклевам се.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Комично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: