Ъпдейт

Тя не обича да говорим по телефона.
Веднъж я попитах защо. Отговори ми, че просто не обича и толкова. Мисля, че оттогава насам не съм повдигал въпроса отново. Приел съм си новата реалност на мястото на старата и не съм се противил. Щом не желае, няма да я карам.
Преди нея не се спирах да говоря по телефона.
Беше в един друг, отдавнашен живот, когато онлайн присъствието ми беше на практика нулево и когато самият ми апарат беше наполовина покрит с гумирани бутони, а аз изобщо не бях помислял да си взимам смартфон. По онова време благодарях всеки ден на картата ми с нейната скромна фиксирана месечна тарифа и неограничените минути към групата от няколко номера. Обаждах се и приемах обаждания, продължаващи минимум половин час и изпълнени, разбира се, с любовни послания, носещи се в две посоки.
Един ден потокът на посланията пресъхна. Както споменах, това беше в един друг живот. Отдавна. След него не ми се разговаряше много. По какъвто и да е начин. Докато успея да се съживя, вече гледах на нещата другояче. Дали защото най-накрая бях помъдрял, или защото още не се бях възстановил, но разбирането ми за любовта се беше променило. Не се отказах от това да я търся, това не бих могъл да си го позволя. Само реших да съм доста по-внимателен в изборите си.
Така стигаме до настоящето. До нея. Пишем си всеки ден, защото е по-удобно и за двама ни. Изпращаме си стикери и емоджита, забавни картинки и клипчета, по някое и друго „обичам те“. С това тя няма проблеми. Първите ни по-продължителни разговори бяха в писмен вид, а това е формат, в който и аз се чувствам удобно. А и съвременните технологии ни позволяват да правим това навсякъде, където сме, при това отново чрез телефоните. Поумняха те, милите; зарязаха копчетата като ядосан шивач и се сдобиха с гладки нови повърхности, през които е много по-лесно да се възползваме от десетките опции за чатене. Сега на теория няма миг, в който да не сме способни да си пишем. Хич не ми се мисли какво би било, ако трябваше да се върнем назад във времето. И не назад с някакви си две десетилетия, ами чак до самото начало на комуникационните средства. Мисля, че на никого не би му харесало подобно пътешествие, като почнем от неунищожимата Nokia 3300 и продължим до старите тухлофони, а после да се върнем до стационарните апарати с бутони, да заменим бутоните със стържещите шайби, да забравим изобщо за домашните телефони и да ги сложим обратно в пощите (и да ги таксуваме различно – я междуградски, я международни), като едновременно с това сменим и модемите с телефонистки, които да превключват линиите на ръка, после да зарежем всичко и да се върнем обратно на двупосочното радио, след това да преминем пак на телеграфа, а оттам на писмата и пощенските разносвачи в камиони, на каруци или яхнали коне, докато не стигнем до димните сигнали, глинените плочки и възлите по въжета, пък понеже не съм особено наясно с тази тема и току-що си измислих цялата обърната поредица от събития, сложете там някъде и гълъбите.
Накратко казано, не възразявам срещу това, че тя предпочита да си пишем, вместо да говорим по телефона. И гълъби не обича, а аз също не съм им голям почитател.
Случва се обаче да минава полунощ. Не мога да заспя, нещо сякаш ме е принудило да се фиксирам пред лаптопа и да изтезавам клавишите, докато не изпитам някакво удовлетворение от черновата, появила се изпод ударите на пръстите ми. Тогава телефонът ми звъни. Не просто звъни: чуя ли началния китарен риф на „Use Somebody“, знам, че Kings of Leon ме известяват за нейното обаждане.
Винаги отговарям. Това събитие, както сигурно се досещате, е рядко и аз не желая да го пропускам.
Понякога гласът ѝ е специфично весел. Невъзможно е да се сбърка с друг. Тя не толкова изговаря думите, колкото ги издишва, а аз мога да усетя в дъха ѝ аромата на ром и пакости. Не е пияна, нямаше да ми се обади, ако беше. Щеше просто да си легне и да заспи. Но алкохолът в нея е достатъчен, за да я подсети, че там някъде, на еди си колко километра от нея, има някой, който я обича. Достатъчен е, за да ѝ напомни, че този някой ѝ липсва. Не смятам, че изобщо би могла да забрави за това; просто сега е излязло на преден план. Мога да си я представя, увита в дебелата си завивка и напомняща голям дюнер (тук тя несъмнено би похвалила уменията ми да предам грацията ѝ в тези мигове). Обажда се само за минута-две, колкото да ми каже, че ме обича и че ѝ се иска да съм до нея и да я прегръщам, нищо че в реалната ситуация ще започне да се поти като монахиня в бордей (поредно сравнение, което тя би намерила за майсторски и естетически издържано) и ще се отскубне незабавно от мен, на което няма да възразя, защото винаги ми е горещо. Но аз нямам против да я изслушам, да ѝ отвърна и да ѝ пожелая лека нощ.
Друг път сама се сеща, че ѝ липсвам. Обикновено се случва тогава, когато отдавна не сме се виждали, макар „отдавна“ да варира като размери според различните обстоятелства. Ще ми се обади, за да ме чуе, отново няма да се бавим твърде дълго с разговора, но и двамата ще сме доволни накрая. Все пак любовта е много по-осезаема в гласа на любимия човек, отколкото в писмен вид, където е изключително трудно да я предадеш. Не е невъзможно, разбира се, но е пълен абсурд да си въобразяваш, че написаното в чата „обичам те“ е равносилно на това да го изречеш. Всичко е в интонацията, поне по телефона. Наяве вече се прибавят всички финални щрихи на лицето и тялото към тези две думи. Но гласът и скритото в него са най-важни. По тази причина разменените в нощта шепоти могат да бъдат най-искрени.
И аз ѝ звъня, но само когато съм се прибрал след дълъг път и знам, че в този час няма да я открия онлайн. Обаждам се и с това я успокоявам, че съм пристигнал вкъщи благополучно; по-рядко и навреме. Пожелаваме си лека нощ, защото нещо не ми се получава прибирането по слънце. От време на време се случва да ѝ позвъня на тръгване, но тя не отговаря винаги. След това ме търси и отново чувам гласа ѝ, а през останалата част от пътуването изхабявам прилична порция от батерията на смартфона си, за да си пишем. В тези случаи размишлявам върху това как използвам телефона по всякакви други начини, освен да говоря по него.
Понякога се опитвам да си представя как ли би звучала онази така емблематична песен на Васил Найденов, ако Ваньо Вълчев я беше написал днес: Facebook чат все ни свързва, слаб Wi-Fi ни дели и така нататък. Нещо не успява да ми донесе усещането за романтика, породено от това, че си метафорично завързан за кабела на стар стационарен телефон; детайл, от който мобилните устройства по принцип са лишени и за който лично вярвам, че е ключов за песента. Може би защото смятам идеализираната версия на романтичната любов за остаряла колкото въртящата се шайба. Двете отдавна принадлежат на миналото и трябва да ъпдейтнем едното така, както отдавна сме сторили с другото.
Защото, както обясних в началото, днес любовта за мен има различно значение. Тя не е идеална и никога не не би могла да бъде, затова не е правилно да я идеализираме така, както идеализираме миналото. Никак не е справедливо да демонизираме модерните средства и да се бием в гърдите, твърдейки, че едно време телефоните са били предназначени само за да се говори по тях и всякакви други такива глупости, които предполагам, че възрастните хора казват, защото обикновено спирам да им обръщам внимание, когато чуя думите „едно време“. След като разполагаме с толкова много възможности, следва да се информираме по-добре за тях, да изпробваме няколко и да изберем тази, която пасва най-добре на нас самите. Същото важи и за любовта. Романтичните представи за нея са антични, полузабравени спомени, предавани от поколение на поколение в опозиция на напредъка. Преди сто години вече щях да съм женен и с две деца. Днес пред мен е налице абсурдно количество възможности да обогатявам живота и опита си, без да забравям, естествено, че всеки направен избор ми отнема даден брой от тях. Едно е да следваш прав и лишен от перспектива път; съвсем друго е да поемеш отговорност и да планираш собствения си маршрут, като оставиш и малко място за онези по-дълги участъци, по които се пускаш, когато имаш време да се насладиш на гледката.
Това е причината да не ми пука колко често говоря по телефона с човека, когото обичам. Така наречената традиционна любов, която по непонятни за мен причини все още ни се излива насила в гърлата от немалки отрязъци от киното, телевизията и другите видове художествена измислица, си има твърде много правила и модели: трябва да казваш и да вършиш правилните неща, а всичко, което не е одобрено от вижданото по екраните или написаното по страниците, бива заклеймявано като погрешно, неправилно, неистинско. Любовта не трябва да отговаря на списъци с критерии, защото всяка любов е различна. Да, има хора, чиито взаимоотношения допускат категоризация по различните стилове на привързване, но на индивидуално равнище всеки от нас има своите особености, които му придават неповторима идиосинкразия (тук ще си пиша бонус точки за употребата на привидно сложна дума; правя го, защото мога). Не трябва да мислим за любовта като за чеклист, защото тя никога не е така семпла. Тя е много сложно взаимодействие между два поначало отделни организма, които сами по себе си са комплексна смесица от физически и личностни характеристики и специфични интереси. Ето защо не може да има пълно съответствие между двама влюбени. Не е реалистично човек да вярва, че някъде по света има друг, с когото взаимно ще успеят да запълнят респективните си дефицити. Когато обаче влюбените са склонни и готови да не обръщат внимание на несъответствията помежду си и полагат усилия да затвърдят общите неща, на които държат, за да запазят връзката си, кои сме останалите, че да им тикаме в лицата разни шаблони и да им казваме кое какво е?
Стига междувременно да не нарушават закона, разбира се. Тогава определено имаме това право. Обръщам се специално към населените места, където още се счита за нормално да се бракосъчетават деца, но те няма да ме чуят, понеже са твърде заети с това да организират сватби. Не ми се вижда нужно да посочвам, че на съответените населени места това се счита за традиция. Изводите във връзка с казаното дотук си ги правете сами.
Не бива да игнорираме промените в любовта, нито да ги приемаме сляпо. Нужно е да се адаптираме към тях, което е основният проблем на човечеството, тъй като имаме гадния навик да изпадаме в абсолютизми и да не виждаме компромисите като вариант, който да ни отведе към онова, което ни очаква занапред. Времената се менят, а с тях се менят и хората. Защо ни е толкова безпроблемно да обновяваме материалното и да надграждаме хардуери и софтуери, но продължаваме упорито да извръщаме глави в друга посока, когато видим, че е излязъл най-новият ъпдейт на любовта? А този ъпдейт ни е наистина нужен, да знаете. С него се премахват сума ти бъгове и се добавят много нови опции. Срамота ще е да не се възползваме от тях и да си останем със старата и очевидно ограничена версия.
А сега, ако ме извините, имам да пращам стикер с целуващи се мечета. До скоро.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в За Кутията, Откровение

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: