Войник

Днес е приятен ден. Дъщеря ми доведе внуците на гости за няколко часа и от обяд насам се чувствам по-млад. Навремето си обещах, че ще бъда от жизнените дядовци и че ще мога да издържам на темпото на децата. Радвам се, че съм успял да си удържа на думата. Най-малкото защото двамата явно не се изморяват, а сякаш се зареждат с допълнително енергия при всяка направена крачка.
След два часа интензивна игра съм позадъхан, но съм и доволен. Седя в любимия си стол и гледам как близнаците разлистват с интерес някаква илюстрирана книга, която са докопали от библиотеката ми. Понамествам очилата на носа си, за да ги виждам по-добре. И двамата са руси и синеоки. Ужасно много си приличат, сигурно защото още нямат пет години. Ако косата на момичето не беше много по-дълга от тази на момчето и не бяха облечени различно, изобщо нямаше да мога да ги различа.
– Дядо – пита изведнъж… ох, мисля, че е момчето, слухът ми отдавна е зле, – ти бил ли си войник?
Какво се случва с мен в следващата една секунда: спомням си студентските си години и оттогавашната ми позиция по въпроса за военната служба (не че съм имал шанс да ме вземат в казармата с моята астма); замислям се и се сещам, че всъщност държа тази позиция още от гимназията; порицавам се за това, че паметта ми не е бърза както преди; порицавам се за това, че съм се разсеял; опитвам се да се сетя какво всъщност са ме питали току-що; успявам да се сетя; обмислям дали да отговоря с истината; решавам, че има само един начин да изглеждам готин пред внуците И най-накрая обръщам глава към тях.
– Много отдавна – отвръщам свръхдраматично, сякаш съм напуснал армията, купил съм си ферма и отглеждам животни в тихо и спокойно съществуване, докато един ден не пристига военен хеликоптер, от който излиза стар генерал и ме вика обратно за една последна мисия, защото друг не би се справил с диктаторите, които ние сме поставили начело на режима преди толкова години, мръсно копеле такова, как очакваш да помогна на страната, която ме използва така жестоко и ме накара да загубя душата си в името на флаг, потъпкан от алчни политици?!
Ъм… с две думи, много драматично.
Децата се разпищяват и оставят книгата, за да се покатерят по стола и да седнат в скута ми, след което ме засипват с въпроси:
– Стрелял ли си по хора?
– Карал ли си танк?
– Имаш ли медали?
– Карал ли си самолет?
– Страшно ли беше?
– Убиха ли те?
– Кажи, кажи, кажи, кажи, кажи, кажи, кажи, кажи…
– Добре де, успокойте се малко! – едва ги надвиквам. – Първо обаче ми обяснете защо е толкова интересно, че съм бил войник, а после ще разказвам.
Добър ход. Така ще помисля с какво да ги забаламосам.
– Ние вкъщи играем на една игра на компютъра и в нея стреляме по лошите, татко ни я показа – отговаря момичето за по-малко от пет секунди. Нямам си ни най-малка представа как такава мъничка уста смогва да изговори всички тези думи толкова бързо.
– Да, тя е много добра, даже е по-добра от мен – добавя братчето ѝ. Дотук вече има две неща, които са ми направили впечатление. Ще трябва да поговоря с родителите им, ако искам да разбера как така хем им дават да играят на подобни игри, хем са заличили сиблинговото съперничество. Ей значи, толкова време да не съм практикувал по специалността и още не съм се отървал от терминологията. Пак съм спокоен, че не съм го нарекъл „ривалитет“…
– Ама ти си се бил с истински лоши, нали така? – подемат пак своето.
– Разбира се, деца – лъжа ги най-безсрамно. – През далечната две хиляди и първа съм се изправял срещу най-страшните лоши, които можете да си представите!
– Уааау! – възкликват те в един глас по онзи начин, който не изглежда странно, ако го правят други деца, но близнаците ти навяват абсурдната мисъл за телепатия.
– Вие какво можете да си представите всъщност? – все пак питам, за да си измисля малко по-лесно какво да им кажа.
– Нинджи!
– Динозаври!
– Вампири!
– Зомбита!
Ох, да са ми живи и здрави. Все едно ми връчват официално и подпечатано разрешение да ги залея с небивалици. Ама така ще е, като не могат да сметнат, че през две хиляди и първа съм бил на десет.
– Е, ако трябва да знаете, деца – казвам аз след перфектно изиграна въздишка, – аз съм победил над петстотин Зомбонинджи и съм яздил вампирски динозаври.
– Уаааааау! – възкликват отново, може би два пъти по-дълго от предния път.
– Да, точно така! Бяха два огромни тревопасни динозавъра, целите нахапани от вампири, за да могат през деня да ядат листата на високите дървета, а през нощта да смучат кръвта на вражеските войници.
– Гадост!
– Да, миличка, голяма гадост беше! Аз успях да се покатеря по единия, преди той да ме надуши, и му сложих юзди, направени от много колани, закопчани един за друг. После седнах на главата му и му заповядах да нападне лошите войници, като му казах, че ако не го направи, ще го накарам да си играе с кукли.
– Отврат!
– Да, моето момче, пълна отврат! Динозавърът изкрещя като задавила се чайка и хукна напред, а другият динозавър ни последва, защото беше много тъп и не разбра, че съм хванал неговия приятел.
Оставям децата да се посмеят звънко на тази глупост. Като страшно фалшив герой съм се докарал до момента, но мога и повече.
– Стигнахме до базата на Зомбонинджите и двата динозавъра стъпкаха телените огради – продължавам аз да си изсмуквам историята от пръстите. – Зомбонинджите обаче ме видяха и започнаха да стрелят по краката на динозаврите…
– Защо по краката? – пита близнакът.
– Защото те светят в червено, тъпчо! – скарва му се близначката.
– Без да се обиждате!
– Извинявай, дядо – пак отговарят едновременно.
– Слушайте сега, без да ме прекъсвате.
– Добре.
– Така… Та Зомбонинджите стреляха по червеното и динозаврите паднаха. Но аз паднах на меко и не си счупих нищо, затова станах и се скрих от Зомбонинджите, за да им свършат всичките патрони. Чух техният водач, Мегазомбонинджата, когато каза, че вече нямат патрони, и излязох да ме видят. Нямах пистолет, защото го бях загубил, ама имах меч, който беше много силен и също така можеше да стреля светкавици, затова се хвърлих срещу Зомбонинджите и започнах да ги убивам всичките с меча и да ги пържа със светкавиците. И беше много яко.
– Уааааааааау! – само това могат да кажат.
Доволен съм от себе си.
– А убиха ли те? – пита момчето.
– Да, но аз оживях!
– Супер! – казва момичето. Изобщо не му хрумва да пита за подробности. Ами ако са ме превърнали във вампир?
– И накрая хванах Мегазомбонинджата и се бихме чак до сутрина, а когато той видя, че слънцето изгрява, се разкреща и падна на земята. Тогава му отрязах главата, а тя избухна и така уби всички нинджи по целия свят завинаги.
– Дааааа! – разпищяват се внуците наново и трябва да ги обгърна с ръце, за да не паднат от стола. После слизат от мен и се затичват към другата стая, където най-вероятно ще разкажат всичко това на баба си и тя несъмнено ще развали всичко, като има каже, че съм се шегувал.
Нищо. Аз съм им дядо, а дядовците сме за това. Да можем да развличаме внуците, макар и с безобидни лъжи. Защото макар и да не съм участвал в една битка през живота си, битката за тяхното внимание не е по-малко сериозна за мен. А в това отношение аз съм страшно добър войник.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в За Кутията, Комично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: