Дарове

На Мими

Нажежените до бяло копита на огнедишащия жребец с всепоглъщащочерната козина и гривата от пламъци оставяха димящи следи по кървавочервената скала. Загърнатият в разкъсан плащ от избледняващи сенки ездач пришпорваше животното неумолимо, сякаш желаеше да накаже прокълнатата земя със стъпките му. Двете призрачни същества се носеха към двореца от вкаменени кости, издигащ се право пред тях на ръба на обрамчена с езеро от лава пропаст.
Тежки порти от ковано желязо се спускаха с оглушителен грохот над ровове от втечнени писъци пред препускащата фигура, докато преминаваше през защитните стени около другата половина от принадлежащите на двореца територии. Залязващото слънце, полускрито зад най-високите кули, беше като зейнала в небето рана, а облаците около него изглеждаха като кръв, оплискала първите неразумно излезли в настъпващия мрак звезди. Ездачът обви юздите с една ръка и намести плаща плътно върху лицето си с другата, сетне впи пети в хълбоците на коня и животното изпръхтя шепа искри, преди да се хвърли в още по-бесен галоп. Горящата му грива се възпламени и облиза гърдите и лицето на ездача, но той не усещаше нищо. Напротив, дори се наведе повече към огъня, за да улесни жребеца.
Забелязали го от наблюдателните си постове, стражите известиха за появата на ездача и задействаха огромния часовников механизъм, който управляваше спускането на последната и най-масивна порта. Обкована с потъмняло на места сребро, по нея бяха гравирани специални подсилващи здравината ѝ с магия символи, а по средата беше изобразен едър и достолепен вълк, застанал върху драконов труп и стиснал шията му между острите си зъби.
Момче с покрити с белези от конски зъби ръце изчака предвидливо и с уплашен поглед пристигането на ездача. Заради рязкото спиране на коня копитата му се вдълбаха в земята със страшна скорост и на дълбочина от десетина сантиметра. Триенето на ослепително белите му подкови оставиха пламтяща диря след себе си, а скалата под тях се разтопи и превърна в мътно стъкло. Ездачът се метна на земята с пъргав скок, повика момчето с жест и му подаде юздите. После се изгуби от поглед в тъмната вътрешност на двореца, а плащът му от сенки се развя зад него и възвърна цялостта си.
Окъпана с танцуващата виолетова светлина на стотици факли, запалени с вечен огън от друг свят, тронната зала поемаше звука от ритмичното потропване на ботушите му върху пода от мрамор и го засилваше многократно, обгръщайки го с плътен юрган от разнасящо се ехо. С едно бързо движение ездачът свали плаща от лицето и раменете си, за да го изтупа небрежно във въздуха сякаш отърсваше прах от него. Плащът се смали в ръцете му до размера на голяма кесия, която намери място около пояса на притежателя си.
Появилият се изпод сенките мъж беше изключително красив. Зад пронизващите му сини очи, чийто цвят се открояваше дори на неестествената светлина в залата, личаха невероятен интелект, безгранична преданост и несравним кураж. Той се спря на крачка пред първото от стъпалата, водещи към оформения като полусвита длан със заострени нокти трон, удари десен юмрук в кожена ръкавица върху гърдите си и падна на коляно пред силуета на господаря си, като почтително сведе глава и затвори очи, все още незаслужил да погледне към могъщото същество, притежаващо живота му.
Фигурата на трона сне мрака от себе си като любима дреха, разкривайки женски извивки отдолу. Заслиза безшумно по каменните стъпала с боси и бледи нозе, походката – нежна, но уверена, тялото – голо и греховно красиво. Трептенето на пламъците от факлите внезапно се спусна към жената и я обви от глава до пети в броня, по-лека от въздуха и по-здрава от сърцето на звезда. Изглеждаше като изкована от липсата на цветове и по никакъв начин не потушаваше съвършенството, което защитаваше.
– Кой си ти? – попита тя с кристали лед в гласа си.
– Никой, докато не ме назовете – отговори мъжът.
– Какъв си?
– Никакъв, докато не ме признаете.
Шлемът и ръкавиците на бронята ѝ се разтвориха и разделиха на парчета, за кратък миг оформящи лъскави рози с метален блясък, преди да се приберат в яката и ръкавите. Жената протегна длани към ездача и му позволи да ги целуне, преди да се изправи и да застане в цял ръст срещу нея, надвесил се над стройната ѝ фигура с глава и половина. Посегна към лицето му, отметна дълги кичури мръсноруса коса от очите му и с върха на изящните си бели пръсти го погали по клепачите. Сините очи се отвориха и срещнаха погледа на нейните – два кехлибара, поръсени със златни пръски.
– Добре дошъл отново – прошепна тя, а тонът ѝ вече се беше поразтопил.
– Благодаря Ви – отвърна той. Имаше чувството, че е посрещнат не след дълъг път, а след завръщане от смъртта, когато чу тези думи.
– Е, Върховен командире, как протича експанзията ни към новите светове?
Мъжът, определен от нея за Върховен командир, отстъпи крачка назад и каза:
– Обитателите им падат под нашите остриета по-бързо, отколкото дори Вие предрекохте, Ваше Величество. Досега не сме срещнали значима съпротива от нито един Митообраз. Петте фронта напредват с нарастващо темпо и няма войски, нито Прабожества, които да ни се опрат.
– Отлично – каза жената, като си позволи бегла доволна усмивка. – Елате с мен. Искам да обсъдим подробностите пред картите.
Командирът последва покорно господарката си до голям и кръгъл златен съд, съдържащ гъста и черна течност, която се заизвива във въздуха при наближаването им. Отделните капки се разтеглиха в най различни посоки, образувайки криви ивици, изписващи неясни форми пред двамата. След няколко секунди формите вече бяха добили доста по-солиден вид, промениха цветовете си и станаха по-ясни: златна сфера се издигна на нивото на очите им, десетки други сфери, много по-малки от нея, но в същия цвят се понесоха откъм едната ѝ страна и се свързаха помежду си с тънки и блестящи нишки, а накрая се появиха пет нови, маркирани с червено сфери, различни както по големина, така и по размерите на златните петна по повърхността на всяка една от тях.
– Както виждате – заобяснява мъжът, махвайки небрежно с ръка към червените щрихи по искрящата огърлица от форми – превзетите територии са увеличили площта си. Пустинният свят разчита твърде много на безполезните си прабожествени хибриди, които не са способни да отвърнат даже на слабо координирана атака, а военният опит на ледените народи е в пъти по-малък от моя собствен, какво остава за натрупания с милениуми такъв на Вашите светове? Самите им Всепокровители са същите.
– Все още ли са така самоотвержени в битка? – беше новият въпрос на жената, вгледала се в съответната червена сфера.
– Единствено това им прави чест. Готови са да умрат, за да защитят света си.
– Наистина похвално. Чудя се дали същото важи и за нашите армии…
– Разбира се, че важи – каза Върховният командир, успявайки да прикрие изненадата в реакцията си. – Ваше Величество, от най-обикновения копиеносец чак до мен няма Ваш воин, който да не е готов да даде живота си във Вашето име.
– Значи бихте го направили, така ли, командире? Бихте дали живота си за мен?
– Ако ситуацията го изисква, да – отговори мъжът и си позволи да добави: – Смятам все пак, че ще Ви служа много по-добре жив.
– Важното е да сте наясно, че е по-належащо аз да бъда на това мнение. Моя длъжност е да подсилвам уважението към мен с добре премерени дози страх.
– Нещо такова се опитват и тези – каза той и посочи към нова маркирана сфера.
– Нима?
– Да, но безуспешно. Ако прекарваха по-малко време в спорове за съществуването на техните Прабожества и Митообрази, щяха да си дадат сметка, че е само въпрос на време да бъдат изоставени от тях. Затова ги побеждаваме така лесно. Силно вярвам, че този свят първи ще падне под Ваше владение.
– А останалите два?
– Те са интересна аномалия.
– Как така? – полюбопитства жената искрено.
– Философите в единия са създали Всепокровителите си в по-ранен момент от Веригата на Съдбата. Варварите от другия са се обединили в по-късно звено. За да го сторят, очевидно са използвали модела на философите, макар и да са го размътили доста.
– Това не е изненадващо. Типично е за световете да си приличат в такова отношение.
– Не и с толкова голям процент на взаимстване – отбеляза командирът.
– Значи е изненадващо, но няма отношение по основната ни задача да ги завладеем.
– Така е.
– Не ми харесват добрите новини, Върховен командире – каза неговата господарка и се запъти обратно към трона си.
– Не Ви разбирам, Ваше Величество.
– След като стратегиите ни са така успешни, няма смисъл да издавам нови заповеди.
Докато казваше това, бронята ѝ се отпусна по изваяното тяло и стана по-мека от коприна. Отсечените ъгли отстъпиха пред меки извивки и орнаменти, краката й отново останаха боси, когато долната половина се сля и заедно със скъсилите се ръкави, отворили се при раменете, за да разкрият чувствената бледа кожа, бойното снаряжение се превърна в прилепнала по изкусителната снага туника. Царственият виолетов оттенък, който придоби, завърши вида на жената – тя беше не по-малко властна сега, както допреди няколко секунди.
– Понякога е скучно, нали? – попита тя, изкачвайки наново стъпалата. – Всичко да върви по план. Да си предвидил успешно всяка възможна стъпка и да си взел необходимите мерки.
– Не оставя място за изненади – включи се командирът.
– Мразя изненадите.
– Простете, исках да кажа…
– Знам какво искахте да кажете – прекъсна го господарката му. – В общи линии сте прав. Предвидимото е толкова постно; неочакваното е подправката, която придава вкус на живота.
– В такъв случай предполагам, че не бихте възразили срещу това, което съм приготвил за Вас, Ваше Величество.
Жената се спря по средата на каменните стъпала и извърна поглед към своя подчинен.
– Нима сте се завърнали с дарове, Върховни командире? – изрече тя, едва прикривайки доволното мъркане в гласа си.
– Реших, че биха нарушили рутината, в която живеете от няколко месеца насам.
– Така е – отвърна тя и отново пое надолу. – Покажете ми своите дарове, командире. Да видим дали ще успеете да нарушите рутината, както се изказахте.
Мъжът не изчака да му наредят отново. Посегна към вързопа сенки на кръста си и бръкна в него по-дълбоко, отколкото изглеждаше възможно, като извади оттам огромна роза в алено и сребристо. Бялото стебло беше лишено от бодли, а цветът му се беше прокраднал в листата на розата, придавайки ѝ тайнствен и интригуващ чар. Жената ахна тихо и каза:
– Градината на хекатонхейрите?
– Ваше Величество познава пазителите на земите си добре – отговори командирът с лека усмивка и подаде цветето на господарката си. – Не беше лесно да се промъкна незабелязано между сто и петдесет глави.
– Изненадана съм, че сте го направили.
– Кот ме забеляза точно когато откъсвах розата. Впоследствие се затрудних и с това да се измъкна на триста ръце. Гий почти ме улови при портите, но Бриарей го спря, щом разпозна Вашата Дамга по дрехите ми.
– Наистина мил жест, командире – отбеляза тя и погали листата на розата. – Това е едно от малкото цветя, които нямат аромат, но стимулират всички останали сетива. Усещането е… всъщност е неописуемо.
– И аз така съм чувал.
– Знаете, че щяхте да бъдете допуснат до градината на хекатонхейрите само с показване на Дамгата, нали?
– Къде е предизвикателството в това? – засмя се мъжът. – А и не бихте ме провъзгласили за Върховен командир на армиите Ви, ако не разполагах с уменията да премина успешно през най-добре пазените територии. И като споменах територии…
Той измъкна от вързопа антична книга с дебели корици и я разтвори. Измежду прашните ѝ страници изпадна карта, незабавно уловена от ръка със скоростта на необуздана мълния.
– Открих това подробно описание на древен свят в далечните краища на Познатия етер – обясни той. – Разположен на гърба на огромен и непознат за мен звяр, изпълнен с изумителни чудеса, пазен от същества, за които бих казал, че са сред най-могъщите Всепокровители, които бихме срещнали някога. Не знам доколко са достоверни тези писания, Ваше Величество, но ако има и зрънце истина в тях и в съхранения сред страниците им атлас, малко неща биха могли да ме удостоят с по-голяма чест от това да Ви поднеса този свят на сребърен поднос.
– Изключително – едва продума неговата господарка, докосвайки внимателно с пръсти запазеното мастило по грубата хартия. – Ще възложа на Звездознаещите да съберат възможно най-много информация за този свят. А след като така силно желаете да го завладеете за мен, командире, ще изпълня желанието Ви веднага щом намерим път до него.
Мъжът се поклони, когато тя взе книгата от ръцете му и я отнесе до още светещата карта. После пъхна ръка за последно във вързопа и извади оттам тежка дървена кутия с обикновена ключалка. Върху капака на кутията за миг блесна малък орнамент, който той покри с длан.
– Още един дар, командире? – попита жената с лек смях. – Започвам да си мисля, че съм специална.
– А може би съм сторил нещо лошо и сега се опитвам да го изкупя всячески? – засмя се на свой ред мъжът. Макар и да не беше направил нищо, отлично знаеше, че абсолютно никога не би измолил опрощение с предмети. Обожаваше обаче да тества границите на жената пред себе си. Би могла да отнеме живота му само с поглед, но той би предпочел милиони пъти да причини смъртта си със собствените си ръце, отколкото да ѝ даде причина да го стори тя. И все пак нещо самоунищожително го теглеше към нея. Искаше да се отдаде на нея и на мисията ѝ с цялото си същество и имаше само един начин да го постигне.
Затова сега се канеше да се приближи до една от последните ѝ граници. Толкова много я почиташе. Боготвореше.
Желаеше.
– Какво се крие тук вътре? – прошепна тя почти напевно, когато се приближи и се загледа в синята като утринно небе кутия, прорязана с хаотични ръждивочервени шарки.
– Нещо, което само Вие можете да притежавате, Ваше Величество.
– А нима има нещо, което не бих могла да притежавам?
– Миналото – не се предаде острият му ум пред отправеното предизвикателство. – Поне все още не.
Жената се усмихна, а кехлибарените ѝ очи се наситиха с още повече злато при думите на Върховния командир. За него това беше повече от достатъчна похвала.
– Да разбирам ли тогава, че в тази кутия сте заключили Миналото? – попита тя. Вече беше забелязала орнамента и изглеждаше привлечена от привидно обикновената му красота. Сред нежния метален обков се намираше бижу с формата на идеална сфера, чийто блясък сякаш не струеше от повърхността му, а от неговата вътрешност.
– Не. В нея има нещо много по-обикновено, но може би това го прави много по-важно. Толкова е важно, че за да бъда сигурен в здравината на затвора му, който Ви предоставям сега, трябваше сам да направя кутията и да внедря силата на новородено слънце в Печата му. Така е невъзможно да бъде отворена от друг. Само Вие, Ваше Величество, сте достойна да погледнете вътре и да видите съдържанието ѝ. Защото в тази кутия се намира единствената причина да не Ви служа.
– Сега вече съм наистина любопитна.
Тя пое кутията в ръце и отключи капака. Орнаментът, който служеше за Печат, внезапно засия, но жената овладя блясъка му с грациозен жест, обвивайки струята светлина на слънцето в него с плътен слой от чист мрак. Надзърна предпазливо в кутията и само след миг лицето ѝ придоби неразбиращо изражение.
– Вътре няма нищо – каза тя.
– Именно – отвърна командирът и сведе глава.
– Но какво тогава… – жената изведнъж се спря и осъзна смисъла на семплата, но искрена гатанка, която беше получила.
– Единствената причина да не Ви служа – повтори той тихо.
– Нищо. Няма причина да не ми служиш.
– Така е. Няма причина да не съм до Вас, да не се бия във Вашето име, да не бележа цели светове с Вашата Дамга… и да не бъда Ваш.
При тези думи той вдигна очи към нейните. Небе и кехлибар се смесиха в преплетените им погледи. Тя остави кутията на земята и приближи лице до неговото. Забелязал как тя се повдига на десет малки бели пръста, той сведе глава отново; не като неин подчинен, а за да я посрещне за целувка.
– Кой си ти? – попита тя, когато устните им се разделиха, този път почти без глас.
– Никой, докато не ме назовете.
– Какъв си?
– Никакъв, докато не ме признаете.
Без да продума, тя свали кожените му ръкавици и обхвана дланите му със своите. После, все така безмълвна, го отведе към покоите си.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Разказ, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: