Омагьосан

– Какво има? – попита ме тя.
– А, нищо – отвърнах и мислено се упрекнах, задето за пореден път бях потупал джоба си нервно. Намерението ми да я изненадам сигурно беше станало изключително прозрачно.
– Нали ще ми кажеш, ако нещо те притеснява?
– Разбира се, че ще ти кажа.
И как да не ѝ кажа? Рано или късно щеше да стане ясно какво ми се е случило.
Извървяхме останалите няколко минути до апартамента ѝ в относително мълчание. Не ми се говореше особено много. Пестях си силите за това, което се канех да ѝ разкрия. Четвърт час по-късно вече се бяхме настанили на дивана в хола ѝ и гледахме телевизия. Поговорихме си за нещо, но ми е в мъгла какво точно. Имах само едно наум и все се чудех дали изобщо да ѝ казвам за него.
– Ще спреш ли звука за малко? – най-накрая се чух да я питам.
Тя се пресегна за дистанционното и с едно натискане на бутона остави без глас досадния водещ на вечерната емисия новини.
– Трябва да ти покажа нещо – добавих и отидох в коридора, откъдето се върнах след миг с якето си. – Искам от теб само да бъдеш спокойна, става ли?
– Защо си такъв потаен? – изгледа ме тя подозрително.
– Ще разбереш, само ми обещай, че няма да се уплашиш.
– Да, браво, повтори го още няколко пъти, за да съм сигурна, че реално имам причина да се плаша! – сопна се тя.
– Права си, извинявай.
– Просто ми кажи какво има. Не е като цяла вечер да не съм забелязала, че нещо явно те тревожи.
Подадох ѝ якето си.
– Бръкни в единия джоб – подканих я.
– Какво?
– Направи го, моля те.
– Добре, в кой джоб?
– Който си избереш от по-големите, няма значение.
Тя си избра един от джобовете и пъхна ръка в него.
– Няма нищо вътре – отбеляза.
– Опипай добре, за да си сигурна.
– Да, няма нищо – каза тя, след като се разтършува хубаво. – Някакъв фокус ли е това?
– Ще ми се да беше.
– Моля?
– Просто виж – отвърнах и на свой ред бръкнах в избрания от нея джоб.
Когато извадих ръката си, в нея спеше малко кученце. Приятелката ми отпусна долната си челюст почти в скута си при вида му, а когато кутрето отвори бавно очи и се облиза по сънената муцунка, припадна. Ей така, както си седеше на дивана. Нищо драматично – ахна тихичко и се отпусна на мястото си, а главата ѝ се буфна на облегалката. Все едно заспа. Кутрето, дребничко и кафяво, се измъкна от ръката ми и се изтегна на дивана.
– Поне не се разкрещя – измънках под носа си, докато отивах да ѝ налея чаша вода, за да мога да я свестя по-лесно.
Мина известно време, но успях да я предразположа да ме изслуша. В началото наистина се поразпищя, когато видя кученцето да седи на масата и да си ръфа едно от задните крачета, което никога не бих очаквал като реакция от нея, защото знам, че обожава кучета. Изглежда, че не ги обича достатъчно, за да не преживее временен шок от внезапната им и нелогична поява от нечия дреха. Сега седеше в другия край на дивана, прегърнала чашата си с вода, а аз галех кутрето и разказвах какво ми се е случило.
– Тъкмо пресичах, когато го видях – почти приключвах историята. – Улично куче, не много едро, но си му личеше, че е възрастно. Куцукаше срещу мен от другата страна на пешеходната пътека, когато чух ръмженето на двигателя. Някакъв тъпак беше дал газ до дупка и летеше към кучето, без да му пука, че има пътека и светофар. Не знам какво ми стана. Преди да се осъзная, а повярвай ми, не ми се случва често да действам така импулсивно, вече се бях затичал напред. Животното дори не ме забеляза; исках да го подгоня, но то беше спряло на едно място и ми се стори объркано. Сега си мисля, че може би не е виждало добре.
Кутрето в ръцете ми яростно и сладко се опитваше да загризе палеца ми с беззъбата си уста, а приятелката ми не откъсваше очи от него.
– Както и да е – продължих, – спуснах се към кучето и го грабнах, а в следващия момент вече бях на отсрещния тротоар. Колата на онзи идиот профуча покрай нас зад гърба ми и след малко дори не се чуваше повече. Смятай колко ни беше забелязал. Кучето трепереше и лаеше неспокойно в ръцете ми, затова го прегърнах и му зашепнах нещо, за да му премине уплахата. Тогава се появи той.
– Може ли да ми го дадеш? – помоли ме тя.
– Да, разбира се – отговорих и поднесох разсънилото се пале към нея. Ръцете ѝ спряха да треперят, когато го поеха.
– Съвсем истинско е… – прошепна тя и думите ѝ увиснаха във въздуха.
– Слушаш ме, нали?
– Да, да, извинявай, слушам те – побърза да каже. – Кой се е появил?
– Няма как да го нарека по друг начин. Беше магьосник.
– Магьосник – повтори невярващо тя.
– Какво, прекалено ли ти се струва? Я виж какво държиш в скута си в момента и после се дръж скептично.
– Добре де, съжалявам. И какво стана после?
– Магьосникът погали кучето по главата и то мигновено се успокои. Хвана ме за ръка и ми помогна да се изправя. Заболя ме рамото, бях се охлузил при падането на тротоара. Той ме погледна с изключително живите си сини очи и после целуна ръцете ми. Помислих си, че иска да ми благодари и тръгнах да казвам нещо, но той ме спря. Обърна дланите ми нагоре и почна да шепти нещо в тях, а те светнаха за миг така силно, че ме заслепиха за няколко секунди.
– Леле…
– Когато зрението ми се върна, нямаше следа нито от магьосника, нито от кучето.
– Бил си омагьосан?
– Така изглежда, да.
– Как разбра, че можеш да създаваш кученца?
– Същата вечер, докато оправях багажа си. Бръкнах в един от джобовете си, за да намеря нещо, и аз не се сещам вече какво. Щях да се побъркам, когато усетих козината. Уплаших се да не е мишка или нещо такова…
– Покажи ми – прекъсна ме тя.
– Добре, добре. Но си има правила, доколкото разбирам.
– Какви правила?
– Виж сега – казах и бръкнах в джоба на якето си с лявата ръка. Не извадих нищо.
– Защо става така?
– Мога да вадя кученца само с дясната си ръка. Навярно магьосникът е преценил, че все пак се нуждая от някаква нормална функционалност на джобовете си. За сметка на това…
Пресегнах се към кутрето и го взех, после го пъхнах в джоба с лявата си ръка. Издутият плат хлътна безшумно.
– И сега вече го няма – казах, като демонстративно обърнах джоба навън.
– Къде е? – притесни се приятелката ми.
– Не знам. Не знам къде отиват, когато ги прибирам. Не знам също откъде се появяват.
– Това е абсурдно – отсече тя. – Магията трябва да има все някакви правила.
– И сигурно би имала, ако това беше фентъзи роман, написан от кадърен автор, но не е. Това е реално случващо се нещо. Мога да вадя палета от всеки достатъчно голям джоб, в който бръкна.
– Но сигурно разбираш колко много въпроси поставя тази способност.
– Не се отказваш, а? – подхвърлих полушеговито.
– Откъде идват? Къде отиват? Какво се случва с тях, когато отиват там? Дали не са гладни или жадни? Отиват ли изобщо някъде всъщност или ги създаваш от нищото всеки път, а после ги унищожаваш… О, МАМКА МУ, АМИ АКО ГИ УБИВАШ?!
– Чакай, чакай, успокой се – прекъснах я, преди да се разпищи от ужас. – Сигурен съм, че не ги убивам, виж.
Отново пъхнах дясната си ръка в джоба и извадих кутре, този път различно от първото.
– Сега не се замислих – обясних. – Затова се появи друго кученце. Но ако се напъна малко и си спомня предното…
Този път извадих кафявото кученце.
– Това е невероятно – каза приятелката ми и гушна двете палета.
– И не е всичко – усмихнах се. – Мога да си представя конкретно куче и после…
Извадих трето пале. Малката му сплескана муцунка задуши във въздуха и то изгрухтя, а след това ме загледа с влажните си очи.
– МОПС! ДАЙ МИ, ДАЙ МИ, ДАЙ МИ! – развика се приятелката ми и когато прегърна и трите кученца, нададе някакъв звук между кискане и грухтене, за който веднага ме закле да не казвам на никого, че го е издала.
Опа.
– И какво ще правиш сега? – попита ме тя.
– Не знам – признах си. – Имам изключително безполезна дарба, ако се замислиш.
– Не е така.
– Да, така е. Аз бих бил най-безполезният мутант в имението на Екзейвиър, а там живее Шифър. Шибаният Шифър, чиято сила е да разчита всеки език. Бих бил по-надолу в йерархията от суперпреводача.
– Все ще измислим нещо де.
– Като например?
– Е, не сега – заоправдава се тя. – Сега… сега ще ми извадиш още пет-шест кученца да си играя с тях.
Какво да я правя; нали си я обичам, засипах я с палета. А междувременно, ако познавате някого, който да си търси куче, дайте ми номера му или профила му във Facebook. Може и да се разберем нещо.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Комично, Разказ, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: