Щастлив

Аз съм… затруднен по отношение на дефиницията на емоционалното си състояние. Като цяло, имам предвид. Знам кога, в повечето случаи и защо, се чувствам щастлив или тъжен, или гневен, или каквото и да е. Но ако направя няколко крачки назад от самия себе си и тръгна да разглеждам емоционалния си портрет като цялостен образ, няма да се получи толкова Пикасо, колкото Полък. За да не започвам зле информирано описание на абстрактния експресионизъм обаче, ще се наложи да навляза по-навътре в главата си.
Опасно място, тази глава. Ама имам опит, опасните динозаври сред мислите ми още не са избягали от огражденията си.
Обстановката е позната. Една шепа тревоги за всякакви неща, макар и популацията да е намаляла в последните години. Заобиколен от километри електрическа ограда стремеж да съм най-добрия във всичко, което правя, колкото и да разбирам, че това е невъзможно. Щъкащи по земята случайни хрумвания, в по-голямата си част безобидни; ако забележа някое от тях да се угоява, ще си го заделя и ще му обръщам по-специално внимание, докато порасне. Чак тогава ще преценя дали си заслужава да го развия, или е по-добре да го хвърля за храна на главната атракция в „Атанасик Парк“ (не съм спрял да споря с хората от маркетинга колко глупаво е това име) – петдесеттонното чудовище, наречено себеподценяване. Двамата с него знаем, че сме твърде опасни един за друг, затова то не ме напада толкова често и жестоко, както преди, да не би да взема да направя нещо по въпроса и да стана по-позитивен човек. Аз, от своя страна, си го оставям на спокойствие, най-много да го използвам в избрани ситуации като измервателен уред за собствените възможности.
Но емоциите ми не са тук, не. Те са архитектите на всичко това, скрити зад относителната безопасност на укрепените бункери, където се помещават фабриките за мисли и се провеждат лабораторните тестове на чувства. Затова прекосяваме метафората за парка и се потапяме по-надълбоко.
Тук става тъмно и студено, но само за малко. Цялата тази вода не е вода, а предпазната мярка, която съм създал, за да изолирам претенциите си за трезва рационалност от емоциите си. Преди водната ми преграда не беше толкова плитка, колкото сега. Няколко години по-рано щеше да накара Марианската падина да се почувства като прецапана от дете локва.
Излизаме от водата, която не е вода, на бряг, който не е бряг. Ще забележите, че посоките тук са малко объркани. Не се безпокойте, в моята глава си е така. Предполагам, че пейзажите в чуждите глави могат да са също толкова странни, ако не и повече, но няма как да го потвърдя; досега съм се разхождал само сред собствените си пейзажи. На брега ни очаква самотна врата, бледо копие на монолита на Артър Кларк. При по-внимателен поглед се вижда, че си е точно врата, а не всепоглъщащо черният паралелепипед с перфектни пропорции и повърхност. Ако се приближим още, ще открием и дръжката.
Натискам надолу. Дърпам назад. Отварям. Влизаме.
Озоваваме се в добре осветено и просторно хале, пълно с облаци. Облечени в предпазни костюми хора се качват по стълби до тях и влизат в непрогледната им вътрешност, озовавайки се навън само след броени секунди. В ръцете им има мисли, още малки и недоразвити. Такива мисли могат да бъдат за всичко, но още не е ясно за какво точно. Затова работниците поставят изваденото от облаците съдържание на дългата конвейерна лента, разделила на две халето и водеща до друго помещение, което не ни интересува. Бил съм там, много е скучно: сортиране на мисли, контрол на качеството, все досадни работи. Продължаваме в обратната посока.
До производствения цех са разположени лабораториите. Тук се извършват изпитателните тестове на чувствата ми. Поради високото търсене учените там не могат да си позволят много бавене. Доколкото разбирам, там се крие причината това, което чувствам, да не съответства винаги на това, което би трябвало да чувствам. Е, какво да се прави.
Намирам картата на бункера и пропускам излишните отделения в търсенето на главните офиси. Имаме късмет: асансьорът е съвсем наблизо. Почти не усещаме как сме се озовали във великолепно фоайе, водещо до шест врати. В средата на фоайето има кръгло бюро, опасало от всички страни приятно изглеждаща жена.
Да, емоциите ми си имат секретарка. Като нямам суаг, поне класата ми е останала.
Питам жената дали бихме могли да се срещнем с някоя от емоциите. Тя изкарва дебела папка, надписана „ГРАФИЦИ“. Отваря на съответната дата и след кратко разглеждане обяснява, че днес няма как да се случи. Нито в следващите няколко месеца. Поне. Емоциите ми са много заети, нали разбирате; след пубертетното вътрешно реструктуриране рядко се случва да могат да се гледат в очите. Трудно общуват и именно заради нарушената си комуникация го отнасям аз. На тръгване от фоайето секретарката ни подвиква, че ако искаме, можем да си вземем от брошурите до вратата. Вземете си, аз съм се нагледал на брошури.
Истината, която се опитах да предам чрез един бъркоч метафори, е много проста. Нещо в мен е малко по-разбъркано, отколкото би трябвало да бъде. Мисля, че затова не ми е удобно да показвам емоциите си. Не искам да си проличи, че ми липсва нещо толкова фундаментално като това да съм в досег със самия себе си.
Какво означава това за моето щастие? Не просто за конкретното емоционално състояние, говоря за самата идея за щастието. Когато следва да се зарадвам за или от нещо, или заради някого, или при всяко друго обстоятелство, винаги съществува реалната възможност да не мога да реагирам адекватно на ситуацията. Това също така спокойно може да се отложи като ефект във времето. Ето например, напоследък ми се случват доста на брой приятни и хубави, смея да кажа даже добри неща. И все пак вечер, няколко минути или няколко часа преди лягане, нещо в мен не ми позволява да се виждам като щастлив човек. Дори обективно погледнато трябва да съм щастлив: здрав съм, водя сравнително ранообразен живот, имам страхотно семейство и безкрайно търпеливи към глупостите ми приятели, които незаслужено участват от време на време в някоя и друга история, за да покажат, че и аз съм нормално човешко същество. Аз би трябвало да съм щастлив много по-често, отколкото съм.
Защо тогава не съм? Не знам.
Има си положителна страна в това; може и сам да съм се навил, че я има, но в момента го усещам точно така. Може би съм щастлив по-рядко в сравнение с хората около мен, но това ме кара да оценявам моментите, в които наистина съм щастлив. Срещите с приятели, вечерите със семейството ми, излизането с приятелката ми и още куп други неща, които бих желал да се случват по-често, стават по-ценни за мен, защото разбирам, че стига да успея да избутам през гадостите между приятните мигове, накрая ще стигна до следващото прекрасно преживяване. Така че няма значение, че не съм щастлив през цялото време. По дяволите, даже не е важно да съм щастлив веднъж в рамките на цяла седмица. Защото когато се стигне до това да осъзная, че имам нужда от добрите моменти, все ще намеря пътя си до тях.
Аз съм щастлив. Просто не съм щастлив винаги. Но може би така е най-добре за мен в един по-дългосрочен план.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Откровение

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: