Задръстен

Веднага щом се опитах да отворя очи, главата ме заболя. Първоначално ми се стори като най-обикновено главоболие, но минута по-късно усетих, че болката идва отвън. Все едно си бях разбил черепа; поне така си представих преживяването. Посегнах инстинктивно към челото си, за да го разтрия. Тогава напипах превръзките.
Незабавно се огледах наоколо и се учудих защо се намирам в болница.
При мен дойде вежливо изглеждаща сивокоса жена в бяла престилка и с усмивка, която ми напомни на бащина похвала – одобрителна и въпреки това с щипка снизхождение. Тя ми се представи, но не чух името ѝ добре, а след това изтървах допустимия интервал, в който можех да я помоля да повтори как се казва и понеже в социални ситуации функционирам точно като рестартиран Правец 82, ще се наложи да я назовавам само като „лекарката“.
По-добре „лекаря“, че заради нарушената политическа коректност някой като нищо ще ме вземе насериозно и пак ще има да се разправям по телевизионни предавания. Това беше опит за шега, изцяло провален от безмилостния факт, че никой не ме познава дотолкова, че думите ми да имат някаква тежест върху общественото мнение.
– Какво се е случило? – попитах. Надявам се, че е прозвучало членоразделно; все още ме държеше нещо, подозрително действащо като упойка, така че като нищо може да съм казал „кквъ шъй шъшшло“.
– Вероятно нищо притеснително – беше лаконичният ѝ отговор, след което се зае да ми прилага поредица от кратки тестове, които не ми направиха впечатление за рутинна процедура при случай на нищо притеснително. Накрая ме остави да поспя; преди да излезе ми каза, че ще говорим на сутринта.
Почти съм сигурен, че ѝ пожелах „лканъшшш“ и не помня да съм сънувал нищо.
На следващия ден се чувствах много по-добре. Вече не бях отпаднал, главата ме болеше значително по-малко и устата ми не беше пълна с метафоричните сливи, така че спокойно си зададох снощния въпрос отново. Лекарят намести очилата си и каза, като по всяка вероятност опростяваше изказа си за пред тъпата ми физиономия:
– Докарали са те тук, както дежурната сестра е разбрала, с рана на челото, причинена от удар в маса. Не е била много сериозна, но си имал нужда от шевове.
– Как така не е била сериозна? – изненадах се. – Защо тогава бях толкова изтощен снощи и какви бяха тия тестове?
– Тестовете си бяха стандартни. Не личи да си получил сътресение, а снимките на черепа ти също изглеждат добре. Дори шевовете не са чак толкова много – едва пет. Изтощението ти е било резултат от съвсем различен проблем и сега започва да ми се изяснява точно какъв е той.
– Ами супер, защото аз съвсем нищо не вдявам.
Жената отново се усмихна по нейния си характерен начин, този път като свекърва, която е опитала мусаката на снаха си и няма търпение да отбележи, че е безсолна.
– Не си ли спомняш какво си правил преди идването ти тук? – попита ме тя.
Напрегнах си пострадалата тиква и се замислих. В обратен хронологичен ред мислите ми се стекоха така: този разговор, второ събуждане в болницата, спане, тестове, първо събуждане в болницата, някакво бяло петно… спор… да. Имаше спор, но за какво беше? Бил съм разпален, това си го спомних. За какво обаче съм спорил?
– Кой ме е докарал? – сетих се да попитам.
– Двама твои приятели, ъм…
– Да, да, сетих се – прекъснах я и се плеснах по челото; изключително тъп ход заради шевовете. Чак ми се прииска да се ударя пак.
– Да разбирам ли, че си спомняш какво се е случило? – попита ме лекарят.
Измънках отгвора си.
– Моля?
Измънках малко по-високо.
– Не те разбрах – продължи очевидно да се занася с мен тя.
– Спорех с приятелите ми защо има смисъл жълтият цвят да е слабото място на Зеления Фенер, изведнъж ми причерня и после се събудих в болнично легло с превръзка на главата.
– Точно така.
– Трябва ли да… Не нарушавате ли Хипократовата клетва или нещо такова, когато ми се присмивате така?
– Само малко. Съвсееем мъничко.
– Аха.
– Почти незабележимо.
– Разбрах де!
Жената се наведе напред, облегна лакти на бюрото си и изведнъж стана по-сериозна от майка ми, когато настоява да се подстрижа.
– Няма да увъртам – каза тя. – Имам едно подозрение след прегледа ти тази сутрин и бих искала да проверя дали е вярно или не.
– О, Господи – притесних се. – Нещо лошо ли е?
– Не е добро – отвърна лекарят след кратка пауза, – но не е и напълно лошо. За щастие разполагаме с много семпъл тест за определянето на тази диагноза.
– Ами давайте да го правим този тест тогава!
– Ще те помоля да отговориш на няколко лесни въпроса. Трябва да го направиш колкото ти e възможно по-бързо и без да се замисляш.
– Добре, слушам – казах аз и се надъхах да разбия теста на пух и прах.
– Колко е осем по седем?
– Петдесет и шест.
– Коя е седмата буква от азбуката?
– Ж.
– През коя година си роден?
– Хиляда деветстотин деветдесет и първа.
– „Междузвездни войни“ или „Стар Трек“?
– Ами „Стар Трек“ е малко по-церебрален, докато…
– Тестът приключи.
– Какво? – учудих се аз. Това не ми приличаше на никакъв тест.
– Чу ме, тестът приключи. Точно както се опасявах.
– Е, добре, какво означава това?
– Не знам как да ти го кажа, но… ти си задръстен.
Дойде ми като гръм от ясно небе. Не просто като гръм от ясно небе; беше като гръм от абсолютно безоблачно и кристално синьо небе, а електричеството му сякаш беше изрисувало среден пръст на челото ми.
– Трябва да поседна – промълвих аз.
– Вече седиш – отбеляза лекарят.
– Значи трябва да седна на втора степен, нали така?!
Жената се отръпна назад.
– Съжалявам, не трябваше да викам… – заоправдавах се, но се отказах почти веднага и млъкнах.
– Разбирам, че подобна новина е трудна за осмисляне – каза тя; в гласа ѝ нямаше и следа от раздразнение заради избухването ми. – Имай предвид, че медицината е напреднала много в последните три десетилетия. Да си задръстен вече не е смъртна присъда. Милиони хора по света могат да водят пълноценен живот, при това в естествените му рамки.
– Какво ще кажат родителите ми, когато научат? – попитах аз, по-скоро говорейки на себе си, отколкото на нея.
– Не бива да се тревожиш за това. Сигурна съм, че те обичат достатъчно, за да разберат, че нямаш вина за състоянието си.
– Как е възможно? Как се е случило това?
– Просто помисли. Случвало ли ти се е да си мислиш, че запомняш огромни количества информация, която би нарекъл…
– … безполезна? – предугадих въпроса. – Да. Поне веднъж на седмица си го мисля. Дори не помня от колко години насам.
– Не знам колко по-категоричен отговор можеш да получиш.
Тя отвори едно чекмедже и извади от него брошура, която ми подаде. Взех брошурата автоматично и продължих да слушам успокояващия ѝ глас.
– Стигмата, която е съпътсвала това човек да е задръстен, отдавна е намаляла до почти пълно изчезване – продължи лекарят. – Състоянието е надеждно проучено и описано, ефектите му върху здравето са много по-леки, отколкото преди само десетина години. С разширяването на критериите се оказа, че повечето хора по света всъщност имат лека до умерена форма на задръстеност. Бяха разбулени и доста митове: днес знаем, че не се предава по полов път и че е гарантирано, че потомството е засегнато в минимална степен, ако изобщо бъде засегнато.
– Това е, ъм… това е добре – пооживих се аз.
– Разбира се – усмихна се жената, като че ли вече искрено.
– Добре… Ами, така де… какво трябва да правя оттук нататък?
– Всичко е обяснено сбито тук – отговори тя и посочи брошурата в ръцете ми. – Накрая има телефонен номер, на който можеш да звъниш за консултации и евентуално, държа също да подчертая, само по твоя преценка, да си насрочваш срещи с професионалист, които срещи имат за цел работа по поведението на задръстени хора в социални интеракции.
– Разбирам.
И този път наистина разбирах.
Ето така стигнах дотук. Вече три години живея в мир със своето състояние. И аз си го бях стигматизирал както (за съжаление) немалко хора още го правят, но това е било повече заради невежество, отколкото заради омраза. Сякаш дълбоко в себе си съм го осъзнавал, но ми е бил нуже такъв инцидент, за да го приема напълно.
Това беше всичко, което исках да разкажа. Животът ми продължава основно непроменен и аз, точно като всички останали задръстени на планетата, съм в по-голямата си част нормално човешко същество. Вече ми олекна, защото най-накрая го казах пред самия себе си.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Комично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: