Шоубизнес

Джаз Бейсър, най-елитният филмов агент за 2016-та и 2017-та година, седеше на бюрото си и записваше нещо в бележника си. При по-внимателен поглед ставаше ясно, че се опитва да пресметне седмичната си дажба кокаин и стрит на прах тигърски ембрион. Мамка му, нямаше да му стигнат парите за нужната доза. Щеше да му се наложи отново да плаща допълнително на корейската си прислужница, за да го удря в лицето, докато заспи в събота следобяд.
Мери Хилс, красивата му секретарка и от време на време омразна любовница, влезе в офиса му след обичайното си ритмично четворно почукване.
– Джаз – измрънка тя с носовия си глас, – дойде човекът със сценария.
Джаз Бейсър реагира по единствения начин, по който Джаз Бейсър можеше да реагира – с насилие, породено от трудности в развитийното си адаптиране към света и хората. След като потроши на парчета скъпия си пепелник в пода, Бейсър кресна:
– Хилс, колко пъти трябва да ти повтарям да не се обръщаш към мен на малко име?! Да не би да искаш отново да платя на някого да забие кирка в предното стъкло на колата ти?!
– Какво…
– Освен това изрично наредих да не караш клиента да чака, така че го повикай веднага! Не, не веднага. Повикай го преди пет минути. Искам или да си свършиш работата моментално, или да нарушиш познатите закони на физиката и да предотвратиш всичкото това крещене!
Мери се обърна на пета, афиширайки красивите си дълги крака както обичайно, излезе от офиса и преди да затръшне вратата след себе си, прошепна:
– Тъпанар!
– Чух това! – провикна се след нея Джаз Бейсър. Не я беше чул изобщо, но знаеше, че е казала нещо по негов адрес. Това беше нещо като свръхестествен талант за агента. Можеше да подуши отправена по него преди час ругатня само по потта на човек.
Мери въведе млад мъж с прилепнала по страните на лицето му дълга мазна коса в офиса и Джаз Бейсър смени маската от кожа и сухожилия, която наричаше лице, с друга такава маска. На новата имаше широка усмивка, която обаче не променяше нищо в малките му очи, подобни на тези на акула.
– Добър ден, добър ден! Радвам се, че дойдохте! – почти изпищя от радост Бейсър, после скочи от облицования си с маймунска кожа стол и така силно се здрависа със сценариста, че поне три от пръстите му изпукаха.
– Добър ден – отвърна мъжът неспокойно, стиснал ръката си в изненада от животинската сила на Бейсър. – Благодаря Ви, че ме приехте!
– Простете за забавянето, но така се наложи – прекъсна го Бейсър, като междувременно се обърна към Мери, за да ѝ хвърли най-гневния си поглед, след което мигновено продължи – Заповядайте, седнете! Искате ли нещо за пиене? Кафе? Чай? Скоч? Минерална вода от Аляска? Всяка седмица плащам направи идиотска сума пари, за да ми пращат по една каса, но просто няма как, дори не мога да се изкъпя с чешмяна вода… Така де, нещо за пиене?
– Ами не, благодаря.
– Хилс – провикна се отново Джаз Бейсър, – къде ми е кафето?! Като казах, че го искам турско, нямах предвид да ми го поръчаш оттам!
– Защо не вземеш да се гръмнеш? – беше отговорът, долетял през махагоновата врата от бюрото пред офиса, където Мери Хилс най-вероятно беше отворила списание, което да чете, докато оформя ноктите си или кой знае какво. Тая жена щеше да го побърка.
– Много се извинявам за тази сценка – обърна се Бейсър към сценариста, сядайки отново зад тежкото си бюро. – Проблемът ѝ тази седмица не е с мен, а с мен-струацията! Шегувам се, разбира се, но за съжаление няма какво да я правя, нали е заварена сестра на маникюристката на най-добрата приятелка на покойната ми съпруга… Търпим се и това е.
– О, аз не… не знаех… – запелтечи сценаристът. – Изобщо не Ви личи да сте вдовец…
Джаз Бейсър се засмя като гъделичкана хиена на райски газ.
– Не, не, не съм вдовец, никак даже. Но човек може да мечтае, нали така?
– Предполагам… – тръгна да казва младият мъж и после си глътна думите, когато видя, че Бейсър го гледа със замръзнала в неестествената си усмивка физиономия. За да поднови бързо разговора, реши да изтърси първото нещо, което му хрумне: – Говорите български изумително добре за американец.
– О, много сте любезен – изръкопляска Джаз Бейсър така, сякаш беше видял животно да изпълнява впечатляващ трик след години дресура. – Знам около десетина езици, но мисля, че с никой не се справям толкова добре, колкото с вашия.
– Секретарката Ви също е доста добра, колкото и малко да съм чул от нея…
– Кой, Мери ли? – засмя се Бейсър. – Че тя си е чиста българка. Не знам как е решила да промени Мара Джендемова на Мери Хилс, но не ми и пука особено.
– Ясно – отвърна сценаристът с интонация, която беше съвсем далече от идеята за нещо ясно.
– Къде са ми обноските? – изведнъж извика Джаз Бейсър, все едно действително търси къде са изчезнали, след което протегна перфектно маникюрираната си дясна длан към плахия си събеседник. – Джаз Бейсър, филмов агент, но не като Джеймс Бонд, защото имам по-хубава кола и не всяка жена, която спи с мен, умира след това.
– Приятно ми е, аз съм Ата… – тръгна да казва сценаристът и в следващия момент отново съжали за ръкостискането, което едва не му размести фалангите.
– И на мен ми е приятно, мой човек. Повиках те днес, за да обсъдим сценария ти. Значи, никак не искам да звуча като типичен холивудски критик, но това без съмнение е най-добрата адаптация на „Под игото”, която съм чел!
– Благодаря Ви! – каза скромно сценаристът, макар и да се запита колко други адаптации на романа изобщо съществуват.
– Не бързайте да ми благодарите още – продължи Джаз Бейсър с лице, вече преминало в режим бизнес с главно БИЗНЕС. – Налага се да разясним някои неща за това какво точно имаме да свършим оттък нататък.
– Как така? – беше изненаданият отговор. – Мислех, че всичко вече е уредено. Нали Вие сам казахте, че сценарият на практика е купен…
– Разбира се, разбира се – Бейсър закима с глава, все едно вътре в нея си присъстваше на рок концерт. – Просто се оказа, че трябва да, нека видим дали мога да намеря възможно най-деликатната дума… трябва да променим някои елементи от сценария.
Джаз Бейсър се изправи за драматичен ефект и започна да крачи напред-назад из добре декорирания си офис. Африканските мотиви в маските и репродукциите на масайски оръжия го караха да се чувства в пика на силите си. Беше ловец, не, хищник, който обикаля около своята нищо неподозираща плячка. А плячката седеше на умишлено по-ниския стол пред бюрото му от махагон и не можеше да разбера какво става.
– Не разбирам какво става – неволно потвърди сценаристът.
– Не е кой знае колко трудно за разбиране – каза Джаз Бейсър. Беше настъпило време да подмами жертвата, като се престори на безобиден. – Виждаш ли, шоубизнесът е звяр. Ако не спазваш правилата в територията му, ще те разкъса, без да му мигне окото. Като агент, добър агент, е моя работа да се грижа за клиентите си, в конкретния случай за теб. Моя работа е да държа този звяр настрана, за да оцелеем и двамата. Затова се налага от време на време да му подхвърлям някоя и друга мръвка, ако разбираш какво имам предвид.
– Не съвсем…
Бейсър въздъхна тежко и потри чело. Господи, беше толкова добър в това! Заговори пак, този път с информиращ и заслужаващ доверие тон, трениран с години игра на руска рулетка в мазето на чеченски мафиоти:
– За заснемането на един филм не ти трябват нито прехвалени режисьори, нито актьори с по десет Оскара, нито страшно напреднали технологии. Трябват ти пари. За предпочитане е да са много пари. За да има много пари, аз трябва да убедя хората да ги дадат. А за да ги дадат, те трябва да харесат филма такъв, какъвто им го предложа. Работя с експерти, които непрестанно правят проучвания сред пазара на филми. Те знаят какво се харесва и какво не се харесва…
– Искате да кажете, че сценарият не се харесва? – попита сценаристът. Не усещаше как примката бавно се затяга около нежното му газелко краче.
– Искам да кажа – продължи Джаз Бейсър, без изобщо да загуби набраната си инерция, – че определени елементи от него просто няма да се възприемат от модерната публика. Но съм сигурен, че ако се съгласиш да приемеш някои условия, ще мога да ти издействам подобаващо увеличение на хонорара за положения труд.
Бледото поначало лице на младежа с мазната коса предбледня още повече. Гримасата му беше подходяща, ако се предполагаше, че някакъв мутирал паразит дъвчеше стомаха му отвътре. Най-накрая, с очевидна неохота, попита:
– Какво точно искате да промените?
Бейсър подивя от кеф вътрешно, но не си позволи да го покаже толкова много. Въпреки това се обърна обратно към сценариста.
– А така, дойдохме си на думата! – каза агентът въодушевено. – Като за начало, мисля, че ще е добре да променим времето на действието.
– Но как? – тръгна да се противи младия мъж. – Именно то е сред най-важните елементи в творбата. Може дори да се каже, че епохата е един от героите.
– Да, да, да, безспорно е така, но ми отговори на следното: колко грабнати случайно от улицата хлапета ще харесат пълен с дати и исторически факти филм?
– Ами, не знам…
– Аз обаче знам – каза Бейсър. – И отговорът не ми харесва, все пак съм ценител, но няма какво да направя.
– Добре де, как… как ще променим времето на действието? – едва успя да произнесе сценаристът по-скоро на себе си, отколкото да зададе въпроса си към агента. – Просто не мога да измисля нищо, което да даде основателна причина…
– Не се тревожи за това, аз ще ти кажа – намеси се Джаз Бейсър, вече върнал се на стола си и с разперени върху сценария пръсти на ръцете. – Представи си, че всички събития в „Под игото” се случват през XXI век!
Кратката пауза преди отговора на сценариста тежеше повече от въздуха в чалготека:
– Вие не можете да сте сериозен.
– Но защо? – въодушеви се още повече Бейсър. – Представи си само, че Руско-Турската освободителна война е завършила с победа за Турция и ето ти алтернативна история, която може да обясни осъвременяването на романа. Няма трети март, няма шести септември, няма Лили Иванова. Освен това по този начин ще има място за технологии, оръжия, преследвания с коли, спец-ефекти…
– Ама Вие наистина не се шегувате, а? – сценаристът сякаш беше в транс.
– Ни най-малко. Помисли само колко ще спестим от бюджета, като изключим разходи за историческите проучвания при направата на акуратни костюми, декори, реквизит, езда…
Мазната коса внезапно се оживи:
– Да, разбирам отлично накъде биете, но това означава, че ще трябва да адаптираме и диалозите, а това ще е изключително трудно…
– Не се съмнявам, но не помня да съм казал, че тази работа ще е лесна, нали? – отвърна Джас Бейсър, смигвайки съзаклятнически. – Важното е да бъде запазен основният исторически конфликт. Ако се сетиш каква беше реакцията към „Дякон Левски“, ще разбереш в каква степен времевият период е опасен. Всеки намек за малко повече екшън ще е своеобразна препратка към тази боза.
– Трябва да помисля… – каза сценаристът; явно все пак беше тръгнал към евентуалното си пречупване. – Какво още няма да се хареса на публиката, ако са необходими промени?
Бейсър затърси нещо из сценария. Докато прелистваше хартията, каза:
– Много е важен изборът на актьори… а, ето го – беше успял да намери това, което му беше нужно. – Забелязах, че към сценария има прикрепен списък с имена…
– Да, позволих си да направя проучването и да подбера актьор за всяка една роля – каза сценаристът ентусиазирано и се поизправя една идея по-уверен в стола си. – Отне ми месеци, но е сигурно, че с участието на тези хора филмът ще стане велик.
– Да, ама не – отсече Бейсър.
– Но аз…
Джаз Бейсър махна с ръка в категоричен жест на призив за мълчание. Събеседникът му застина на мястото си, полуубеден, че е сгрешил в нещо.
– Ти си се наел с работата на хората, отговарящи за кастинга – каза спокойно агентът. – Това, което си направил, е похвално, но абсолютно ненужно, не зависи от личния избор, а още повече – просто си закъснял. Кастингът мина преди седмица и актьорите вече са избрани.
Бейсър изгледа внимателно младия мъж пред себе си – какъв мъж, та той си беше момче и нищо повече, – преди да чуе отговора му. По-точно, въпроса му.
– Ама, ама… как сте ги избрали, без да са прочели сценария?!
– Знаеш ли колко актьори гладуват в тази държава? – извика като засегнат от коментара Джаз Бейсър. – За едната заплата са готови да играят труп или вик извън сцената, а ти тука се притесняваш, че не са чели сценария! Изпратили сме им резюме и да се оправят по-нататък.
– Поне талантливи ли са? – предаде се сценаристът с въздишка, която звучеше като язва на стомаха.
– Нима ще избера калпави актьори да ми развалят филма? Че кой с всичкия си ще иска да ми бъде клиент след това? Те не само са талантливи, но двама от тях дори настояха да те видят днес!
Преди дори да отчете реакцията, Джаз Бейсър натисна бързо един бутон на служебния си телефон и изкрещя в слушалката:
– Мери, повикай, ако обичаш, Мария Ермолова.
– Ама какво, сега ли?
– Да, сега, проклето изчадие такова!
Половин минута по-късно Мери Хилс влезе в офиса, придружена от красива млада жена с аристократична осанка.
– Доволен ли си сега? – попита Хилс.
– На седмото небе съм – отвърна Бейсър с неприкрита ирония.
– Вземи да скочиш оттам – прошепна секретарката на излизане.
– Чух това! – извика агентът, след което се обърна към сценариста и зажестикулира към жената. – Представям ти Мария Ермолова. По баща е рускиня, по майка е българка, тя е седмо поколение актриса и е най-изумителният клиент, с когото съм имал щастието да работя. Най-великата актриса на своето поколение, а тепърва ще го разберат и други хора освен мен. Питай ме колко е велика!
– Колко е велика? – попита момчето притеснено.
– Най-великата е! – изкрещя внезапно и фалцетно Джаз Бейсър; тигровият ембрион вече го беше хванал доста здраво. – Не разбра ли какво ти казах току-що?!
– Да, да, разбрах! – сепна се сценаристът и отскочи поне метър назад.
– Толкова е добра – продължи Бейсър, сякаш нищо не се беше случило, – че ако хареса някоя роля, се потапя в нея напълно. Да беше Станиславски още жив, щеше да оцапа гащите и нямам предвид от страх, ако разбираш какво искам да кажа! Ето, виж!
Джаз Бейсър се приближи до Мария Ермолова и любезно се обърна към нея по име, без да предизвика каквато и да е реакция у нея. Повтори това упражнение още три-четири пъти и всеки път се обръщаше към нищо неразбиращия сценарист. После се обърна към Ермолова и каза:
– Добър Ви ден, Рада Госпожина.
– Дал Бог да е добър – отговори тя изведнъж. – Какво ще заповядате?
– Уважаема Рада Госпожина – каза Бейсър, – кажете ми честно, какво мислите за Вашата настойница?
– Госпожа Хаджи Ровоама е добра жена, или поне така се старае да изглежда – изрече почти напевно актрисата. – Не ми харесват лъжите, които говори по адрес на доктор Соколов и Огнянова.
– Чу ли това? – Джаз Бейсър беше изпаднал във върховен екстаз, по всяка вероятност защото кокаинът тъкмо беше настигнал действието на ембриона. – Дори говори по правилния начин, макар че ще трябва да променим това, когато пренапишеш сценария. Но да, ще е в това състояние докато не запише коментарите на DVD-то!
Бейсър направи някакъв странен жест, който съвсем случайно подсказа на сценариста, че трябва да се ръкува с Мария Ермолова. Момчето нервно избърса потната си ръка в панталона, после я подаде напред, размисли и просто поздрави актрисата:
– Приятно ми е да се запознаем, г-це Ермолова, тоест, Рада, тоест… няма значение.
– На мен също – каза Ермолова, като поклони глава грациозно и почтително. – А сега, ако не възразявате, трябва да тръгвам. Само след няколко дена ще има изпити и е наложително да подготвя ученичките си.
– Няма нужда от такива вълнения, Рада, разбирам Ви напълно – каза Бейсър, като изтича до Ермолова, подхвана я за лакътя и я завъртя към вратата. – Заповядайте, оттук…
Актрисата явно се сепна, защото зашлеви такъв шамар на агента, че очилата му паднаха на пода.
– Как смеете тъй нагло да докосвате една послушница в метоха?! – изпищя тя, потресена от явната обида. – Такова поведение е напълно непристойно! Довиждане!
Мария Ермолова напусна, като въпреки случилото се пропусна да затръшне вратата. От бюрото на Джаз Бейсър изписка служебният телефон; Бейсър отиде и натисна бутона.
Като през първата Ви брачна нощ, нали, г-н Бейсър? – чу се пропитият със сарказъм глас на Мери Хилс.
– Аз поне съм имал първа брачна нощ! Кажи на Иван да дойде в офиса! – изкрещя Джаз Бейсър и хвърли слушалката към стената, след което загледа сценариста с усмивка на лице. – Ермолова е страхотна, нали? Да ми е жива и здрава само, ще ми спечели някой Оскар, стига да я вкарам в повечко продукции!
– Само аз ли видях как тази жена Ви удари?! – изумено попита сценаристът.
– О, не, не, не – заобяснява припряно Бейсър с вида на човек, който е силно възбуден от току-що причинената му болка, – удари ме Рада, а не Мария.
В офиса с бавни крачки влезе снажен млад мъж. Щеше да бъде доста внушителен, ако не дъвчеше дъвка с отворена уста и погледът му не беше по-празен от студентски портфейл.
– А, ето това момче ще стигне много далече, казвам ти – извика Бейсър демонстративно и заобиколи бюрото си, за да се здрависа с актьора. – Следващият Риану Кийвс, гарантирам го.
– Искате да кажете Киану Рийвс, нали? – прошепна сценаристът.
– Кой? – беше отговорът на агента.
– Здравейте – избоботи внезапно актьорът. – Аз… съм… Иван… Янков.
Единственото място, където това можеше да мине за актьорска игра, беше театралната трупа на лоботомираните любители. Това, изглежда, не направи впечатление на Джаз Бейсър, който като екзалтиран наблюдател на спортна среща между първокласни тенисисти местеше поглед от единия човек в офиса си към другия и обратно.
– Гледайте сега – каза Бейсър на сценариста и се обърна към Янков. – Иване, изиграй ми Бойчо Огнянов.
– Момент – избоботи актьорът, сбръчи нос и вдигна ръка с разтворена длан в нещастен опит за патос, след което произнесе по същия начин като представянето си: – Здравейте. Аз… съм… Бойчо… Огнянов.
– Браво! – заръкопляска агентът. – А сега Кирияк Стефчов!
– Момент – каза Янков след половин минута. И този път нямаше промяна в жестовете и интонацията му: – Здравейте. Аз… съм… Кирияк… Стефчов.
Сценаристът беше равни части потресен и впечатлен. Нали знаете как става, когато нещо е толкова ужасно, че просто не можете да откъснете очи от него?
Междувременно въодушевлението на Джаз Бейсър ни най-малко не беше стихнало:
– Иван Боримечката! Иван Боримечката!
– Момент. Здравейте. Аз… съм… Иван… Боримечката.
Изпълненията на Иван Янков бяха толкова монотонни и неразличаващи се едно от друго, че аргументите за опасното размиване на границите между човека и машината никога не бяха изглеждали по-силни.
– Това е! Край! Стига! – не можеше да си намери място от еуфория Бейсър. – Благодаря ти! Сега върви, наспи се. Работата ти тук е свършена, приятелю!
Долната челюст на Иван Янков се отпусна и устата му остана отворена във вид, подобен на обмисляща пъзел маймуна, след което каза само:
– Чао.
После излезе.
Незнайно как овладял безмълвието си, сценаристът попита Бейсър:
– Извинете, но този човек не ви ли се стори малко… ъм… бавен?
– Не малко, а много! – беше светкавичният отговор. – Ама не го ли видя как изглежда? Та този бронзов бог, този цял Адонис с интелекта на счупена лопата е нашият най-силен коз към привличането на женската аудитория. С тяло и лице кето неговите може да е по-тъп от чувал с чукове, но ще гарантира задници в седалките.
– Освен актьорите и времето надействието, ще има ли нещо друго, което да подлежи на сериозна промяна? – припряно смени темата сценаристът. Не му се слушаше нито миг повече за проклетите актьори.
– Ами целият финал заминава за пренаписване, заедно с някои дребни нещица като… – подготви се да изборява Бейсър, но беше моментално прекъснат:
– Финалът?! Какво му има на финала?!
– Ами скучен е – спокойно отговори агентът.
Лицето на момчето така внезапно се наля с кипнала кръв, че мазната му коса щеше да зацвърчи след още два градуса.
– А какво разбирате Вие под интересен финал?! – изкрещя той гневно. – Какво казват тук Вашите проучвания, демографии и всичко друго?! Кое ще е интересно за публиката?!
– Радвам се, че попита. – отвърна Джаз Бейсър, за момент загледал се през прозореца на офиса си. – Представи си го само. Един коктейл от екшън и драма.
Бейсър се обърна към събеседника си с маниакално изражение в очите и продължи:
– Нощ. Църквата е обсадена от коли и хеликоптери. Войници навсякъде. Огнянов, Рада и Соколов, обвинени в заговор срещу империята, се крият вътре и са тежко въоръжени, готови за последна битка. Внезапно и по средата на драматичен монолог умира Соколов, уцелен между очите от снайперист през един от прозорците. Бойчо и Рада откриват огън по колите.
Джаз Бейсър изимитира звук от автоматичен откос и се развика:
– Експлозии, трупове, падащи гилзи, хаос! Прекрасно е! И след около две минути, Рада изпуска автомата си на забавен каданс. Вражески куршум я е уцелил точно в сърцето. Тя пада в ръцете на Бойчо вече издъхнала, а безжизнените ѝ очи сякаш гледат лицето на нейния любим. Обзет от справедлива ярост, Огнянов взима картечница и излиза с гръмотевична стрелба през вратата на църквата. Кирияк Стефчов, който е издал славното трио на турските сили, наблюдава изплашен как обезумелият мъж върви срещу него. Бойчо е обсипан от куршуми, но не се спира. Изважда граната и дърпа предпазителя. Последните му думи са „Това… е… за… теб… Рада…“, затичва се към Кирияк и го удря в лицето с ръката, с която държи гранатата!
Бейсър нададе звук, имащ за цел да прозвучи като експлозия, но който реално прозвуча като изпусната на пода наденичка.
– Взривът разкъсва и двамата на парчета – завърши агентът, съвсем останал без дъх. – По новините на всички канали в империята показват кадри от саможертвата на българина. Следва монтаж, в който хиляди български семейства безмълвно излизат от своите домове и застават срещу патрулиращите по улиците турски часовои. Екранът потъмнява паралелно с вик „Турция ке падне“! С бели букви излиза епилогът и после голям надпис „КРАЙ“.
Джак Бейсър се строполи изнемощял в стола си, посегна към едно чекмедже на бюрото си и извади оттам бутилка минерална вода от Аляска, малка херметическа кутия, висока чаша и нож. Наля вода в чашата, извади половин краставица от кутията и отряза тънко резенче от нея под наклон. После го сложи във водата, разклати чашата пет-шест пъти в кръг и отпи жадно.
– Е, какво мислите? – попита той вече по-бодър, когато приключи с малкия си ритуал.
– Какво мисля ли?! – избухна сценаристът. – Вие сте луд! Вие сте касапин! Да, точно така, касапин! Превърнахте сценария ми и мечтите ми в кайма! Вие и Вашата секретарка, и онези други двама луди трябва да бъдете заключени, а ключът трябва да бъде изхвърлен! Нищо не може да ме накара да подпиша договор с Вас! Нищо, чувате ли?! НИЩО!!!
– Забравих да спомена, че при проектираните приходи след изброените дотук промени ще мога утроя заплащането Ви – спокойно добави агентът.
Най-бързото успокояване, което Джаз Бейсър беше виждал.
– Къде да подпиша? – беше новата песен насреща му.
– Документите ще получиш по пощата до няколко дни.
Двамата прекараха няколко минути в размяна на обичайните за почти уредени сделки благодарности и довиждания, след което Бейсър остана сам в офиса си. Направи си още един псевдококтейл с вода и го изпи.
– Не е лесно да си под игото на шоубизнеса… – въздъхна той и се върна към сметките си.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Комично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: