Лишен

Страх ме е. Страх ме е от това, че не ме е страх.
Ама че парадокс, нали? Даже на парадокс не прилича, поне доколкото аз разбирам от тези работи, а не е като да съм експерт по въпроса. Но е странно, ако не друго. Как е възможно да ме е страх от липсата ми на страх, когато това само по себе си означава, че се страхувам?
И мен ме заболя главата, спокойно.
Никога не съм се страхувал. Никога дори не съм се доближавал до нещо, което би могло да се интерпретира като страх, но макар и да не съм изпитвал самата емоция, с годините съм се постарал да разбера процесите и логиката зад нея. Така че знам какво е страхът. Той е една от шестте базови емоции; комплекс от отрицателни чувства и много характерни поведенчески реакции, причинени от разпознат като заплаха обект; вградена защита от непознатото, продукт на два милиона и осемстотин хиляди години еволюция. Знам, че „ядрото“ на страха се намира в амигдалата: таламусът събира получената от сетивата информация и след интерпретацията ѝ в съответните части на мозъчната кора резултатът отива или към хипокампа, който отговаря за паметта, или към хипоталамуса, където се задейства реакцията бягство или борба, или пък към амигдалата. Ядрото на страха.
Знаете ли как изглежда амигдалата? Наподобява бадем, всъщност два бадема. Всъщност, в превод от гръцки името ѝ означава точно това. Ако си представите човешкия мозък, тези два бадема са натикани надълбоко в него, горе-долу в средата му. За да обясня нагледно какво се е случило с моята амигдала, представете си сега, че някой е гризнал по малко от всеки бадем и след това е понастъпил остатъка.
По-разбираема метафора не ми хрумва, съжалявам.
Не мисля, че… по-скоро знам, че увредената амигдала не е единственият проблем. Тя не е изцяло отговорна за реакциите на уплаха, но до момента не са ми открили нещо друго, което да обясни състоянието ми. По тази причина съм се опитвал да пробудя реакцията в себе си по всевъзможни начини; ако има само едно липсващо парче от пъзела, това не би означавало, че цялата картина е неразбираема, нали така? Ето как от скокове с бънджи през гмуркане от скали до скайдайвинг, ако е възможно да се скочи от някое място, твърде е вероятно аз съм бил там, за да се пробвам. Поддържам прилична физическа форма, за да изпробвам екстремен спорт след екстремен спорт, но няколко години, прекарани в пътуване и лекуване на синини, не са ме довели до осезаем резултат. Каквото и да съм правил, не съм получавал нищо повече от повишен сърдечен ритъм и обилно изпотяване. Притокът на адреналин, който търсачите на силни усещания обичат толкова много, не е нещо, което мога да регистрирам в самия себе си, а той е от огромна важност в процеса на реакцията на уплаха. Мога да се разпростирам дълго из всички физиологични изменения и особености, но няма смисъл да го правя. Не е важно колко информация ще изсипя по темата, когато най-същественото може да се обобщи само в едно изречение. Аз просто живея, без да се страхувам от нищо.
И когато кажа това, все се намира някой, който да ми завиди. А положението ми не е за завиждане, напълно искрено твърдя това. Без страх, както се оказва, останалите ми емоции са притъпени, замъглени, глъхнещи на фона на преживяванията ми.
Не мога да разбера как някой би могъл да ми завижда за такова нещо.
Липсата на страх е по-различна от представите на повечето хора. Когато човек не се бои от нищо, тогава той е смел. Уж така казват; хич не са прави. Макар да не усещам страх, аз съм се научил да го разпознавам у другите. Изключително трудно ми беше да го постигна, но когато алтернативата е да прекара остатъка от живота си като емоционален инвалид, човек или се отказва при всеки по-голям проблем, или свиква със ситуацията и минава отвъд препятствията. Не е никак лесно да мисля постоянно за това как се чувстват другите – при здравите и добре адаптираните хора тези процеси се усъвършенстват до степен, в която (поне от моята гледна точка) стават привидно автоматични, – но определено съм на мнение, че животът ми би бил много по-натоварен, ако не го правех. Ето така, чрез разговори с мои близки хора и значителен брой наблюдения успях да стигна до извода, до който зрелите обикновено достигат по-рано от мен: не липсата на страх означава човек да е смел, а изправянето срещу страха напук на това колко е голям. Не мога да си представя колко различни изглеждат моите рационализации по въпроса, когато реално не съм имал опит със страха.
Колкото до другите емоции… е, не е като да не изпитвам нищо, но ясно разбирам, че има качествена разлика между моите реакции и реакциите на останалите хора. Например, аз не се изненадвам от нищо, за което смятам, че прави животът ми скучен. Едва ли някой би отрекъл, че е най-малкото досадно да не можеш да се развълнуваш от нещо, случило се внезапно. Не знам дали мнението ми по този въпрос има някаква тежест, но доколкото разбирам, страхът и изненадата са свързани силно помежду си. Подобно е и усещането ми, когато се ядосам. Чувал съм гласовете на истински ядосани хора и не мога да не отбележа факта, че в собствените ми гневни думи няма разпознаваемите за тази емоция нюанси. Не говоря през стиснати зъби, не ръмжа, дори не мога да кажа, че викам. Повишавам леко тон, може би говоря малко по-бързо, но не правя друго. Също така не се отвращавам лесно. Когато гледам филми на ужасите, нито се боя от нещо (очевидно), нито изпитвам погнуса от кървищата и какво ли още не.
Не мога да си обясня обаче защо щастието и тъгата ми убягват. Виждал съм изпаднали в еуфорична радост хора, както и хора, смазани от скръб, но никога не съм достигал до пододбо състояние. Напълно възможно е да не разбирам достатъчно добре особеностите в мозъка или пък развитието на необходимите психични структури, но дори при това, което ми е известно, не смятам, че има основателна причина да съм толкова… не, безчувствен е прекалено силна дума. Ограничен също не ми харесва… може би… лишен.
Това е. Аз съм лишен от пълния си емоционален капацитет.
Струва ми се, че звуча като робот, когато говоря така. Спомням си онази сцена от втория „Терминатор“, в която Терминаторът казва на Джон Конър преди потапянето си в разтопената стомана, че вече знае защо хората плачат, но и че това е нещо, което никога не би могъл да направи. В действителност са ме наричали робот много пъти, също така социопат, по-рядко ледник, айсберг и разни други прозвища в този ред на мисли, макар да не обръщам внимание на обидите като цяло. Понякога обаче наистина се чувствам като робот. Сякаш при раждането ми екип учени са сменили мозъка ми с компютър, чийто процесор се доближава максимално до способностите на истинското нещо, но въпреки това не може да възпроизведе реакциите с необходимата бързина и по този начин издава изкуствената си природа. И така разбирам колко много съм лишен от най-нормалните човешки интеракции. Едно дете на десет години е в пъти по-добро от мен, когато му се налага да назове собствените си емоции, дори и още да не е запознато със сложните емоционални преживявания като носталгията или това да обичаш или мразиш нещо едновременно. С малко време, както и при адекватни взаимоотношения с хората в различни среди, детето ще порасне и ако има късмет, ще се превърне в един емоционално зрял човек. Ще е способно да говори с другите и да разпознава как се чувстват те, без да му се налага да вложи насочена мисъл към това; лицевите им експресии ще са достатъчни признаци за тяхното състояние, а вече като възрастен човек ще идентифицира успешно тези маркери като съответното преживяване за части от секундата и целият процес ще бъде просто фонов шум в сравнение с диалога.
А аз ще си остана вечно анализиращият робот, неспособен да чувства нещата, който не може да наблюдава пряко.
Когато казах, че се страхувам от липсата ми на страх, реално имах предвид друго. Не мога да го нарека даже тревожност, защото биологичните основи са практически еднакви. Това е притеснение, породено изцяло от логическите разсъждения за моето бъдеще. Не мога да разбера как бих могъл да се влюбя, например. Този път се сещам за Тенекиения дървар, само дето знам, че ми е нужен мозък като на Плашилото, след като имам сърце и то не е достатъчно, за да обичам. Или да отвърна на нечия любов. Или пък да си представя, че дори да се намери човек, с когото да прекарам оставащите дни от живота си, както обичат да пишат по книгите и да казват във филмите, двамата с този човек бихме могли да имаме дете. На какво бих могъл да науча собственото си дете? За да се развият в емоционално отношение, децата се нуждаят от непосредствените примери на родителите си. Какво ще възприеме едно дете от мен? Има ли изобщо нещо за възприемане?
Хората с ампутирани ръце или крака често говорят за така наречения фантомен крайник. Те усещат своя липсващ крайник като още съществуващ и при тях се наблюдават различни симптоми; предимно болка, но също сърбеж, гъдел и други. Причините още не са изяснени, но вече съм свикнал с мисълта, че човешкото тяло е капризна машина без лесно предсказуеми последици от повредата на компонентите ѝ, така че не ме изненадва колко е трудно да се намери конкретно обяснение за феномена. Споменавам всичко това, защото понякога, стига да се съсредоточа, сякаш мога да изпитам нещо като ехо, като остатъчен вкус на емоция. Не е като при фантомните крайници – усещането там не е волево, – но когато съм възприел липсата като норма, не мога да не се учудя на случващото се.
Фантомни емоции. Ето едно страхотно име за рок група. Нещо алтернативно, да кажем.
Може би някой ден медицинската наука ще открие какво точно ми има, но не се надявам на това. Дори да успеят да ме поправят (да, също като робот, знам), няма начин да възстановя годините на пропуснато формиране на схемите, нужни за развитието на емоциите. До края на живота си аз ще бъда лишен от това да изпитвам каквото и да е, но най-вече страх. Така че не искам да ми завиждат за нещо, от което се чувствам лишен. Може да го няма само едно парче от пъзела, но хората биха се подразнили на разваленото изображение. Поне така предполагам аз. Теоретикът, който се е отрупал с книги, но няма и грам практически опит, за да потвърди резултатите от заключенията си.
И все пак мисля, че има един извод, до който съм успял да достигна и който е сходен с много други. Човек не бива да се лишава от преживяванията си и да избира само онези, които му доставят удоволствие. Без контраста между това, което възприемаме и определяме като добро или лошо, щастливо или тъжно, смешно или страшно, този човек едва ли би съумял да забележи разликата помежду им.
А тогава и той, също като мен, ще бъде лишен от толкова много…
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в За Кутията, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: