Призраци

Звукът от куршум, който се забива в качествено дърво, звучи прекрасно. Наподобява този от пирон, но е по-силен и е придружен от едва доловимо разцепване, очевидно заради много по-сериозната сила зад куршума. Евтиният дървен материал, в частност шперплатът, директно се превръща в облак от трески, разлитащи се във всички посоки. Никак не е красиво. Но когато малкото парче метал се срещне с хубаво и добре полирано дърво при висока скорост… както вече казах, звучи прекрасно.
Ако не бяха тазвечершните обстоятелства, поради които аз бях този, влязъл в ролята на тазвечершната мишена, може би щях да се насладя още повече на неумишлено получилото се произведение на изкуството. А и в момента беше невъзможно да чуя украсяващите махагона на скъпите ми мебели куршуми, тъй като по същото време на долния етаж се състоеше концерт за полуавтоматични пистолети. Само дето оркестърът не беше в пълен състав. Това беше по моя вина – преди началото се сблъсках с един от музикантите и го освободих от инструмента му, за съжаление с прилагане на малко повече сила, отколкото бих желал.
Поех две-три бързи и дълбоки глътки въздух, за да пораздвижа мозъка си и да пропъдя внезапно обзелите ме мисли за естетиката в тепърва развиващия се опит за покушение срещу мен. Разгледах внимателно оръжието, което бях успял да отнема от единия нападател. Силно модифициран Колт M1911 с поръчкови мерник и дръжка. Удължен пълнител с капацитет от десет патрона, плюс единадесети в цевта. Не бях намерил резервни пълнители из джобовете на бившия му собственик, което изобщо не се връзваше. Подобно оръжие струва доста скъпо и обикновено би насочило мисълта към професионалисти, но да имаш само един пълнител си е съвсем аматьорска грешка.
Изстрелите престанаха. Заслушах се в настъпилата тишина; не чух стъпки наблизо, което означаваше, че още не бяха се качили на втория етаж. Почнах да преценявам ситуацията. А и нямаше да е зле да се придвижа към спалнята си преди някой да ме е открил. Затова реших да мисля в движение. Е, и защото не ми се умираше в банята.
Преди по-малко от десет минути бях срещнал въоръжен човек в кухнята си. Бях слязъл за чаша портокалов сок, а човекът се намираше между мен и хладилника. Не изглеждаше да ме е очаквал, защото се изненада, когато ме видя.
Има няколко причини за това. Първо, мислел е, че по това време ще спя или нещо такова. Тоест, мислел е, че ще съм лесна мишена. Не е предполагал, че ще ме види изправен срещу него. Това обаче е малко вероятно; окопити се сравнително бързо и вдигна пистолета си към мен. Стойката му и начинът, по който държеше оръжието, бяха характерни за човек, който има поне няколко години опит в тази работа. Би трябвало да знам. И аз съм бил млад.
Следва вторият вариант. Изненадал се е, защото е видял как тичам срещу него. Не бих се учудил, ако е било така. Може да изглеждам над петдесет, макар още да не съм ги навършил, но смея да твърдя, че съм в доста по-добра форма от повечето тридесетгодишни. Това е важно в този занаят – нещо, което не съм спрял да си повтарям, нищо че не съм част от занаята вече десетилетие. Този вариант ми хареса. Реших да не се занимавам с останалите.
Подадох глава в коридора. Нямаше никой, но чух стъпки по стълбите. Поне трима души, но спокойно можеха да са и повече. Трябваше да рискувам. Спалнята ми се намираше в другия край на коридора. Хукнах към вратата с все сили, стиснал пистолета в дясната си ръка с пръст върху спусъка. Тъкмо стигнах до нея, когато чух изстрели зад себе си. Част от стената вдясно от мен избухна, а малки парчета мазилка опръскаха главата ми.
Намъкнах в спалнята си насред няколко куршума, след което веднага залостих вратата и се заех да избутам гардероба пред нея. Куршумите се удряха във вратата, но не минаваха през нея. Навремето параноята ми беше надделяла над мен. В резултат на това всяка врата в къщата ми беше подсилена със стоманен лист отвътре, а прозорците ми бяха бронирани до последния.
Хората отвън спряха да стрелят. Постоях минута-две на едно място, когато чух удар, после псувня. Някой се беше опитал да разбие вратата с рамо и сега несъмнено го болеше.
Имах малко време да обмисля следващия си ход. Междувременно се върнах мислено при човека в кухнята. Пробвах да си припомня точната му реакция при нашия сблъсък. Слабата светлина ми беше стигнала, за да видя очите му. Имаше нещо в тях, не само това, че съм успял да го издебна. Това не беше просто страх.
Момент. Страх. Защо го беше страх? Въпреки липсващите пълнители той не беше някой аматьор. Ударите, които ми нанесе, докато се биехме в кухнята, бяха на човек, който си е имал вземане-даване с много по-силни хора от него – прецизни и безмилостни. Само адреналинът в мен ми пречеше да усещам пулсиращата болка от лявата страна на гръдния си кош. Знаех, че едното ми ребро е най-малко пукнато. Мъжът не се даваше докрай. Едва успях да го задуша в ръцете си.
И така, какво имахме? Професионалист, който навярно е бил подведен по отношение на това колко лесна задача му се възлага. Не един професионалист. Цяла група. Но какво търсеше той в кухнята ми? Не ми харесваше всичко това. Не ми харесва да съм в неведение. Да стрелят по мен бих могъл да го разбера, ако знаех, че съм си го изпросил. В момента не знаех нищо и това ме вбесяваше.
Гардеробът се разтресе силно. Онези момчета нямаше да се откажат лесно. Значи със сигурност бяха дошли, за да ме убият. Втори трясък. Стори ми се, че за момента е малко по-важно да проваля плановете им, а после, ако ми се удадеше възможност, да разбера какви са тези планове и как бях станал част от тях. Трети трясък, още по-силен.
Напрежението ми се отрази отрезвително. Отворих съборения гардероб и извадих дрехи от него. Не можех да се изправя по пижама срещу въоръжени хора. Въпрос на професионални принципи е. Навлякох тениска и джинси, обух чифт маратонки, оставени в гардероба отдавна, грабнах едно яке и отворих прозореца до леглото си. Огледах се внимателно. Нямаше коли на улицата. Това не беше много добре за мен – професионалистите ми навярно бяха изминали две или три пресечки пеша, затова не бях чул нищо. Липсата на кола обаче имаше и плюсове, тъй като никой не наблюдаваше къщата. Погледнах надолу. Нямаше как да скоча и да избягам, беше прекалено високо, за да го направя. Проклетото стареене…
За сметка на това можех да изляза през прозореца, да стъпя на перваза и да се опитам да скоча върху покрива на издадения напред гараж. Несъмнено щяха да ме чуят, но в главата ми беше почнало да се заформя някакво подобие на план. Клекнах до леглото и се пресегнах под него. Изпод него извадих стара пушка, за чието последно почистване нямах спомен, но силно се надявах да е било преди достатъчно време. Облякох якето, пъхнах пистолета в единия от джобовете, метнах пушката през рамо и стъпих на перваза. Приближих се възможно най-близо до ръба, след което скочих.
Приземих се с коляното напред върху покрива на гаража. Усетих болката от удара чак в зъбите си, но нямах време за почивка. Сграбчих пушката и се прицелих в един от прозорците, които гледаха от коридора към улицата.
Хубавото нещо на бронираното стъкло е това колко различно може да бъде в зависимост от предполаганата опасност. Моите прозорци спираха всичко до 45-ти калибър. Пушката ми не беше много над това, но беше повече от достатъчна, за да разпръсне стъклото на парчета. Чух как някой пищи, но не можех да се задържа на едно място. Изтичах до края на покрива, скочих в неокосената трева и след като се сдържах да не кресна от болка в коляното, притичах тихо до задната врата към двора ми. Отворен, както бях предположил. Свалих пушката от рамото си, щеше да ми попречи в тясно затворено пространство. Извадих пистолета от джоба на якето си и влязох в къщата.
Придвижих се до кухнята, където попаднах на трупа. Хвърлих бърз поглед към дрехите и лицето му, но отново не ми говореха нищо. Време беше да разбера какво се случва. Грабнах един нож от мивката и тръгнах към стълбите.
Планът ми беше изключително прост. От изстрела с пушката досега беше изминала едва половин минута. Уцеленият мъж не прозвуча много добре, но имаше шанс да е още жив. При минимум от трима души поне един от останалите двама щеше да се опита да му помогне. Това не е задължително, но е по-вероятно, понеже работят заедно. Че работят заедно разбрах от оръжията им. Колт M1911 има характерен звук, който може и да се промени при модификация на цевта, но пистолетът в мен не беше докосван там. Другите имаха същите оръжия. Трудно бих могъл да предположа дали имаха други попълнения в арсенала, но вече действах според идеята, че не са знаели кой е бил мишената им. Сигурно е трябвало да изглежда като влизане с взлом, при което са се спречкали с мен, но подробностите за провалената им задача не бяха важни сега. Важното беше, че още не бяха слезли по стълбите.
Което означаваше, че бяха в капан.
Затичах се нагоре към втория етаж с пистолет в ръка. Маратонките ми не издадоха звук по стъпалата, а като свикнал със собствения си дом, знаех къде да прескоча, за да не изскърцат. В края на стълбището приклекнах и се показах в коридора. За две секунди успях да видя четири фигури и да стрелям пет пъти. Прикрих се от ответния огън и слязох надолу. Не видях особено добре в тъмното, но бях почти сигурен, че съм уцелил двама души в гърдите и един в крака, а падналият на земята от изстрела с пушката вече го бях отписал. Заслушах се и долових стъпки. Човекът куцаше. Това беше добре за мен. Адреналинът вече не вършеше работа и коляното ми ме болеше ужасно. Човекът вече слизаше надолу. Аз бях заел готова за атака позиция в сенките на ъгъла до стълбището.
– Сега сме само аз и ти, скапаняко – провикна се той внезапно. – Другите вече няма да ни пречат. Не ми пука за поръчката. Ще те убия, а после ще гръмна копелето, което ни прати тук да умрем от ръката на някакъв си дядка.
Последното взе, че успя да ме обиди. Имаше невероятен късмет, че засега ми трябваше жив. Последното стъпало изскърца едва-едва; неканеният ми гост вече беше на първия етаж. Стиснах дръжката на ножа в дясната си ръка и хвърлих пистолета към срещуположния ъгъл на свсекидневната. Изстрелите, които последваха, издадоха позицията на последния оцелял и аз се нахвърлих върху него. Един замах с ножа го накара да изпусне пистолета си на пода, но също така го озлоби. Беше по-млад от мен с поне петнадесет години, по-бърз и с по-дълги ръце, но беше прекалено ядосан. Опитваше се да ме удари, но се измъквах и нанасях леки драскотини по него, колкото да го объркам и разгневя още повече. Трябваше само да издебна правилния момент.
Тъкмо си помислих това и мъжът се откри отдясно. Нанесох удар в ребрата му и усетих как тялото му се отпуска; подхванах го с рамо и го изтласках на пода, където скочих отгоре му и продължих да нападам ребрата, докато не чух пукане.
– Спри, спри – започна да ме моли накрая.
– Защо? – попитах го и ударих още веднъж. – Ти и хората ти нямаше да спрете, ако аз бях на твое място сега.
– Не знаех, човече… никой от нас не знаеше… – изхлипа мъжът. – Повярвай ми.
– Какво не сте знаели?
– Не знаехме, че… че са ни пратили да очистим теб.
– Обясни – казах аз и опрях ножа в хълбока му.
– Казаха ни, че трябва да дойдем тук, да… да убием човека в къщата и да поразхвърляме, за да заприлича на… на провален обир. Дадоха ни всичко, човече – адрес, превоз, оръжия… име, което се оказа фалшиво, само не и снимка. Описаха те и нищо повече… нищо повече.
– Значи знаеш кой съм, така ли?
– Мамка му, как да не знам кой си? Нали те видях как се движиш… ако знаех, че… че са ме пратили да убивам призрак, щях сам да си пръсна главата.
– Ние сме си такива, призраците – отвърнах и пуснах ножа, след което станах. – Никому не пречим, докато не ни потърсят.
Потърсих с очи пистолета му и го намерих, после го взех и го насочих срещу него.
– Можеш да станеш сам, предполагам – казах.
Мъжът стана тежко, като се придържаше за ранените си ребра. Попитах го как е влизал в контакт с поръчителя; той каза, че са звъняли по предварително осигурен телефон на номер, който са им дали при единствената им среща лице в лице. После ми описа човека. Стоях там, в тъмната си къща, насочил оръжие срещу някого, с три тела пред спалнята и четвърто в кухнята, и се питах какво, по дяволите, се случваше тази нощ.

***

Добър вечер, стари мой приятелю – чух мазен глас в слушалката. – Надявам се, че си добре.
– Задръж си надеждата – отговорих. – Какво си мислиш, че правиш?
Просто проверявах как си след толкова години.
– Като изключим това, че се намирам до пет трупа повече, отколкото ми е необходимо, не мога да кажа, че съм в много приповдигнато настроение.
Не му казах, че съм пуснал единият да си отиде. Нямах сили да убивам и него. Разбрах, че още няма тридесет. Та той беше хлапе, не ме интересуваше, че е убиец. На неговите години и аз бях като него, но не по желание, а по принуда. Нямах възможност да се измъкна от занаята. Тази нощ му дадох тази възможност. Пратих го при един от истинските си стари приятели, и той призрак като мен. Той можеше да му даде нов живот, ново начало.
Още си те бива – чух през доволния смях.
– Защо беше всичко това?
Защото си ми необходим. Защото трябваше да знам дали още можеш да решаваш внезапно появили се проблеми.
– Аз съм мъртъв, забрави ли?
Много сте досадни, когато започнете да драматизирате излишно. Може да си мъртъв за нашия свят, но си все още жив в истинското значение на думата.
– Аз съм бил драматизирал…
Няма към кого друг да се обърна, не разбираш ли? Трябва ми такъв човек, който не съществува, когото никой няма да очаква.
– Трябва ти един хубав пердах, но няма да съм аз този, който пръв ще те докопа.
Слушай ме, дърто копе…
– Не, ти ме слушай! Това, което направи тази нощ, промени всичко! Твоята пословична липса на здрав разум лиши от живот петима души и прецака моя живот, а не се съмнявам, че и позицията, в която се намираш, се дължи на същата причина. Откажи се от това да ме търсиш и знай, че ако злоупотребиш с мен още веднъж, каквито и да са проблемите ти сега, няма да са нищо пред това, което аз ще ти докарам на главата.
Не можеш да ми говориш така…
Затворих. Не исках да слушам повече. В къщата ми имаше достатъчно нови призраци, за да си припомням старите.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Епично, Разказ, Трагично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: