Разкривен

Желая да напомня много бързо, че за днешния разказ е виновно недоглеждането ми от миналата седмица, подробности за което можете да откриете тук. Също така бих искал да добавя, че имайки предвид днешната дата би трябвало да публикувам нещо свързано с „Междузвездни войни“, докато коледната тема би била много по-подходяща за следващия петък, когато наистина е Коледа. Не съм искал да ги разменям, просто така се получи.
Приятни ужаси!

***

Цветните лампички около къщата се виждаха толкова ясно, че обесеният на тях преди час мъж почти не се забелязваше от улицата. Това нямаше да остане дълго така; все някой щеше да го види, затова разполагах с далеч по-малко време, отколкото бях предвидил.
Не исках да го убивам. Това не влизаше в плана ми. Щях просто да намеря начин да вляза в дома му и да открия Звънчето му. Никой не биваше да пострада.
Вече е късно за това. Няма връщане назад.
Имах късмет, че вече се беше смрачило. Когато мъжът ме откри в кабинета си, аз бях по-близо до ключа за осветлението. Внезапната липса на светлина го паникьоса и така успях да го нападна. Той се оказа по-силен от мен; ако не бях по-бърз в атаката си, едва ли щях да мога да го надвия. След като обвих здраво ръце около врата му и го притиснах в здрав ключ, той лесно прекрати съпротивата си и изгуби съзнание. Оставих го внимателно на пода, но сгреших, че не се сетих да го завържа. Няколко минути по-късно преглеждах чекмеджетата на бюрото му за трети път, когато той се изправи стряскащо рязко за едрите си размери и връхлетя срещу мен.
Не помня много от самата борба до момента, в който не ме изхвърли през прозореца. За мое щастие паднах върху покрива на пристройката до първия етаж на къщата. Когато мъжът ме последва, вече бях награбил лампичките в шепа. Проврях се изпод дебелите му юмруци и се метнах на гърба му, където опасах кабела няколко пъти около шията му и започнах да стягам. Той се олюля, аз скочих от гърба му и го бутнах от покрива. Тялото му се блъсна глухо в стената и в следващите секунди не направих нищо, освен да седна изморен и да слушам давещите се хрипове и стърженето на подметки в мазилката, докато не спряха съвсем.
Едва не се строполих още тогава, сам на плоския покрив и с мъртвец на няколко метра от мен. Болката ми помогна да се отърся от унесеността си; рамото ми беше пострадало тежко при пътуването ми с Еър Прозорец и пукаше при повече движение. Опипах го внимателно и се оказа, че е излязло от ставата. Веднага се изправих и влязох обратно в къщата, където въпреки по-рационалните алтернативи се засилих в стената и вкарах рамото си с грозно изхрущяване на мястото му. Потърсих аптечка в банята и изгълтах два-три аспирина. Болката поотшумя, докато продължавах да търся Звънчето.
Всичко щеше да приключи тази нощ. Всичко зависеше от мен. А толкова много не исках да е така. Да не го бях разбрал, да си бях останал в пълно неведение. Но нямаше кой друг да се наеме с тази задача. Ако имаше, като нищо щях да се откажа. Ей така, без да ми мигне окото. И без това веднъж вече бях разкрил истината, знаех, че повече нямаше да бъда спокоен до края на живота си.
Спрях. Мислите бяха започнали да замъгляват ума ми и да ме разсейват от целта. Седнах на стола зад бюрото в кабинета и се огледах наоколо. Пред мен имаше снимка на мъжа. Взех я и се съсредоточих върху нея. Беше облечен в червен костюм и имаше дълга бяла брада, която все пак не можеше да скрие широката му усмивка; от няколко години насам той беше работил като Дядо Коледа в един мол. Посегнах неволно към снимката и закрих долната половина на лицето му с длан, като оставих видими само очите му.
Същия този поглед бях видял преди не повече от десетина минути. Изпълнен с мирен и целенасочен гняв. В много отношения това е по-зле от разпиляността на чистата ярост. Тя прави човек импулсивен, следователно невнимателен. Гневът на мъжа, чието мъртво тяло мръзнеше сега навън, беше изцяло фокусиран, почти нечовешки в осъзнатостта си. Махнах дланта си от усмивката и погледът му видимо се промени, отново в пълно съответсвие с цялата му радостна физиономия. Понечих да оставя снимката обратно на бюрото, когато забелязах лек отблясък на дясната китка на мъжа.
По дяволите.
Бързах възможно най-много, имайки предвид обстоятелствата, но пак ми отне четвърт час да замъкна стълбата от гаража до стената. Не знам как така никой не ме видя, нито защо по улицата не се виждаха хора, но не обърнах внимание на късмета си, защото не трябваше да се бавя повече от необходимото. Опрях стълбата в стената до тялото и се изкачих по нея. Опипах ръката му и чух заглушено от ръкава прозвъняване. Навих ръкава и видях Звънчето, хванато със златна верижка около посинялата китка. Потърси закопчалка и когато не я намерих, разкъсах верижката. Прибрах звънчето в джоба си и заслизах надолу.
Мъртвешката ръка внезапно се стрелна към мен и впи ледени пръсти в нараненото ми рамо. За малко да изпищя от болка, но се сдържах и заблъсках мъртвеца с юмруци. Хватката му се отпусна и успях да се отскубна от нея. Смъкнах се с две-три стъпала надолу и после скочих от стълбата. Исках да се махна възможно най-бързо от това изчадие.
– Тоооооой… знаааеее… – чух провлачен и хрипкав глас. Долната челюст на мъжа беше увиснала и почти не се движеше, но думите излязоха достатъчно ясно, че да ги разбера. Друго не изрече; остана си с отворена уста и само се полюшваше заради появилия се вятър.
Не знам как запазих самообладание тогава. Просто свалих стълбата и я оставих легнала на земята, след което се върнах в къщата. Там си позволих да изпсувам тихо, но само толкова. Може и да бях ставал свидетел на подобно нещо преди, но това изобщо не означава, че не ме беше страх всеки път, когато се случеше.
Ръката ми се плъзна в джоба ми, където напипа Звънчето. Това ме успокои и ме накара да обмисля следващата част от плана си. Трябваше да запаля огън, но в къщата нямаше камина и това представляваше сериозна спънка. Дори да имах време да търся свещи, те нямаше да ми свършат работа. Нуждаех се от големи пламъци и начин да изкарам дима от къщата, което се оказваше трудна задача без камина и комин. Започнах да се разхождам напред-назад с идеята да се пораздвижа и така да пораздвижа ума си, но празната и тъмна къща ме изнервяше, не че говорещия мъртвец не го беше направил. А и проклетият под скърцаше изпод краката ми и…
Подът. Разбира се. Тъмен паркет покриваше пода във всяка стая. Издърпах килима в хола и започнах да къртя парче по парче, докато не оформих нещо като квадрат със страна метър и половина. Натрупах изкъртения паркет в средата на квадрата и отидох да намеря нещо, с което да го запаля. В гаража имаше барбекю и чувал с въглища, което означаваше две неща: мъжът не се беше интересувал много от опазването на околната среда приживе и някъде наоколо щях да открия течност за разпалване.
След като се докопах до полупразната бутилка, аз се върнах в хола, където излях цялото ѝ съдържание върху импрозизираните си подпалки. Кутийката кибрит до барбекюто не ми се беше видяла много читава, но успях да запаля клечка и да я пусна в средата на квадрата. Почти веднага се появиха високи пламъци, които бързо се успокоиха.
Моментът на истината най-сетне беше настъпил. Започнах да звъня със Звънчето бавно, но ритмично. Бръкнах във вътрешния джоб на якето си и извадих оттам листа от имел, които хвърлих в огъня. Отворих няколко прозореца, за да стане течение; вече нямаше значение дали някой щеше да види какво правя. Продължавайки да звъня със Звънчето, аз стъпих в огъня.
Тялото ми се сгря, но не усетих друго. Не ме болеше, дори болката в рамото ми изчезна. Звънях и звънях, докато не забелязах пепелта.
Бях започнал да се разпадам.
Малко по малко тялото ми заприлича на изгорена хартия. Овъглено и крехко, то лесно се разпадаше при контакта с набралия сила вятър и в един миг видях как се разпръсква на хиляди малки парчета. Очите ми също се разпаднаха; сега вече чувствах как тялото ми се понася през отворения прзорец наблизо и излита навън в студената нощ.
Не мога да кажа колко време съм прекарал в това състояние. Липсата на сетива се оказа прекалено непоносима за мен и за да не се побъркам, реших да се принудя да насоча цялата си съзнателна мисъл в нещо конкретно, в нещо далечно от тази абсурдна ситуация.
Спомних си за нея. За дъщеря ми. Само спомените са ми останали. Но там тя винаги ми се усмихва и е здрава… Заради нея бях извършил всички тези лудости. Заради нея сега щях да се добера до виновника за смъртта ѝ. Тя беше единственото, което имах от майка ѝ. А когато си отиде, когато вече нямах за какво да живея, реших да се отдам изцяло на отмъщението. Макар и да знаех, че ще умра, нищо друго не ми оставаше.
Въртях се в този затворен къг от мисли, докато изпепеленото ми тяло летеше до края на света. Носех се над хиляди километри земя и вода, раздробен на мънички овъглени парчета и същевременно събран на едно място, неизвестно как. Сякаш самото усещане за тялото ми във въздуха не ми позволяваше да бъда разпилян във всички посоки от вятъра, който се движеше с невъзможна скорост. Най-накрая под мен се появиха късове лед; не знам как, но вече можех да ги видя, въпреки че нямах очи.
Летях към слаба светлина, която постепенно увеличаваше размерите си, докато не доби формата на малка хижа. Пепелта от тялото ми се събра в дълга колона, когато докосна снега и изведнъж лумна огън. Парчетата от мен се сглобиха и възвърнаха предишния си цвят. Огънят изгасна също толкова внезапно, колкото се беше появил. Снегът около мен се беше стопил, а аз се намирах пред хижата, само на десетина метра от вратата ѝ. Погледнах часовника си. Цялото ми пътуване беше продължило по-малко от половин минута; за мен тази минута спокойно можеше да се разтегли в часове, но времето явно е действало различно от обичайното в моя случай.
Северният полюс не изглежда така, както повечето хора си го представят. Той се намира в средата на Северния ледовит океан и не е плътна маса, а покрити с лед води. Затова самото съществуване на тази хижа не беше нормално там. Но на мен ми беше много студено и нямах друг избор.
Запътих се към светлината, идваща от прозорците. Исках да надникна вътре в хижата, за да се уверя, че съм пристигнал на правилното място. До най-близкия прозорец имаше снежен човек, почти комично стереотипен във външния си вид. Заобиколих го, но усетих как нещо ме дръпва за якето и се стреснах. Въпреки че не извиках, трябва да съм се уплашил доста, защото се извъртях прекалено бързо и съборих главата на снежния човек. Почувствах се много глупаво, когато видях, че съм се закачил на клона, който представляваше дясната му ръка. Наведох се и внимателно вдигнах главата.
Тя започна да крещи.
– ТОЙ Е ТУК! – неестествено силният писък сякаш прониза ума ми и аз изпуснах главата на снежния човек обратно в снега, за да запуша ушите си, но това не помогна. – ТОЙ Е ТУК, ТОЙ Е ТУК, ТОЙ Е ТУК, ТОЙ Е ТУК…
Ритнах главата и тя се пръсна на малки бели буци. Писъците спряха, но в следващия миг тялото на снежния човек се раздвижи и замаха с острите си клони към мен. Беше на косъм от това да издере лицето ми. Хванах ръцете му и ги изтръгнах от топчестото му тяло, след което го пръснах на парчета точно както бях направил с главата му. Буците сняг се затърколиха една към друга и тръгнаха да се събират обратно. Побързах да събера нещата на снежния човек: шапката и моркова, двата клона, които бях начупил, и късчетата въглени, които му бяха служили за очи. Наблъсках всичко в шапката, извадих кибрита от якето си, драснах клечка и подпалих всичко.
Полуоформеното тяло на снежния човек нададе нисък, но продължителен стон. После се разпадна на сухи снежинки, които се извиха високо във въздуха и изчезнаха от погледа ми. Но това никак не ме успокои. Беше успял да предупреди за идването ми и сега ме чакаха.
Нямаше какво друго да сторя. Затова просто отидох до вратата и посегнех към дръжката.
Беше отключено.
Влязох и веднага се стоплих във вътрешността на малката хижа. Тя се състоеше само от една стая с камина в единия ъгъл, половин дузина столове около стара дървена маса, овехтял диван пред камината и още по-овехтял килим между разгорелия се огън и дивана. Пристъпих по-напред и се учудих. Масата изглеждаше покрита с няколко сантиметра прах; прах имаше и по другите мебели, но на масата се виждаше най-ясно. Никой не беше стъпвал тук с години.
Поне така мислех, докато не погледнах към пода.
Множество стъпки бяха се отпечатали по пода и всички водеха към камината. Проследих ги и видях, че свършват под килима. Отметнах го настрани и пред очите ми се появи метална врата с огромна халка в единия край. Гледах я около минута, докато събера смелост, после се наведох и задърпах нагоре с всички сили. Вратата беше ужасно тежка и се измъчих, но успях да я повдигна. Оставих я отворена и седнах на дивана, за да си отдъхна. През това време разтрих мускулите на ръцете си, за да не се схванат. Когато прецених, че няма какво повече да се бавя, аз се изправих, въздъхнах тихо и слязох през зеещата в пода дупка.
Крачките ми отекваха по гранитните стъпала на добре осветено стълбище, което ми се струваше безкрайно, докато навлизах все по-надълбоко в недрата на тайната под хижата. По стените беше избила влага и от време на време някоя случайна капка падаше с ехтящо съскане в пламъка на монтиран на стената факел. Пламъкът се раздвижваше за част от секундата и аз виждах как сянката ми се сгърчва пред мен в някаква уродлива форма, преди да възвърне вида си. След цялото това слизане надолу се озовах пред дървена врата. Посегнах към джоба си, за да се уверя за пореден път, че съм взел всичко нужно със себе си. Престраших се и отворих.
Ако не бях преминал през всички тези гадости, които разказах до този момент, щях да се обърна и да избягам, кълна се. Щях да го направя. Не ме интересува, че ако бях избягал, щях да се озова в средата на Северния полюс и да умра от студ. Може би така щеше да е по-добре; да умра насред ледовете, без даже да се опитвам да използвам Звънчето. Но вече бях жертвал прекалено много, за да се откажа.
Зад вратата се разкри огромен цех на повече от двадесет нива, врязани в арктическите ледове. Не разбирах как е възможно съществуването на подобна конструкция, още по-малко как е останала неоткрита толкова години, но в онзи момент не беше от значение какво мога да разбера. Колкото повече мислех за видяното, толкова повече усещах, че изпускам хватката си върху реалния свят и отварям дверите на съзнанието си за лудостта.
На всяко от нивата в цеха работеха дребни и изнурени от глад и недоспиване същества. Едва когато започнах да слизам надолу установих, че са деца. Стана ми лошо, когато видях как са били осакатени. Краката им бяха отрязани под глезените, за да не могат да избягат, а очите им бяха перманентно отворени, защото клепачите им бяха пришити за очните ямки. Горките деца седяха и сглобяваха играчка след играчка, без да продумат нито веднъж, докато минавах покрай тях. Дори не се обърнаха, за да ме проследят с поглед. За тях аз не съществувах, просто не се намирах там. Убеден съм, че и те не са били там, не и духом. Това бяха най-пречупените същества, които някога съм виждал.
Ниво след ниво, върволица след върволица от деца и сглобяване на играчки, аз слизах все по-надолу, докато не стигнах до уголемено копие на хижата. Снежните човеци пред входа ме изгледаха злобно, но не помръднаха от местата си. Явно така им беше наредено. Чувах как си шепнат „той е тук, той е тук“ отново и отново, докато минавах между тях. Влязох в хижата и затворих вратата след себе си; шепотът спря. Вътрешността на тази хижа беше тъмна, но успях да различа едър силует пред себе си.
– Значи ме откри, така ли? – избоботи глас откъм силуета.
– Не беше лесно – отговорих. Надявах се, че при тази липса на светлина не можеше да си проличи колко ме е страх.
– Трябваше да бъде невъзможно.
– Почти беше. Но едно от подставените ти лица се издаде. Когато избяга пред очите ми, той използва Звънчето си. Не разбрах веднага, че то е ключът към пътуването през камините, но не се нуждаех от много опити, докато го разбера.
– Ето защо си изтребил толкова много от Дядовците ми – каза силуетът разбиращо, сякаш не намираше нищо необичайно в идеята, че съм убил десетки от подчинените му, за да стигна до него.
– Не съжалявам за това. Те не бяха хора.
– Не. Не бяха. Затова ми бяха полезни. Хората не биха могли да ме слушат така, както го правят Дядовците.
– Винаги ли си бил такъв? – попитах аз. Не ми е ясно защо го направих. Нямаше значение какъв е бил преди, когато вече знаех какъв е сега.
– Толкова ли е важно да знаеш? – отвърна силуетът, все едно беше прочел мислите ми.
– Не. Никак не е важно.
– Прекалено е тъмно, не мислиш ли? Да запалим ли камината?
– Все ми е тая.
– Ще видим.
Подът под краката ми се разтресе, когато силуетът се размърда. Шепа искри пробляснаха в мрака и паднаха върху цепениците в камината, които се разпалиха почти веднага. Прииска ми се силуетът да си беше останал силует.
Огромна и безформена маса плът се гърчеше пред мен. Образували се по дебела и мазна кожа мехури се надигаха и отпускаха равномерно с дишането на гротеската, която запълваше по-голямата част от помещението. В средата на тази телесна каша се мъдреше глава, за която си личеше, че някога е била човешка. Рехава и чорлава бяла брада се спускаше с неравната си дължина по бузите, едва оформяйки някаква представа за границите на лицето сред толкова много кожа. Главата ме погледна с мътен поглед, после отвори уста и се изкиска. Не го направи зловещо; смехът беше изключително добродушен и точно това беше страшното. От началото на разговора ми с Дядо Коледа нищо в интонацията му не ми беше подсказало що за чудовище се е намирало само на метри от мен.
– Може би очакваше друго? – попита ме той с насмешка. – Илюстрациите не отговарят на истината, нали? Например, няма да видиш елени да припкат наоколо…
– Какво си ти, мамка ти? – думите едва намериха сила да се изплъзнат от устата ми.
– Какво съм аз ли? Сила, ето това съм аз. Сила, която е много по-древна и по-могъща от всичко, което можеш да си представиш, защото не ти се налага да си ме представяш. Виждал си моите Дядовци, видял си и моите малки помощници там, отвън. До един предани само на мен. Как бих могъл да го постигна, ако не ми бяха предани?
– Гнусна лоясала буца такава! – изкрещях. – Биха ли могли тези деца да не са ти предани, след като си ги заробил?
– Разбира се, че биха – отвърна чудовището спокойно. – Нищо не им пречи да се откажат от работата си и да умрат. Дядовците ще ми докарат нови.
– Не мога да повярвам…
– Не е нужно да вярваш, след като вече знаеш. Знаеш, че Дядовците ми дълги години са поддържали илюзията, че мога да пътувам невероятно бързо на непосилни за изминаване в рамките на една нощ разстояния. С превръщането на празника ми в двумесечна реклама те се адаптираха към един свят, който желае да консумира до припадък, и се внедриха в новите ви храмове, наречени молове. Там отивате, за да разменяте хартия срещу стока и нищо повече. Едно време аз гладувах, защото не можех да се нахраня с радостта. Защото радост нямаше. Ето как стигнах до използването на нейните заместители. Детето получава играчката си и изпитва почти идеален заместител на щастие, който изчезва след броени секунди. Родителите смятат, че се радват за собственото си дете, но всъщност мислено и самохвалебствено се потупват по гърбовете, задето са си свършили работата кадърно. Децата растат, добиват свои деца и целият цикъл се повтаря, а аз се храня с изкуственото им щастие.
– Доста ти е дошло – отбелязах, втренчил поглед в разплутото му туловище.
– Винаги може и повече.
– Това ли сме ние за теб? Храна и нищо друго?
– За толкова безчувствен ли ме имаш? – попита ме Дядо Коледа. Можех да се закълна, че го е сторил съвсем искрено.
– Как… как изобщо можеш да говориш за чувства, когато съм станал свидетел на всичко, което се намира отвъд тази стая?!
– Защо да не мога? Аз обичам всяко едно от тези деца. Просто съм се погрижил да не ме напускат, за да мога да ги обичам по-дълго. За да могат те да обичат мен.
Зави ми се свят.
– О, Господи… ти наистина вярваш в това, нали? – казах аз по-скоро на себе си, отколкото на него. – Вярваш, че те обичат…
– Разбира се. Затова не се отказват да работят. Колкото по-добре се справят, толкова по-голяма част от любовта ми ще получат.
– Изверг такъв…
– Мислиш, че не ги обичам ли? Знам имената на всяко едно от тези деца. Способен съм да ти разкажа всичко за всеки от малките ми помощници. Бих ли могъл да го направя, ако не ги обичах?
Погнусата ми изчезна за миг и на нейно място се появи ярост. Пъхнах ръка в джоба си и стиснах предмета вътре.
– А дъщеря ми? Нея също ли я помниш? – попитах почти без глас.
По разтегленото лице се появи гримаса, която не бях виждал до този момент. Отне ми малко време, докато разбера, че Дядо Коледа се е намръщил.
– Тя не ме обичаше – каза той.
– Млъкни…
– Тя отказа да тръгне с Дядото въпреки увещаванията му.
– Млъкни, казах…
– Трябваше да го последва! – изрева чудовището внезапно. – Сама е виновна, задето е умряла! Исках само да я обичам, а тя ми отказа!
– МЛЪКНИ, ШИБАН ИЗРОД ТАКЪВ!
Ръката ми изсвистя във въздуха, когато я извадих от джоба си заедно с ножа. Нахвърлих се върху масивното туловище на Дядо Коледа и започнах бясно да забивам острието където ми падне. Чудовището нададе зверски рев и се затъркаля на всички страни, но аз сграбчих парче кожа и се задържах върху него. Исках да се приближа до главата му, да го наръгам хиляди пъти във врата, докато не я отделя от разкашканата маса. Но когато се опитах да се придвижа, той се извъртя и аз паднах. Чух как ножът изтрака на дървения под. Дядо Коледа ме метна нагоре и аз се ударих в покрива, след което се строполих пред камината.
– Не очакваше да съм така подвижен, нали? – процеди през зъби той; досегашните нотки на дружелюбие бяха заместени от първичен гняв.
– Майната ти…
Две дълги ивици кожа се стрелнаха срещу мен и обвиха глезените ми. Усетих как тялото ми се отделя от пода и увисва с главата надолу. Замахах с ръце, но напразно.
– Държиш се много непослушно – каза чудовището. Сега и лицето му се беше изменило. Макар и наопаки, различих много повече зъби в устата му, а изцяло почернелите му очи бяха фиксирани право в моите.
– Върви по дяволите, жалък разкривен мит такъв! – отвърнах. – Мислиш ли, че ми пука какво ще направиш с мен?! Мислиш ли, че ме интересува как оправдаваш съществуването си?! Как си се скрил зад десетки години приказки, за да не разберат хората що за уродливо изчадие си?! Убий ме, щом искаш, но ти гарантирам, че ако има ад, то ти ще се пържиш в него!
Дядо Коледа само се засмя. После каза с леден глас:
– Чудесна идея.
После ме метна в пламъците на камината и ме затисна със собственото си тяло.
Изпищях силно и се замятах в опити да се помръдна, но не можех. Той беше готов да изпържи част от себе си, за да бъде напълно сигурен, че ще умра; толкова голяма беше злобата му. Огънят ме облизваше болезнено, а крясъците ми се смесиха със смрадта на горящото ми яке и цвърченето на кожата му.
Якето… в якето имах още имел!
Поднових опитите си да се завъртя и този път успях да измъкна ръката си от якето. Веднага я изгорих, но не обърнах внимание на болката. Извадих имела и Звънчето от джоба си, изсипах листата в пламъците и започнах да звъня бавно и ритмично.
– Какво става там? – учуди се Дядо Коледа. – Какво… не… НЕЕЕЕЕ!
Нямаше как да се измъкне. Бях обвил краката и ръката си около отпуснатата му плът и не го пусках. Тялото ми отново се превърна в пепел, а Дядо Коледа ме последва в същата форма през комина на камината. Понесохме се с невъзможна скорост нагоре и се отправихме обратно в същата посока, от която бях дошъл.
Вече знаех, че ще пристигна до крайната си цел само за секунди, макар и да ми се беше сторило много по-дълго първия път. Чудовището също го знаеше, но това не го спря да крещи за помощ през цялото пътуване. Чувствах странно удоволствие от този факт. Щях да умра, но в последните си мигове знаех, че съм си отмъстил. Никога не се бях имал за отмъстителен човек, но след като нямах друго, трябваше да се задоволя с малкото, което имах.
Стоварихме се като огромен пламък пред къщата, от която бях тръгнал. Паднах в пряспа сняг, която изгаси горящото ми тяло, но веднага ме заболя на изгорените места. Напук на това се изправих на крака. Дядо Коледа се беше приземил на около пет метра от мен. Голата плът се гърчеше на студа, а чудовището сякаш квичеше и не можеше да си поеме въздух.
Можех да кажа много неща. Можех да му обясня, че е паднал върху собствените си бели дробове и че ще се задуши под тежестта си. Можех да му напомня за дъщеря ми и да добавя, че най-накрая съм отмъстил за нея. Можех да му се развикам и да го заритам с всички сили в безформеното туловище, задето се беше опитал да ме убие. Вместо това не казах нищо. Само се приближих до лицето му, заплюх го и после стъпках главата му. Усетих как черепът му се пръсна под крака ми, придружен от мокро изпукване на кост. Дори не погледнах надолу, за да се уверя в стореното. Просто тъпчех с крак на едно място, докато не се уморих.
Всичко беше приключило.
Не съм много наясно със следващите ден или два. В мъгла ми е как съм избягал от там и не мога да си обясня как не са ме уловили. Не умрях, очевидно; гърбът, бедрата и дясната ми ръка са покрити с незавидно количество белези, но по всичко личи, че те не са достатъчни, че да ме убият. Това е най-страшното, да знаете. Аз оцелях. Въпреки ужасите, аз оцелях. А част от мен не искаше това. Срам ме е да си призная колко голяма част.
Седмици по-късно, когато можех да ходя, без да ме боли, използвах Звънчето. Отведе ме до мястото, където беше хижата, но от нея нямаше помен. Не искам да си представям какво се е случило с всички онези нещастни деца, но се надявам и се моля да са намерили мир, където и да са сега. Дано са намерили мир.
Защото аз не можах. Никога няма да мога. Животът ми, точно като мита за добрия старец с шейната, пълна с подаръци, остана разкривен от истината. Това е наказанието ми за всичките отнети животи и аз ще го изтърпя, за да видя семейството си отново в един по-добър свят след този.
Нямам друго, в което да вярвам.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Разказ, Трагично, Хаотично, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: