Обръщение

Преди два дни си взех дипломата. Чувството е приятно, но не прекалено. Не се чувствам възторжен или нещо такова, но се радвам, макар и по-сдържано, че съм отбелязал напредък в развитието си.
Не е това обръщението, да знаете. Заглавието е свързано с една реч, която изнесох пред повече от триста души и която вероятно им се е сторила доста поляризираща.
Първо искам да изясня нещо: не исках аз да я чета! Не бе, сериозно! Мислех си, че ще е като на „Пощенска кутия за приказки“, където (да си направя рекламата) от време на време ме избират и някой друг човек чете написаното. Предложих в групата да напиша обръщението, а някой от колегите с по-добра дикция да излезе и да го прочете. Не че се срамувам от говорния си дефект, ама сигурно е по-представително, когато „р“-то се чува.
Знам, знам, ще кажете, че не е трябвало да пиша нищо. И е така, наистина не трябваше. Никой не беше задължил нито мен, нито който и да е от випуска. Точно затова го направих. Не ми се виждаше правилно, че за четири години в Софийския университет няма какво да се каже от която и да е специалност на Философския факултет. Когато разбрах, че липсва като традиция или обичай да има обръщение от страна на студентите към останалите присъстващи, импулсът надделя над разсъдъка ми и си предложих услугите.
Тогава не знаех, че ще говоря пред кажи-речи целия Философски факултет плюс гости и роднини, а не само пред моите колеги… пак плюс гости и роднини. Кофти е да си славолюбив интроверт, защото ако получиш това, което си искал, започваш да изпитваш страх от него.
След като направих предложението във Facebook групата на випуска, получих одобрение от доста хора. Някои все пак изразиха желание да кача написаното там, за да видят все пак за какво ще става дума в самата реч; една напълно разбираема и разумна молба, която изпълних на драго сърце. Опасенията, които тези хора изразиха, бяха в известна степен свързани с това, че съдържанието на обръщението би могло да не отрази всеобщото мнение. За мое и за тяхно щастие аз бях предвидил това и смятам, че по-долу ще си проличи дали съм се справил или не. Във всеки случай имам още две години до връчването на дипломите за магистри и вече знам какво трябва и какво не трябва да правя.
Разказвам всичко това, защото, както несъмнено вече сте се досетили, възнамерявам да публикувам своето обръщение тук. Чудех се дали да го направя, но решението ми се улесни много от факта, че са ме отразили в статия на сайта на СУ, та дори и да са сбъркали фамилията ми с презимето ми. Не казвам, че се е получило така умишлено, но на едно-две места не ми харесва формулировката, защото малко се изкривява контекстът на казаното. Можех и да дам линк към видеоклип на самата реч, което всъщност нищо не ми пречи да направя, така че ето, заповядайте. Просто там има два леки проблема. Единият е в звука – акустиката в Аулата кара аудиото да звучи като в тенекиена кутия, а другият е в това, че изобщо не очаквах записът да бъде качен в YouTube! Щеше да си е за лично ползване! Нищо, сега ще ви препратя към блога на предателския ми оператор, за да види той какво е да те изтипосат в Интернет!
Ачо, ако четеш това, така изказвам благодарност. Уточнявам го, понеже добрите хора тук може и да не са наясно с това толкова добре, колкото ти самият.
Освен целия оригинален текст на обръщението ще предложа и собствените си мисли по написаното (прилежно затворени в скоби и мацнати в червено, малко наподобяващи рецензия от учител). Не бих пропуснал шанса да се пошегувам със самия себе си, а точно сега няма как да подмина толкова голяма възможност! Така че първо прочетето обръщението в чистия му вид, а после, ако имате сили и желание, вижте и рецензираното от мен копие с нанесените там забележки и критики:

ОРИГИНАЛ

Уважаема заместник-ректор доц. Стефанова, господин Декан, скъпи гости, скъпи присъстващи по принцип, колеги от другите специалности.

Най-бързият начин да се превърне една реч в нещо скучно и претенциозно е да започне с цитат. Ето защо тази реч нито започва така, нито изобщо съдържа цитати, което е чудесно, тъй като се премахва нуждата от съблюдаването на стандарта за цитиране, както и библиографската справка накрая.
Трудно е да се съберат четири години в рамките на някакви си страница и половина. Още по-трудно е, когато се налага да се съобрази човек с десетки различни гледни точки, които от своя страна са имали стотици уникални преживявания, за да могат всички да са доволни и да няма някой, който да почувства, че мнението му не е било изразено. Може би не е просто трудно, а е направо невъзможно. Непосилно. Немислимо. Непостижимо. Едва ли има начин да бъде сторено. Разбирате идеята.
Това, че е невъзможно обаче ни го казаха буквално преди две-три минути и макар като студенти да сме свикнали с писане и редактиране в последните мигове преди изтичането на крайния срок, а понякога и след него, нямаше как да променим нещо в речта. Така че нека видим какво се е получило, а ако не се хареса, дано четящият го бива в спринтирането.
Доста е нереалистично да си представяме този момент така, както би изглеждал по филмите. Една голяма церемония накрая, придружена от една голяма реч, която умело да се впише в контекста на всяка една лична история и да предложи подреден завършек на този етап от нашия живот. Реалният свят рядко позволява такива случаи. Преди всичко, днешният ден не представялва край, или поне не твърде значим такъв. Повечето от присъстващите в тази зала абсолвенти навярно ще имат лекции преди края на седмицата; някои биха могли да посещават занятия утре или още днес. Останалите може и да отидат на работа, когато всичко приключи, или пък имат планове за събиране някъде. Нито един от тези варианти няма да бъде драстично повлиян от предстоящото раздаване на дипломите.
„Да, но това е последният път, когато всички сме събрани на едно място!“
Прав си, хипотетичен човеко, решил да прекъсне речта, което е ужасно грубо от твоя страна, така че спри да правиш това. Можеше поне да вдигнеш ръка, а не да се провикваш и да разваляш момента. Но да, прав си. За последен път сме заедно в по-голямата си част; едно важно уточнение, което си струва да се отбележи, тъй като не всички, които започнаха времето си в университета преди четири години, са тук днес в очакване на по-скорошното пристъпване към съществената част. Няма защо да си спестяваме истината – някои от нас напуснаха, други не завършиха, трети вероятно не са дошли, защото конкретният час не им го е позволил или пък просто са избрали да не дойдат, а причините за това са най-различни и никой никого не съди. Колкото до хората тук, от тях зависи дали ще запазят създаденото за изминалите години приятелство, а не от това, че вече няма да са заедно така, както са били преди.
Що се отнася до полученото образование, тук трябва да се напомни отново онази част от речта, в която беше споменато, че е невъзможно да се постигне едно общо мнение при толкова много гледни точки. Ето защо следващите думи са може би най-политически коректното (тъй като съвсем не подхожда да се нарушава благоприличният тон) и едновременно с това най-искреното нещо, което някога е било изричано в тази аула: благодарим на някои от преподавателите, защото би било невярно, следователно лицемерно, да сме благодарни на всички; благодарим за възможностите, които университетът ни е дал, макар и част от тях най-вероятно да не са били кой знае какво; благодарим за научените уроци, дори и невинаги да са имали нещо общо с предадения материал. Но най-накрая признаваме, че не всеки път сме показвали най-доброто, на което сме били способни. Машината може и да е развалена, но няма значение в какво състояние са нейните компоненти, когато не я използваме както трябва. Много от нас навярно са разбрали това прекалено късно и едва ли вече можем да променим нещо. От останалите зависи да направят нещо по въпроса, докато още имат време.
Все пак не можем да не извлечем нещо положително от тези думи. Ние, абсолвентите, още сме достатъчно млади, за да знаем, че ако има нещо, което ще остане завинаги с нас след тези четири години, то е придобитото за това време умение да преценяме кога и на кого можем да разчитаме. С каквото и да се занимаваме оттук насетне, каквото и да се случи с нас и помежду ни, ние ще развиваме това умение и с негова помощ ще се опитваме да подредим предстоящия ни живот малко по малко. Като тематично допълнение и лек контрапункт на казаното досега, това е трудно, но не е невъзможно.
И така, сладостта от един момент, за който филмите и носталгичните спомени настояват, че е сред най-паметните в живота, постепенно доби малко по-горчив привкус. В реалния свят трудно може да се стигне до напълно щастлив завършек и тази реч не е изключение. Както беше споменато по-рано обаче, това изобщо не е краят, бил той тържествен или не. Това не е нищо повече от точката, която води до следващото изречение на един нов абзац.
Така че нека си вземем дипломите, да се поздравим по случай повода и да си направим много снимки, с които да натрием лицата на приятелите ни и на разни непознати във Facebook. Нека също така да не забравяме, че за прекараното време заедно сме преминали както през хубавото, така и през не чак дотам хубавото, че и през направо отвратителното. След като сме тук обаче, явно сме по-издръжливи, отколкото сме си мислили. Време е да видим дали ще е така и занапред.

РЕЦЕНЗИЯ

Уважаема заместник-ректор доц. Стефанова, господин Декан (браво бе, пропуснах името на проф. Денков; още в началото ли ще се излагам така…), скъпи гости, скъпи присъстващи по принцип (казано като първокласен оратор, чудесна работа), колеги от другите специалности (някои от които, както разбрах впоследствие, са били подразнени от това, че обръщението се прави от специалност Психология; ами да се бяхте сетили навреме).

Най-бързият начин да се превърне една реч в нещо скучно и претенциозно е да започне с цитат. Ето защо тази реч нито започва така, нито изобщо съдържа цитати, което е чудесно, тъй като се премахва нуждата от съблюдаването на стандарта за цитиране, както и библиографската справка накрая (не очаквах тази шега да е толкова успешна, колкото се оказа).
Трудно е да се съберат четири години в рамките на някакви си страница и половина (да, вдигането на листите беше добра идея, изкара още малко смях). Още по-трудно е, когато се налага да се съобрази човек с десетки различни гледни точки, които от своя страна са имали стотици уникални преживявания, за да могат всички да са доволни и да няма някой, който да почувства, че мнението му не е било изразено. Може би не е просто трудно, а е направо невъзможно (можех да спра тук). Непосилно. Немислимо. Непостижимо. Едва ли има начин да бъде сторено. Разбирате идеята (можех да спра преди дузина думи, но реших да си насиля късмета).
Това, че е невъзможно обаче ни го казаха буквално преди две-три минути и макар като студенти да сме свикнали с писане и редактиране в последните мигове преди изтичането на крайния срок, а понякога и след него (тук някои от припозналите се наведоха глави, но другите се засмяха, така че считам шегата за успешна), нямаше как да променим нещо в речта. Така че нека видим какво се е получило, а ако не се хареса, дано четящият го бива в спринтирането (и вече знам, че не трябваше да си коментирам обувките; убих инерцията).
Доста е нереалистично да си представяме този момент така, както би изглеждал по филмите. Една голяма церемония накрая (голяма пауза стана тук, хубаво си изгубих мястото на листа), придружена от една голяма реч, която умело да се впише в контекста на всяка една лична история и да предложи подреден завършек на този етап от нашия живот. Реалният свят рядко позволява такива случаи. Преди всичко, днешният ден не представялва край, или поне не твърде значим такъв. Повечето от присъстващите в тази зала абсолвенти навярно ще имат лекции преди края на седмицата; някои биха могли да посещават занятия утре или още днес. Останалите може и да отидат на работа, когато всичко приключи, или пък имат планове за събиране някъде (уф… трябва да се постарая да не говоря толкова бързо, когато се притесня). Нито един от тези варианти няма да бъде драстично повлиян от предстоящото раздаване на дипломите.
„Да, но това е последният път, когато всички сме събрани на едно място!“ (Добре, да сме честни. Това го изиграх ужасно зле. Язък за иначе завидните ми театрални умения!)
Прав си, хипотетичен човеко, решил да прекъсне речта, което е ужасно грубо от твоя страна, така че спри да правиш това. Можеше поне да вдигнеш ръка, а не да се провикваш и да разваляш момента. Но да, прав си (ако можех се върна назад във времето и да променя нещо в цялата реч, щеше да е началото на този абзац; не си бях преценил публиката). За последен път сме заедно в по-голямата си част; едно важно уточнение, което си струва да се отбележи, тъй като не всички, които започнаха времето си в университета преди четири години, са тук днес в очакване на по-скорошното пристъпване към съществената част. Няма защо да си спестяваме истината – някои от нас напуснаха, други не завършиха, трети вероятно не са дошли, защото конкретният час не им го е позволил или пък просто са избрали да не дойдат, а причините за това са най-различни и никой никого не съди (самата истина; не ми е работа да съдя хората за изборите им). Колкото до хората тук, от тях зависи дали ще запазят създаденото за изминалите години приятелство, а не от това, че вече няма да са заедно така, както са били преди.
Що се отнася до полученото образование, тук трябва да се напомни отново онази част от речта, в която беше споменато, че е невъзможно да се постигне едно общо мнение при толкова много гледни точки. Ето защо (написаното в скобите след малко си е част от речта) следващите думи са може би най-политически коректното (тъй като съвсем не подхожда да се нарушава благоприличният тон) и едновременно с това най-искреното нещо, което някога е било изричано в тази аула (тук официално изхвърлих всяка своя претенция за скромност през прозореца): благодарим на някои от преподавателите, защото би било невярно, следователно лицемерно, да сме благодарни на всички; благодарим за възможностите, които университетът ни е дал, макар и част от тях най-вероятно да не са били кой знае какво; благодарим за научените уроци, дори и невинаги да са имали нещо общо с предадения материал. Но най-накрая признаваме, че не всеки път сме показвали най-доброто, на което сме били способни (и е така; нямаше да е справедливо да обвинявам само едната страна на проблема). Машината може и да е развалена, но няма значение в какво състояние са нейните компоненти, когато не я използваме както трябва. Много от нас навярно са разбрали това прекалено късно и едва ли вече можем да променим нещо. От останалите зависи да направят нещо по въпроса, докато още имат време (това, което не ми хареса в статията, е това как са използвали единствено число и се е получило така, че все едно само аз благодаря на някои преподаватели; макар и да е вярно, убеден съм, че всеки от абсолвентите може да каже същото за себе си).
Все пак не можем да не извлечем нещо положително от тези думи. Ние, абсолвентите, още сме достатъчно млади, за да знаем, че ако има нещо, което ще остане завинаги с нас след тези четири години, то е придобитото за това време умение да преценяме кога и на кого можем да разчитаме (надявам се смисълът тук да е станал достатъчно ясен, че да няма нужда от повторното споменаване на преподавателите). С каквото и да се занимаваме оттук насетне, каквото и да се случи с нас и помежду ни, ние ще развиваме това умение и с негова помощ ще се опитваме да подредим предстоящия ни живот малко по малко. Като тематично допълнение и лек контрапункт на казаното досега, това е трудно, но не е невъзможно.
И така, сладостта от един момент, за който филмите и носталгичните спомени настояват, че е сред най-паметните в живота (за зрителите у дома ще отбележим, че вече станаха седем поредни „най“), постепенно доби малко по-горчив привкус. В реалния свят трудно може да се стигне до напълно щастлив завършек и тази реч не е изключение. Както беше споменато по-рано обаче, това изобщо не е краят, бил той тържествен или не. Това не е нищо повече от точката, която води до следващото изречение на един нов абзац (така, тук ще се самопохваля, но в писмен вид значението на това изречение е още по-пълно).
Така че нека си вземем дипломите, да се поздравим по случай повода и да си направим много снимки, с които да натрием лицата на приятелите ни и на разни непознати във Facebook (последен опит за шега, който можеше да мине и по-добре). Нека също така да не забравяме, че за прекараното време заедно сме преминали както през хубавото, така и през не чак дотам хубавото, че и през направо отвратителното (житието в Студентски град, например). След като сме тук обаче, явно сме по-издръжливи, отколкото сме си мислели. Време е да видим дали ще е така и занапред (ако сте гледали видеото, което предполагам, че сте направили, тогава сте видяли с какви смотани големи крачки напускам подуима; като цяло съм доволен от речта, но изпълнението можеше да е по-добро).
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Откровение

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: