Феникс

Аз се раждам и умирам всяка нощ. В това няма нищо тъжно или лошо; природата ми е такава, а и не познавам друг вид съществуване, че да съжалявам или да оплаквам своето. Животът ми рядко трае повече от няколко часа, но за сметка на това се ползвам с привилегията да го повтарям отново и отново. А целта му, съответно моята цел, е да разсмива, разплаква, разгневява, разсейва, понякога дори да разочарова, но и също така, надявам се винаги, да предизвиква размисли.
Аз съм Ролята.
Коя роля ли? Никоя конкретна. Аз съм Ролята като концепция, като отделно живо същество, събрало в себе си идеята за превъплъщение в нещо различно. Искрата, която разпалва душата на актьора или актрисата и открива в пламъците ѝ друг образ. Феникс, чиито криле разгарят огъня на сцената така, че да могат хората в публиката да отнесат у дома и в сърцата си по един малък тлеещ въглен, който да ги топли дълго след падането на завесите.
Точно така. Феникс. Това съм аз. Аз, Ролята, се раждам и умирам всяка нощ. Само липсата на дълголетие ме отличава от митологичната птица, но може би ще съумея да обясня приликите.
Животът ми, твърдят едни, започва още в ума на автора. Неясната мъгла случайни мисли внезапно се разтваря и от непрогледните ѝ дълбини на преден план в съзнанието на автора излизат първите контури на идеята, която се превръща, чернова след чернова, в пиеса. Думите се сглобяват в изречения, изреченията намират местата си в монолози и диалози, които на свой ред се подреждат удобно в сцени и действия. Пиесата е дело не толкова на автор, колкото на архитект, работещ месеци по дизайна на най-новия си проект и избиращ най-подходящите материали за изграждането му.
Но животът ми не започва там. Нито в ума, нито в първите думи върху листа или на монитора, нито в завършената белова. В известна степен те са моето зачатие, но аз не мога да изляза извън границите на хартията. Не мога даже да докосвам, какво остава да обичам или да мразя, да се смея или да плача, да искам или да давам, да преследвам или да бягам. За да живея, аз се нуждая от тяло, тъй като го нямам там, сред пропитото в страниците мастило.
Затова други смятат, че поемам първата си глътка въздух заедно с изпълнителя. Времето за репетиции – тези безкрайни часове, прекарани в подготовка и упражняване, докато се постигнат до съвършенство и най-малките жестове и мимики, – всичкото това време е необходимо, за да се науча да ходя и да говоря през чуждото тяло и за да успее то да свикне с моите особености и нужди. Актьорът и актрисата сами се принуждават в името на своята страст към театралното изкуство да изменят същността си и да приемат втора, в която нерядко се случва да се изгубят. Те забравят своя живот и се отдават на това да изживяват моя, но понякога се отдават прекалено дълго, а се случва и да сторят това безвъзвратно.
Но и това не е вярно. Няма значение как се готви изпълнителят. Може да е поел по следите, оставени от великани като Станиславки, Страсбърг и Адлер, за да подклади огньовете на ролята си с парчета от самия себе си. Или пък вместо това е пожелал да се води по техниката на Майснер или практическата естетика на Мамет и да остави светът около него да диктува движенията и интонацията му, за да може да реагира автентично на случващото се. Ако пиесата в завършения си вид е моето зачатие, то репетициите са гестационният период, през който нараствам и добивам образа си. Вместо в утроба, аз се развивам в цялото тяло на изпълнителя, намествам се лека-полека в крайниците и се включвам в движенията им. После завземам гласа и го превръщам в свой.
За да живея обаче, не е достатъчно само това. Нужна ми е сцената.
Защо театъра, сигурно се питате. Защо не киното или дори развлекателните видеа в Интернет? Защото там не би ми стигнало времето. Защото имам само два-три часа, в които се събира животът ми. В театъра всичко се развива пред очите на публиката. Там не можеш да си послужиш с магията на монтажа и удобството на многото дубли. Това прави животът ми така интересен – никога не знам какво точно ще се случи.
Трите елемента най-после са заедно, както им се полага да бъдат. Сцената, която съдържа целия ми свят. Тялото на изпълнителя, вече мое, макар и само за тази нощ. И аз, Ролята, в посока към горещите и ослепителни светлини на прожекторите. Мога да усетя как чуждите крачки изчезват и биват заменени от моите, как дървеният под почти незабележимо поддава под теглото ми и скърца тихо под краката ми, докато излизам на сцената. Ако имам късмета да се намирам в началото на първото действие, ще видя как завесите се отдръпват и разкриват пред зрителите декорите и реквизита, които придават допълнителни измерения на света ми. За мен те са истинските места и предмети и няма човек, който би могъл да ме убеди в това, че зад вратата към антрето в дъното на стаята няма нищо или че телефонната слушалка в ръката ми е част от апарат, който дори не е свързан, още по-малко, че самият апарат е антика.
Почти усещам живота си, когато стъпвам на сцената. Тя изчезва и на нейно място изниква моят свят. Отварям собствената си уста и говоря със собствения си глас. В този миг се случва. Цялото това време, в което изпълнителят е усещал как пламъците ми се извиват все по-големи, изведнъж приключва. От вътрешно горене се превръщам в сила, бликаща през кожата и разнасяща се по повърхността ѝ. Сцена, изпълнител и Роля се сливат в едно и създават нещо красиво и неповторимо. Аз живея, дишам, притежавам думите и действията си. Това е моят живот.
А когато всичко свърши, когато покажа обичта или омразата си, когато прегракна от смях или пролея последната си сълза, когато присвоя желаното или загубя всичко, когато се добера до целта си или падна в плен на ловеца си, когато няма повече смисъл от моето съществуване в рамките на пиесата, аз ще умра.
Не е задължително да умра на сцената. Смъртта ми не боли, без значение дали ще е причинена от друг образ или просто ще кажа последната си реплика и ще изчезна зад кулисите. Огънят, който ме е поддържал, в един момент ме изгаря, след което угасва. С малко късмет ще видя спускането на завесите преди смъртта си. Това обаче не е важно. Аз съм Ролята, а не една конкретна роля. Животите ми са прекрасни в разнообразието си – дали ще бъда в центъра на тричасов моноспектакъл, или ще се появя за секунда-две, колкото да кажа нещо забавно или тъжно, аз се радвам на всеки един от тях.
Аз се раждам и умирам всяка нощ на сцената. Подобно на феникса, пламъците са моят инкубатор и моят ковчег. Моите пламъци носят началото си с творческата искра и това е причината да живея толкова много животи. Дори в рамките на единствена роля, изпълнена от един и същ човек постановка след постановка, аз не мога да изпитам два еднакви живота. Позабравена или променена реплика тук, някой случаен неволен жест там, даже минимална разлика в гардероба и моите преживявания вече са с една идея по-различни. Не е възможно да ме изиграят напълно еднакво два пъти, но дори и да беше, сцената няма да е подредена съвършено точно и другите изпълнители не биха могли да реагират по един и същи начин на мен. Та самата публика би била различна, а нейните аплодисменти са това, което поддържа синхрона между мен и тялото, което заемам. Без тях не мога да го управлявам добре, а това отнема ценни секунди от и без това краткия ми живот. Затова ценя уникалността на всяко свое съществуване.
Едновременно с това обаче изисквам много и не съм за всеки. Не всякога успявам да открия съвместимост между себе си и изпълнител. Трудно е да ме допуснат в тялото си и да посветят енергия на развитието ми. Понякога се случва да загубя синхрона и да не мога да го възстановя, а тогава умирам преждевременно. Не боли, както вече казах, но това не означава, че не е неприятно. По тази причина предпочитам аз да решавам кой да ме приеме. Несъмнено сте чували как актриси и актьори твърдят, че ролята сама ги е избрала. Звучи претенциозно и надуто, което често не е далече от истината. Но има и такива изпълнители, към които се насочвам по своя воля, без да го подозират. И ако те ме допуснат до душата си, тогава се получава истинската магия.
Тази магия ме поддържа, запомнете го. Благодарение на нея мънички частици от мен попадат в сърцата на хората, които ме гледат. Детето с широко отворените очи на първия ред, замисленият юноша, застинал на мястото си и сякаш забравил да диша, та и възрастният човек, останал да ръкопляска след последното излизане на бис – те биват пленени от магията на театъра и предават чувствата си на хората около тях. Така живея от толкова векове. Не позволявайте това да се промени. Не позволявайте да умра, без да мога да се възродя отново. Защото колкото и егоистично да ви се струва да искам това от вас, също като феникса аз нося светлина, а моята светлина стига до душата. Без нея в хората ще остане само мрак.
Краят ми наближава. Сега ще умра, но ще умра спокойно. А утре, кой знае? Може да се видим отново и за първи път. Няма да е същото, но това не е лошо. Надявам се, че думите ми са достигнали до когото трябва. Вие ще продължите да носите пламъка ми и ще държите мрака настрана. Разчитам на всички вас и ви се доверявам с живота си.
С всичките си животи.

Прочетено на „Пощенска кутия за приказки“!

Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в За Кутията, Носталгично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
По случай празниците. #PeterMay #TheLewisTrilogy #PeterWatts #BeyondTheRift #DmitryGlukhovsky #MetroBookSeries "Хей, маце! Как е?" #Caturday So close! #Tonedeff #Polymer #QN5 С Kindle до радиатора същото ли е като с книга пред камината? #ImportantQuestions Когато овладееш времето и пространството. :D #Caturday
%d bloggers like this: