Кой

Той седеше в офиса си, облегнат назад в стол с тапицерия от италианска кожа. Лицето му беше слабо осветено от настолната лампа и така дълбоките бръчки по челото и около очите му изглеждаха още по-врязани в кожата. Намръщен и скърцащ със зъби, той вдигна слушалката на телефона си, после я тръшна обратно на мястото ѝ, запали цигара, всмука звучно два-три пъти и отново посегна към телефона. Набра номер, намести слушалката на ухото си и зачака.
Последва четвърт час крещене.
Порой от псувни и заплахи се изливаше безспир от устата му. Думите бяха придружени от обилно количество слюнка. В един момент дори не се разбираше какво казва. Просто сипеше гняв и омраза към човека от другата страна на телефона. Сякаш не си поемаше дъх; сякаш само чистата ненавист, която изпитваше, го караше да продължава, без да се задави.
Знаеш ли кой съм аз?!
Затвори телефона, като едва не го строши. Всмука за последно от забравената цигара и забучи фаса в препълнения пепелник, след което запали нова и набра друг номер. Крещя още десет минути, през които изпуши цигарата. Приключи разговора и запали нова. Звънна на друг номер. Повтори. Потрети. После пак. И пак. И пак.
Хората като него рядко са точно такива, каквито си представяме, че са, когато ги гледаме по телевизионните екрани или във вестниците. Напоследък той беше във всяка втора новина на всяка емисия и нямаше изгледи името му да слезе скоро от първите страници. Намирайки се в позиция на власт, каквато малко други хора в страната можеха да надминат, той въпреки всичко се страхуваше от това какво можеше да се каже по негов адрес. Но когато житейската философия на един човек е да се съмнява във всички, логично се стига дотам да няма на кого друг да вярва, освен на себе си, дори и сам да се лъже.
Знаеш ли кой съм аз?!
Крясъците спряха. Той не посегна отново към телефона. Прибра запалката си в кутията с цигари, а кутията мушна в джоба си. Стана от стола и се загледа навън през прозореца. Трудно беше да се каже какво точно гледа. Нощта беше тъмна и мъглата размиваше малкото светлини в мъжделиви оранжеви облаци.
Може би не искаше да види нещо определено. Може би по някакъв свой начин търсеше още някого, когото да намрази. Сигурно познатите му вече му бяха омръзнали.
Изведнъж изръмжа енергично. Обърна се обратно към бюрото си, набра нов номер и се прокашля набързо, докато чакаше да вдигнат. Беше ясно кога се е случило това, защото отново започна да крещи и да заплашва. И този път, точно както всеки от предишните, той се позова на любимия си въпрос.
Знаеш ли кой съм аз?!
Реториката на въпроса беше повече от очевидна. Всеки знаеше кой е той, но не в това беше смисълът. Не, той питаше с цел да напомни. Повечето хора с някаква миниатюрна капка власт и сериозни пропуски в домашното възпитание лесно се възгордяват и задават същия този въпрос. Когато той го правеше обаче, ефектът се усещаше, защото той действително имаше голяма власт и го сърбеше да я употреби през всеки един миг, в който беше буден. Донякъде е странно да очакваме, че хората, заемащи високи политически постове наистина са онова почти нереално зло, на което сме се пренаситили в холивудските продукции.
Но аз виждах точно това зло в неговото лице.
Не беше много трудно да се промъкна в дома му. И преди съм бил там. Работех за него преди години, познавам къщата – не, познавам имението отлично. Точно имение си е, само спалнята за гости е по-голяма от целия ми апартамент. Знаех на колко време се сменя охраната и че няма кучета, но това можех да го разбера и от двете седмици наблюдения, които все пак бях решил да направя. Не съм чак толкова самоуверен, че да извършвам влизане с взлом за първи път без никаква подготовка. Ето как например си спомних, че късо съединение беше успяло да прецака алармената му система два месеца преди да ме уволни и той ме накара да се обадя на фирмата за инсталации, за да я поправят. Спомних си, че ми дадоха номер за високопрофилни клиенти, за да не се бавят следващия път, както и че е вероятно да има следващ път, тъй като късото съединение беше станало на много специфично място и в резултат цялата система се беше изключила. Спомних си и самото място, където преди няколко часа бях успял да предизвикам същото късо съединение. Но и подготовката беше важна. Без нея нямаше да мога да се справя с алармата, нито да знам как най-бързо да се добера до втория етаж, нито да успея да се скрия от камерите.
Чаках в тъмното вече часове. Чаках да се навика, да излее всичката чернилка от гадното си охранено туловище, от задръстените му с чуждото страдание артерии. Бях търпелив, защото знаех колко много сляпа ярост побираше той в себе си.
Моята ярост не беше сляпа. Аз не го мразех, защото мразя по природа, а заради онова, което беше сторил на близките ми. Ако беше захвърлил само мен на дъното, от което му бях помогнал да излезе, щях да се отчая, но рано или късно щях да го превъзмогна и да продължа напред. Но той не го направи. Превърна живота на близките ми в един безкраен кошмар и аз бях виновен за това. Бях виновен единствено, защото го бях познавал. Защото бях имал нещо общо с него. Защото бях дръзнал да пресека пътя му, та макар и за да му помогна.
Той затръшна телефонната слушалка отново. Сепнах се. Успях да се съсредоточа върху целта си и излязох от сенките, в които той сам ме беше прокудил преди години. Дори не видя как се приближавам към него, а уж гледаше право срещу мен.
Явно още е бил заслепен от гнева си. Нищо. Това беше в моя полза.
С едно рязко движение телескопичната палка в ръката ми изщрака в цялата си дължина. С второ движение, също толкова рязко, върхът ѝ срещна долната му челюст. Ударих го толкова силно, че успях да усетя трошенето на костта през трептенето на палката. Той се свлече на пода незабавно. Изритах го в корема, за да изкарам въздуха от дробовете му. Не исках да извика.
Спуснах се към вратата и се заслушах. Никой не идваше насам. Заключих вратата два пъти и счупих ключа в ключалката. Върнах се до него и го огледах. Беше малко стряскащо да го видя такъв. Не мислех, че дори може да имитира безпомощност.
Не знам какво ми стана. Знам само, че почнах да го налагам по ръцете, краката и гърба. Той още не можеше да си поеме въздух и само гърченето му по пода издаваше някакъв глух звук. Напомняше на животно, което се опитва да се скрие.
Не съм такъв човек. Не обичам насилието. Става ми лошо от кръв. И сцени с насилие във филми не мога да гледам. Сега го гледах. Биех го, не спирах да го налагам, исках да му причиня болка, която никога да не може да забрави. Цялото ми отвращение към кръвта и към идеята за мъст се изпари с всеки един негов ням вик. Знаех, че вика, да. Знаех, а и той знаеше, че няма да го чуят. Затова го удрях и ритах, докато не се изморих.
Отдръпнах се от него. Чувах как подсмърча и едва ли не скимти на пода. Видях колко е часът; след няколко минути охраната пред и около имението щеше да прави смените и можех да избягам незабелязан. Щях да се измъкна през прозореца и да изчезна в черната нощ, също като герой от стар криминален роман.
Но не можех. Не още.
Надвесих се над него и сграбчих лицето му. Разбрах, че го боли. Въпреки това стиснах по-силно. Той ме погледна. Не мисля, че ме позна. Не мисля, че щеше да ме познае дори и да не бях с маска, а и бях убеден, че не помни гласа ми.
– Знаеш ли кой съм аз? – попитах го тихо.
Мълчание.
– Знаеш ли кой съм аз? – повторих.
Този път поклати глава. Беше уплашен. Никога не го бях виждал уплашен и не знам дали някой някога го е докарвал до подобно състояние. Усетих, че почти се усмихвам.
– Чуй ме внимателно – казах. – Ти никога няма да разбереш кой съм. Никога. Знам, че не можеш да го осмислиш в момента, но след известно време, когато раните ти заздравеят, когато проговориш отново, когато се възстановиш и телом, и духом, ти ще си спомниш за тази нощ и ще се вбесиш. Ще се пържиш в собствената си омраза и ще ме търсиш под дърво и камък, за да си платя за стореното, но няма да ме откриеш. Тази вечер ти си плащаш. Плащаш си за всичко, което си причинил на десетки, стотици, хиляди, милиони. Дали пряко, или косвено, не ми пука. Ти газиш през хората все едно са трева след дъжд и ги заравяш в калта. С думите и делата си плюеш по строшените им тела. И за какво? За пари? За власт? За да знаят името ти? Затова ли все питаш хората дали знаят кой си?
Наведох се към него и зашепнах:
– Всички знаят кой си. Всички знаят какъв си. Един боклук, това си ти. Един вампир, който смуче ненаситно и оставя изцедени от живот тела след себе си. Един шибан негодник, който е успял да се изкатери на върха и сега брани мястото си от едната страна, докато дере нагоре за повече от другата. И сигурно ще продължиш да правиш това. Сигурно няма да спреш, нищо че сега лежиш на земята, изпочупен и нещастен като всичките си жертви. Да, чу ме добре, жертви. Сигурно ще оздравееш и ще се върнеш обратно към трупането на власт и пари, и името ти ще стои под лицето ти на плакатите, залепени по всяка стена на всяка улица на километри оттук и по градове и села. Но тази вечер, в този момент, в тази стая… Аз знам кой си ти, а ти не знаеш кой съм аз. И така ще бъде до края на дните ти.
После си отидох.
Това, което сторих, не беше правилно. Може и да се бях почувствал добре. Знам, че се бях почувствал силен. Знам обаче, че повърнах веднага щом се прибрах. Знам, че не спах цяла нощ, нито на следващата, нито на по-следващата. Дори сега, буквално на хиляди километри от онази стая, все едно го виждам, като че ли още е в краката ми. Това, което сторих, ще ме държи буден много време. Не знам как съм намерил нужните сили. Нито пък нужния гняв. Не знам как този, който бях преди, би могъл да живее с това, че е станал този, който съм днес. Не знам…
Не знам кой съм аз.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: