Разкъсан

Объркващо е как в разгара на лятото нощите могат да бъдат студени като тази. Най-вече като тази, на път съм да замръзна. На излизане прекарах пет минути в колебание относно това дали да си взема поне една риза и в момента съжалявам горчиво за погрешния си избор. Сам съм си виновен де. Не е като да не съм идвал тук преди и да не знам колко гаден може да бъде вятърът на такава височина. Остава ми единствено да стискам зъби и да зарея поглед нанякъде в опит да пренебрегна евентуалната хипотермия.
За мой късмет не е като да нямам с какво да се разсея. Пред очите ми лежи и будува цял град. Може понякога да не го харесвам много, но винаги обичам да го виждам такъв. Все едно мога да усетя как диша, макар и да знам колко отровен може да бъде дъхът му. Но в този миг не мисля за това. Просто се взирам в него и си позволявам да го разучавам съвсем безсрамно. Той никога не би ме осъдил за нещо такова, дори подозирам, че му харесва вниманието.
Отвисоко гледката ми напомня на човешко лице. Улиците разрязват града на части и ги сглобяват в познатите ми черти; от носа, устата и очите до скулите и брадичката, лицето си има всичко. Дори се е променил: по челото и страните му са се появили немалко неонови бръчки, които не бяха там преди пет години. Като се замисля, нямаше ги и преди две. Остаряваме ние двамата, градът и аз. Не знам обаче кой остарява по-бързо. Не мисля, че изпитвам нуждата да разбера. Надали и той е забелязал подобна промяна в мен. И да беше, щеше да е точно като неговата. Само на външен вид, а пък иначе почти всичко друго си е същото. Стоим си така един срещу друг и се гледаме, като че ли чакаме някой да мигне пръв.
Повечето хора, когато приравняват града с нещо живо, обичат да го описват като огромен организъм, чиито улици са кръвоносните му съдове, а пъплещите по тях автомобили напомнят застоялата в тях кръв, която с времето като че ли посивява и добива цвета на бензиновите изпарения. Човешкият мозък обаче е склонен да разпознава лицата по-лесно от разни органи и какво ли не друго. Ето защо оттук, от моето място, аз не виждам нито пулсиращо сърце, нито неравномерно дишащи бели дробове, нито някаква друга карантия. Оттук аз наблюдавам едно лице, на пръв поглед непроменящо се, но дори със своята застинала физиономия то сякаш е способно да изрази много повече, отколкото някои мои познати и не дотам приятни хора. Тази вечер, както много други преди нея, десетки метални стъпала иззвъняват тихо изпод стъпките ми, докато се катеря все по-нагоре и по-нагоре, за да стигна до върха, където облягам лакти на здравия парапет и се взирам в стария си познайник.
Къде точно съм застанал, че да мога да виждам това лице? Предпочитам да запазя тази подробност в тайна. Нищо не крия за себе си, честно казано пет пари не давам дали някой ще разбере кой съм. Просто не искам някой друг да ме намери на моето място. Свикнал съм да си го наричам така и не желая да развалям статуквото. Освен това никога не идвам без причина, а днес определено имам такава. Не бих отишъл никъде другаде.
Тук се чувствам далече от другите хора и мога да мисля спокойно, без да бъда разсейван от чужди проблеми. Особено сега, когато се нуждая от това да си прочистя ума. Не всеки ден се случва да се изправя пред решение, което коренно ще промени живота ми. Ето защо се качвам тук и се взирам в лицето. Сякаш чакам да ми проговори. Така де, понеже ми се струва, че ако си представя мислите си като диалог, би ми било по-лесно да стигна до някакъв извод.
Звучи откачено, знам. Кой, по дяволите, прави такова нещо и що за случка е прецакала живота му по такъв начин, че да го накара да се съмнява в способностите си да функционира независимо? Е, не е толкова откачено, колкото лицето да ми проговори наистина.
Което взе, че се случи тази нощ. С вариращи дефиниции за „наистина“, разбира се.
Здравей – чувам го да казва.
Не му отговарям. Започвам да се чувствам твърде неподготвен за този разговор. Гледаме се и мълчим още няколко минути.
Здравей – повтаря градът.
– Здравей – отвръщам глухо. Това му е хубавото на въображаемите диалози; колкото и тихо да ми се случи да мънкам, това не е проблем за събеседника ми.
Как си? – пита ме градът.
– Как мислиш, че съм? Знаеш, че не бих дошъл, ако всичко в живота ми е по мед и масло, нали?
Знам. Въпреки това не е зле да проверявам дали самият ти го знаеш.
Доста е любезен за купчина сгради, признавам му го. На никого от живущите в която и да е от тези сгради не би му било интересно да се интересува от мен, не че и аз се интересувам от тях. Понякога усещам това свое лицемерие и не мога да се понасям. Чудя се как сме допуснали така да се отдалечим един от друг, че да станем толкова безлични в чуждите очи. Строим тези сгради все по-високи и или гледаме нагоре към тях, или гледаме надолу от тях. Как се очаква в такъв случай да се виждаме лице в лице?
Кажи ми какво има – въпросът прекъсва мислите ми и ме кара да се фокусирам върху причината за идването ми.
– Говорих с нея… Заминава, може би не веднага, но пак е достатъчно скоро. Решението ѝ е окончателно.
Ами ти?
– Какво аз? – не разбирам.
Какво ще правиш?
– Не знам. Затова дойдох тук. Не знам какво ще правя и ме е страх.
Нищо в лицето не се променя. Не виждам усмивка, няма тъга, няма дори любопитство. Трудно ми е да си обясня защо, но всъщност предпочитам подобна реакция, подобна липса на отговор. Кара ме да продължа да говоря, а когато чувам мислите си на глас, това снема част от напрежението, което са създали в ума ми.
– Тя ще замине. Иска да започне нова ера от живота си, да вземе всичко, което е събрала и което е научила, да прекоси цял един океан и да сглоби нещо ново, нещо, което да е само за нея. Е, не само за нея. Иска да ѝ помогна. Иска да замина с нея.
От това ли те е страх? Не искаш да я последваш?
– Не. Поне не само.
Разкажи ми.
Казва го толкова лесно, колкото сигурно очаква да ми бъде на мен да изпълня молбата му. Само че не мога да намеря правилните думи. Не мога да ги подредя, също както не мога да подредя и мислите си по въпроса.
Разкажи ми всичко – казва лицето, сякаш разбира отлично, че се затруднявам. – Почни от началото и просто продължавай оттам.
– Обичам я – отговарям му след минута-две. – Много я обичам. Оттук започва проблемът ми. Не съм казвал това на никого, но аз разбирам любовта по един доста особен начин. Когато обичам някого, аз съм способен да си представя целия си живот с този човек. Виждам нашето бъдещо семейство, домът, в който ще отраснат децата ни, как постепенно ще се сбръчкаме и ще посивеем, но винаги ще бъдем заедно. Навремето, когато съм се влюбвал, никога не съм си мислел за такива неща. Влюбеният човек гледа напред само до следващата среща, следващата прегъдка, следващата целувка. Само до непосредствените моменти. Поне аз бях такъв. Друго е, когато разбирах, че обичам. Да обичаш е различно от това да си влюбен.
Лицето срещу мен потръпва едва забележимо. Там, където би трябвало да се намират ъгълчетата на устата му, се включват няколко улични лампи. Сега изглежда леко усмихнато.
– Ето колко много я обичам – продължавам аз. – Но въпреки това се страхувам. Защото и преди нея съм обичал. За да съм с нея сега, това означава, че не съм с тези отпреди нея. А за да не съм с тях, значи вече не ги обичам. Не ги обичам, защото те спряха да обичат мен.
Студеният въздух сякаш прерязва гърдите ми и млъквам. Тъкмо навреме. И без това там има нещо, което се стяга като юмрук около гласа ми и не го пуска да излезе навън.
Мислиш ли, че тя би могла да престане да те обича? – пита ме градът.
– Не знам?
Това е въпрос, а не отговор.
– Това го знам.
Защо не знаеш?
– Защото, ако погледна трезво на нещата, няма как да знам – отговарам аз и се загръщам в ризата си. – Не съм способен да предвидя какво би могла да мисли тя утре, след седмица, след месец или година, или пет, или десет…
Отнякъде чувам аларма на кола. Идва отдалече и вместо да ме дразни с оглушителното си свирене, по-скоро ми напомня на смях, на лек и безобиден смях, като на родител, който се радва на малкото си дете, мислещо си, че знае нещо повече от родителя.
Не би трябвало да гледаш трезво на нещата – казва лицето. – Когато става дума за любов, човек никога не е пълен реалист. Винаги ще намери някаква капка оптимизъм, дали умишлено, или не. Прекаленото обмисляне води до съмнения, не само в любовта, разбира се, но най-вече там.
– Лесно ти е да го кажеш, след като не си обичал.
И така да е, виждал съм онези, които обичат. Обикновено те са хората, които не се спират пред нищо, напук на трудностите. Какви трудности изпитваш ти?
– Не са толкова трудности, колкото тревоги. Ако замина с нея, нищо не ми гарантира, че ще бъда щастлив там, където ще отидем. А и тук… тук са хората, които познавам, тук са моите приятели, моето семейство. Ами ако замина и не ги видя повече?
Тя не иска да се връща?
Юмрукът, сграбчил гласа ми, го издърпа навътре и сам излезе навън.
– Не. Никога няма да се върне.
Лицето остана същото. Този път обаче не исках да говоря. Не можех да говоря. Затова се гледахме един друг. Аз проследявах случайните автомобили, пъплещи по лицето на града, а той се опитваше да разчете мислите иззад челото ми. Дълго време стояхме така, мълчаливи и с вперени един в друг погледи. Най-накрая казах:
– Тя ще замине, това е сигурно. С мен или без мен. Първоначално не желаеше това. Беше ми обещала, че ще остане тук, ако не я последвам, но я убедих да не изпълнява обещанието си. Животът си е неин и аз нямам намерение да преча на мечтите ѝ. Но в същото време тези мечти включват и мен, поне донякъде.
Спомням си онази нощ, когато тя лежеше гола до мен. Тялото ѝ, горещо и нежно, плътно притиснато в моето. Прегръдката, в която се бяхме отпуснали. Обещанието, което ѝ дадох.
Обещанието, че ще направя всичко по силите си, за да останем един до друг.
– Нима съм по-слаб от думите си? – питам се тихо.
Градът може да ме чуе. Въпреки това не отговаря на моя въпрос, защото знае, че не съм го отправил към него.
– По-рано споменах, че съм обичал и други преди нея. На някои съм го казвал искрено, на други – не толкова искрено или поне не напълно отговарящо на действителните ми чувства. Не се гордея с това. Но когато съм подкрепял думите си с доказателства, винаги съм ги имал предвид абсолютно честно. Фразата „Обичам те!“ е най-силната и най-тежката клетва, която съм давал на жена през целия си живот и която на свой ред съм получавал от жена. Любовта би трябвало да бъде безкрайна, също като клетвата. Ето защо ме болеше толкова много, когато спирах да чувам и да казвам тази фраза. Двама души да нарушат символа на върховно доверие един към друг…
Защо да е такъв символ?
– Защото представлява най-голямата човешка слабост. Ние изключително рядко искаме да бъдем сами цял живот. За да допуснеш един човек толкова близо до себе си, да разкриеш пред него всичките си тайни, мечти и копнежи, да му позволиш да те види изцяло разголен – тяло, ум и душа, – трябва да му имаш доверие. Не да знаеш, защото никога не знаеш, но да се надяваш, противно на разума, че след като си свалил всички маскарадни костюми от себе си, след като си се показал пред него такъв, какъвто си, той ще те приеме без съмнение и ще ти отговори по същия начин. Вярвам, може би неправилно, но въпреки всичко непоколебимо, че когато обичаш някого, трябва да можеш да признаеш пред себе си, че няма нищо лошо в това да го обичаш малко повече от самия себе си. А този човек, човекът, когото обичаш, той ще си мисли същото и тази взаимна и незнайна жертвоготовност е това, което наричаме любов и тя служи като прекъсвач на постоянния егоцентризъм, от който става все по-мъчно да се отървем. Доверието в такава неизречена уговорка не може да бъде друго, освен върховно.
Разбирам – казва лицето пред мен и в същото време над мястото, където виждам очите му, изгасва огромен билборд. Така челото му натежава, сякаш за да ми покаже, че наистина се е замислило в думите ми.
Мислиш ли, че би могъл да престанеш да я обичаш? – чувам гласът му след минута.
– … не знам.
Не питах дали знаеш, а дали мислиш.
– Каква е разликата?
Едното е факт, а другото е предположение.
– Въпрос на семантика – инатя се аз.
И така да е, разликата е там. Никой не може да сложи брояч на дните, в който е способен да обича и да преустанови чувствата си след изтичането на поставения срок. Затова е важна думата, нали така?
– Предполагам…
А и ти сам каза, че никога не знаеш, но се надяваш.
Прав е, така казах. Не разбирам как така градът е по-внимателен във въображаемите ми разговори с него.
Е, мислиш ли, че би могъл да престанеш да я обичаш?
– Не. Не мисля. И преди съм го казвал, бил съм опровергаван, но това не ми пречи да го мисля всеки път. Може и да ме е страх, но винаги съм готов да се посветя изцяло на чувствата си. Да допускам възможността за край би означавало, че нямам доверие в нея.
Забелязваш ли как се въртиш в кръг?
Точно този въпрос ме кара да скръцна със зъби. Очаквам го всеки път, когато идвам тук. Истината е, че сам подклаждам своята несигурност, като не преставам да задълбавам във всяка тема отново и отново, докато и аз вече не знам какво да мисля. И този път правя така. Мразя да правя така.
– Защо иначе бих говорил с теб, ако не го забелязвах? Отлично го забелязвам, само че е много трудно да предприема нещо, защото… защото винаги има едно съмнение, едно „ами ако“, което ме спъва. Ето така хората си създаваме проблемите – постоянно се самонавиваме с двете най-противни думи на света.
Ами ако?
– Правилно! Ами ако замина, а не ми хареса? Ами ако ми хареса, но поискам да се върна някой ден? Ами ако не го поискам, но създадем семейство и родителите ми не видят внучето си никога? Ами ако остана тук и загубя поредния си шанс за любов? Ами ако не е поредният, а последният такъв шанс? Ами ако никога повече не я видя, след като я изпратя на летището? Ти изобщо разбираш ли какво е да живея с тези мисли, бушуващи като торнадо в главата ми всеки ден? Точно торнадо, защото засмукват всичко друго във вътрешността си и го изплюват навън, очукано и потрошено. И аз се въртя заедно с торнадото, без да мога да спра, а мислите бучат около мен и заплашват да ме разпарчетосат ей така, като нищо, а после ще ме подминат и ще ме оставят да лежа разкъсан на земята, а аз пак няма да знам какво ми се е случило! Кажи ми какво мога да сторя?!
Ехото от последните ми думи заглъхва. Градът мълчи. Досега не съм ставал свидетел на такава тишина. Винаги има по някой и друг окъснял автомобил, профучаващ наблизо. Този път не чувам нищо, освен вятъра.
– И сега какво? – питам аз, все още в очакване на отговор.
Но отговор няма. Градът просто ме гледа, нищо повече. Дори и толкова не прави. Как е възможно да ме гледа и да ми говори, та нали е само един град? Една купчина високи сгради, разфасована от улици, осветена навсякъде, а по тези сгради и улици са пръснати същите хора като мен. Объркани и търсещи своя отговор. Окончателен, лесен, решаващ всичко отговор без остатък. Само че чистите решения са рядкост, ако дори съществуват някъде. Аз не съм чувал. И въпреки това сега стоя като глупак в очакването на нечия помощ. Помощ, която очевидно съм способен да си окажа сам, стига да мога да се послушам.
– Защо не мога да се послушам? – думите изпадат от устата ми и изчезват, понесени от вятъра.
Какво е тя за теб? – огромното лице най-после се обръща отново към мен.
– Какво е за мен… Тя е един момент във времето. Когато разбрах, че я обичам, аз съвсем съзнателно се огледах около себе си, за да запомня всичко в този момент. Двамата с нея бяхме навън, намирахме се близо до светофара на една улица с много лампи и светещи витрини. Не помня името, но помня мястото. Свечеряваше се. Часове по-рано беше валяло, но земята все още не беше изсъхнала напълно. По улицата нямаше движение, това ми направи впечатление още тогава. Тя стоеше срещу мен, усмихната и стиснала затворен чадър в ръката си. Така и не го беше отворила. С другата ръка отмяташе мокра коса назад. Най-обикновено момиче на най- обикновено място с един най-обикновен мен, но не бих поискал нищо друго в замяна. Това е тя за мен – размитата в мокрия асфалт светлина на ярко осветена улица след дъжд. Само аз мога да я видя такава. Толкова нормална и едновременно с това толкова красива.
И тук осъзнавам нещо. За първи път от онази вечер насам отново усещам в сърцето си, че бъдещето не е важно, ако не мога да бъда спокоен за настоящето. Днес, тук и сега, миг след миг аз я обичам и съм убеден в това. Няма никакъв смисъл да се разкъсвам вътрешно за неща, които още не са се случили. Да, нека се тревожа, но всеки се тревожи рано или късно. Просто не трябва, не бива да позволявам на тези мисли да мътят разсъдъка ми и да оплитат чувствата ми, докато не мога да се позная.
Поглеждам обратно към града и най-после разбирам. Най-после виждам собственото си лице в неговото. Замислено и малко тъжно. Едновременно с това белязано с тънка, всезнаеща и нахакана усмивка. Непроменящо се, с изключение на почти незабележимите нюанси. Едно лице, заседнало в бетонено сиво състояние на духа. Не искам да съм такъв. Не и за нея.
Ще ми липсваш – казва градът. Той е знаел… не. Аз съм знаел.
Аз съм знаел, че идвам за последен път тук.
– И ти на мен – отговарям. – Но не прекалено много.
Знам.
Не казваме дума повече. Той и аз, аз и той, ние малко по малко ще спрем да бъдем ние. Вече ще бъда само аз. Време е да се науча сам да се справям с живота си. Време е да спра да се страхувам от неизвестното.
Време е да си купя самолетен билет.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , ,
Публикувано в Носталгично, Разказ, Романтично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT Red eyes, take warning. #DailyRandomness
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: