Цвете

Макар да беше краят на ноември, наоколо беше тихо и спокойно, както във всеки друг петъчен следобед. По това време нямаше много други хора, ако изобщо имаше. Единствено бавните крачки на стареца, потъващи ритмично в дълбокия хрупкав сняг, нарушаваха също така навалялата тишина. Лява, после дясна, последвана от кратка пауза и всичко се повтаряше.
Всеки ден се повтаряше.
Той не обръщаше много внимание на студа. Беше придърпал периферията на шапката си по-надолу, за да не пречи белият отблясък на и без това уморените му очи. В лявата си ръка стискаше малък предмет, които почти не се различаваше сред едрите снежинки, падащи вече втори ден. Дясната държеше бастун, може би малко непохватно. Тялото му, навремето високо и стройно, сега беше леко приведено напред и по-отпуснато в раменете, а заради студеното време, което изостряше куцането в левия му крак, старецът се виждаше принуден да си помага с бастуна.
Плочата, пред която се спря, беше съвсем обикновена на вид. Белият мрамор допълваше снега както с цвета си, така и на допир – беше влажен и леденостуден. Той се понаведе, за да изчисти с ръка скрежа по плочата. Както всеки път, пръстите му докоснаха името ѝ. Изправи се и свали шапката си. Помълча, вперил поглед някъде отвъд издълбаните в мрамора дати.
Гробът ѝ беше от най-скромните, без излишни орнаменти. Дори снимка нямаше. Освен плочата, която с нищо не впечатляваше и единствената ваза пред нея, всяка друга приумица му се беше сторила ненужна. Тя и без това не беше искала подобни дивотии, мислеше си той при всяко идване.
Наведе се отново и изгреба малкото сняг от вазата, а сетне остави две бели хризантеми в нея. Белите хризантеми бяха точно като нея – нежни, но издържливи. Снегът не можеше да ги нарани. Любимите ѝ цветя. Това поне не можеше да забрави. Той не разбираше нищо от цветя; никога не му беше било известно значението на нито едно. Но това не го интересуваше, защото бе намерил най-красивото цвете на света. А преди половин година беше принуден да гледа как то увяхва.
Когато се изправи, той пъхна шапката си под мишница, подпря се се две ръце на бастуна си и пое дълбока, студена глътка въздух. В сивите очи се прокраднаха първо съмнения, после страхове, но най-накрая се стигна до примирение.
– Вчера отворих твоята половина от гардероба – заговори той с дрезгав, сякаш падащ на парцали глас. – Бях забравил някои от дрехите, които извадих оттам. Имаше една рокля, май я бяхме купили преди четири години. Лятна, жълта, с бродирани малки червени цветя от дясната страна и около лявото рамо. Спомних си, че я беше сложила миналата година на рождения ми ден. Беше рано сутринта, още преди децата и внуците да дойдат. Появих се в кухнята, като се оплаквах, че не мога да си намеря очилата, а ти ме посрещна с голямата си усмивка и кексче, в което имаше повече свещи, отколкото кексче.
Той се подсмихна и пак се загледа нанякъде. За момент беше убеден в дъното на душата си, че ако го поиска достатъчно силно, ако успее да си представи онзи момент съвършено ясно, снегът наоколо ще се стопи, стените на кухнята ще се появят около него и ще се върне назад до рождения си ден преди една година, за да я види отново.
Тези моменти ставаха все по-кратки.
– Тогава се пошегувах – продължи той, а гласът му пристърга тихо. – Не съм сигурен какви точно думи използвах, но си пожелах да бъдеш на рождения ми ден, дори когато вече не мога да присъствам на него. Ти взе, че се разплака, а аз станах и те прегърнах, казах ти, че отдавна си знаеш какъв съм глупак и всякакви други варианти на думата. Само дето те излъгах. Не се бях пошегувал. Винаги съм си мислел, че от нас двамата аз ще бъда този, който ще си отиде първи. Затова все казвах и още казвам, че не искам близките ми да страдат, когато си отида, а да се радват на живота така, както аз съм се радвал на тях. Но ти реши да ме изпревариш…
Една сълза мина на зиг-заг по бръчките под дясното му око и се спусна по бузата му. Той я усети, но я остави там. После каза:
– Не знам дали има някакъв смисъл да съм тук. Не вярвам, не мога да повярвам, че там долу, под замръзналата пръст, вътре в ковчега лежиш ти. Там е само онова, което си оставила след себе си. Не смятам, че когато говоря на тази плоча пред мен, думите ми са способни да те достигнат. Не мисля, че си при Бог, може би защото колкото и да се опитвам понякога, не мога да си представя що за Бог би те отнел толкова внезапно и безпричинно от мен. Но все пак аз съм тук, защото исках да дойда при теб. Вчера го исках, исках го деня преди това, исках го през всеки ден в изминалите седмици и месеци. Тук съм, защото имам нужда да казвам всички тези неща, които не ми дават покой нощем. Тук съм, защото въпреки всичко още се надявам, че ако в действителност има такова нещо като рай, ти ще ме чакаш там.
Погледът му се отмести за кратко встрани към съседния празен гроб. Представи си за миг как той е онзи, който лежи под земята, а тя плаче тихо над неговата плоча. Дори да можеше да размени мястото си с нейното, той знаеше, че никога не би го направил. Не и щом знаеше, че ще я боли така, както него го болеше. Обърна се отново напред и продължи:
– Донесох от твоите цветя. От белите хризантеми. Стига да мога да вървя, ще го правя всеки ден както досега, колкото и време да ми остава. И както всеки път искам да те помоля за нещо…
Колкото и да се съмняваше, че тя ще го чуе, старецът не можеше да пропусне тези думи. Ръцете му, затресли се изведнъж, стиснаха дръжката на бастуна.
– Почакай ме още – промълви той накрая. – Само това те моля, да ме почакаш. Където и да си сега, накъдето и да си тръгнала, дай ми още време. Защото не мога да си представя, че след живота без теб ще трябва да изтърпя и смъртта без теб. Чакай ме, любов моя. Цвете мое. Дори и да се забавя. Чакай ме.
Сивите очи се замъглиха съвсем. Той ги потърка; сълзите изчезнаха в ръкавицата му, но нови заеха местата им.
Отнякъде излезе лек вятър и снежинките заиграха своя танц във въздуха. А хризантемите сякаш танцуваха с тях.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Романтично, Трагично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT Red eyes, take warning. #DailyRandomness
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: