Джобове

Posted on 26/06/2015 by chaoticmindwrites — Вашият коментар

На Надето

Виждали ли сте я? Ако сте, няма как да не я познаете. Всяка нейна крачка е придружена със звучно и весело иззвъняване. Върви уверено и с усмивка на уста към онази част от парка, където знае, че ще срещне най-много хора от всякакви възрасти. Няма търпение да предаде усмивката си на поне един човек днес.

Тя е момичето с джобовете. Отдавна не съм я срещал, но си я спомням отлично. Сега ще разкажа малко за нея. Не е изключено все някой да се сети, че я е виждал.

Улични изпълнители има какви ли не. От онези, които просто умеят да свирят на китара всяка една песен, която поспрелият се минувач може да се сети, до живите статуи, боядисани и издокарани в причудливи костюми, стряскащи някое малко дете от време на време с внезапни резки движения. Различни хора с различни интереси и номера, различно добри. Само смехът и аплодисментите не се променят. Поне така си мислим ние, зрителите. Случва се да се смеем и да ръкопляскаме от любезност, но тези изпълнители винаги лесно различават престореното от искреното, затова продължават да дават всичко от себе си.

Момичето с джобовете беше нещо съвсем различно.

Хората я наричаха така заради външния ѝ вид, макар че прозвището ѝ бледнееше пред реалността. Тя носеше широки панталони на райета и дълго до коленете карирано палто с къси ръкави; по дрехите ѝ бяха пришити най-различни по големина и цветове джобове, от които се люшкаха шарени пискюли. Облеклото си тя завършваше с чифт бутафорни очила и вързана на плитка с панделка в края черна коса.

В своето малко кътче от парка тя заставаше на едно място под шарената сянка на стар дебел дъб и започваше да демонстрира репертоара си. Понякога разиграваше пантомима, друг път вървеше след случайни хора и имитираше техните действия с преувеличени движения. Но винаги стигаше до джобовете. Те я отличаваха от всичко, което някога съм виждал.

В тези джобове имаше какво ли не. Обикновено в най-големите тя криеше реквизита си, като например изрисуваните топки за тенис, с които жонглираше, няколко шапки, с помощта на които разиграваше смешки в различни роли; в левия джоб на палтото ѝ се намираше въжето за скачане, което ползваше в комбинация с разстилащото се на земята пиано в десния джоб. Това беше един от най-добрите ѝ номера, едва ли някой, който го е виждал, би могъл да отрече, че е така. Купища хора се събираха да я гледат как скача на въжето и едновременно с това свири детски песнички. Беше си доста труден номер, но може би затова ѝ беше сред любимите.

По-малките джобове тя използваше за складиране на дреболии като бонбони за смучене или стъклени топчета. Когато сред публиката ѝ имаше деца, тя раздаваше по нещо малко на всяко едно от тях, но само срещу прегръдка. Нищо чудно, че я обичаха толкова много. На по-възрастните зрители обикновено подаряваше по един балон с нарисувано на него лице. Когато го надуеха след известно подканване, физиономията се разкривяваше в нова, още по-комична. Всички джобове до последния бяха пълни с най-обикновени предмети. Чрез нея обаче те се превръщаха в нещо необикновено и забавно.

Тя имаше невероятната дарба да остава усмихната по цял ден. Но не с онази престорена усмивка с уморени от проблемите очи, която човек може да срещне по заведения или разни официални събирания в лицата на хора, въобразяващи си, че не могат да бъдат разобличени в монотонното си нещастие. Не мисля, че имаше нужда от това да се преструва. Искреният смях и искрените аплодисменти заслужават подобаващ отговор. Тя беше истински щастлива в своя живот, личеше ѝ. Едва ли би била толкова заразителна във веселието си, ако не беше така.

А един ден просто изчезна и никога повече не дойде. Чувал съм за нея от хора, които са я виждали в други градове, но не съм попадал на нито една нейна снимка. Сигурно защото беше толкова увлекателна в номерата си, че беше невъзможно да откъснеш поглед от нея, за да си извадиш телефона и да я щракнеш поне веднъж.

Прекалено циничен съм станал, за да мога да гледам на света със същите онези удивени от всичко очи, с които опознавах всичко около себе си, когато бях малко дете. Съвсем в реда на нещата е. Момичето с джобовете обаче ме караше да се замисля защо редът на нещата трябва да бъде такъв. Нима в света на порасналите в действителност не може да бъде намерено място за онова чисто и неподправено щастие, което изпълва детските души? Докато я гледах, никога не съм се питал дори за секунда коя е, откъде идва и защо прави това, което прави. За мен тя беше рядък миг на връщане назад към време, в което просто приемах, че в живота има такива прекрасни хора и събития, без да се отдавам на трескави разсъждения каква е причината за съществуването им. С всеки следващ мой рожден ден подобни мигове като че ли стават все по-малко и това никак не ми харесва. А би било така хубаво, ако и аз можех да събера цялото си щастие в някой джоб и да си го нося навсякъде с мен…

От месеци насам мястото ѝ в парка е празно. Няма я шарената фигура, тичаща неуморно напред-назад с безкраен набор от развлечения. По-голямата част от хората са я забравили, но не и тези, на които тя е подарила резен щастие. Един ден момичето с джобовете ще се върне, не се съмнявам в това. А с нея ще се върне и смехът.