Присъствие

Започнах деня си обичайно с напълно нежелано събуждане. Нежелано е, защото винаги усещам нечие присъствие на около десет-дванадесет сантиметра от лицето си. Няма значение обаче колко широко ще отворя очи, защото това присъствие просто не е там. Преди го очаквах с нетърпение, сега не мога да го прогоня. Преди ми липсваше, сега също ми липсва.
Доста е неприятно, когато не можеш да се сглобиш достатъчно, че да се почувстваш като едно цяло същество.
И тази сутрин ме очакваше малкото ми пътешествие от десет крачки. Първата я броя при изправянето, което по навик ми напомня, че съм спал накриво и не мога да направя нищо по въпроса, или че ме болят раменете, но това лесно се оправя с шумно и навярно неприятно за страничния наблюдател изпукване. Останалите девет крачки прекарвам в относително тихото усвояване на основните си двигателни функции, след което се спирам пред крайната си цел.
И тази сутрин го видях. Човекът в огледалото ме гледаше уморено и сърдито. Общо взето може да се каже, че отношението му към мен не се е променило откакто го заварих срещу себе си преди шест месеца. Понякога ми се струва, че ако го среша и избръсна, може и да заприлича на другия преди него. Той и без това ми харесваше повече.
После поглеждам в очите му и разбирам, че те няма да се променят заедно с лицето му.
– Какво си ме зяпнал? – попитах го тихо, докато чаках ледената струя вода през пръстите ми да се стопли съобразно крана, който бях завъртял.
Не ми отговори. Както всеки път, ако се замисля. Поне веднъж ми се иска да го направи, за да мога да се пресегна и да го хвана за врата, да го издърпам от моята страна и да го удрям, докато по ръката ми не остане повече лице, отколкото по него. Не мога да понасям начина, по който ме гледа.
Денят ми премина бързо, сякаш беше особено скучен откъс от треторазряден филм със зомбита, а някой зрител превърта напред до интересните моменти. Помня съвсем откъслечни мигове от него – претъпканата до пръсване и гореща вътрешност на автобуса, мълчаливото, почти принудено хранене, как някой ме попита нещо, а аз му отговорих съвсем автоматично. Може и да сме си говорили, да съм изглеждал съвсем нормално, да съм се смял, но не е имало умисъл зад всичко това. Доста неща започнах да върша така напоследък. Без да се замислям. Не са жизненоважни, но са си доста.
Прибрах се с желанието да свърша някаква работа и енергията да кажа на това желание да си гледа работата. Оставих ги да спорят помежду си и навестих човека в огледалото. Не съм се надявал, че ще изчезне, докато ме е нямало, но и не ми беше приятно да го видя отново. Наругахме се взаимно като за лека нощ. После му обърнах гръб и се махнах.
Седнах да вечерям, преди съвсем да съм забравил, че трябва. После писах отново, всичко за днес и малко за следващите дни. Изветрялата бира в кена до дясната ми ръка остана с мен в начинанието ми, докато не изпих и последната капка от нея.
А сега какво? Да си лягам ли? Не, едва ли ще стане веднага, още по-малко, че дори и да стане, изгледите да заспя скоро са малко по-вероятни от изгледите да спечеля олимпийски медал. Освен ако някой ден не превърнат ината в спорт. Тогава ще играя за златото.
Присъствието отново изниква пред мен. Виждам лице и коса, очи, които ме гледат тъжно и ме карат да забравя за днешния ден, за човека в огледалото, за изминалата половин година. После примигвам и присъствието си е отишло. С всичко друго успях да свикна, къде повече, къде по-малко. Само с това не мога. Затова си затормозявам мозъка с какво ли не – за да се разсея, да не мисля за нещата, които все още ме карат да се чувствам ненужен. Да се опитам да си внуша, че моето присъствие не е било ненужно.
Може би утре ще се събудя по-различен. Може би тази вечер ще се случи нещо хубаво. Може би ще намеря поне един мижав отговор на хилядите си въпроси насън. Но отсега знам, че човекът в огледалото няма да се е променил. А присъствието ще си е пак тук – с мен, но не до мен. Някой ден обаче…
Някой ден ще успея да се събудя без болка. Ще се погледна в огледалото и ще се позная. Отново ще виждам и чувам през мъглата на всекидневието си. Ще бъда добре. Ще бъда сам, но ще бъда добре. Защото пак ще съм едно с присъствието.
Защо пък този ден да не се окаже утрешният?
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Трагично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: