Червена

Родено в кръв, начало дава
на всеки ден със светлина.
А с гибелта му мрак настава,
но мрак, донесен от кръвта.
И щом умре денят, тогава
се раждат сенките в нощта…

***

Слънцето означаваше безопасност. То беше воин с много ръце, а неговите лъчи бяха като десетки хиляди мечове, предлагащи защита срещу тъмнината. Със залеза обаче безопасността отстъпваше мястото си на страха. Един смразяващ душата страх, който вледеняваше кръвта в крайниците. А когато последната тънка ивица светлина изчезваше зад планината, невидимата ръка на смъртта оповестяваше присъствието си, като окъпваше небето в червено.
В малката къща беше тихо. Само пламъците в каменното огнище припукваха и даваха знак за нещо живо в нея. Двете жени в нея – стара и млада – не продумваха от сутринта насам. В цялото село, което през всеки друг ден би било шумно и оживено, днес беше мъртвешки смълчано. Хората се бяха изпокрили до един. В единия ъгъл на къщата, точно пред огнището, седеше старата жена и наблюдаваше другата. Тази друга дори не е жена, мислеше си тя, още е само момиче.
Момичето усърдно приготвяше всичко необходимо за тази вечер от месец насам и сега наблюдаваше резултатите пред себе си. Върху разстелената червена кърпа на старата маса от грубо и потъмняло с времето дърво тя беше наредила три на пръв поглед съвсем обикновени предмета – питка хляб с размерите на голям юмрук, малко, увито в кожа шишенце и лъскав нож с късо острие и седефена дръжка. Разбира се, тя отлично помнеше думите на баща си и знаеше, че в тези предмети нямаше нищо обикновено.
Преди две години, когато нейният баща все още беше сред живите, той беше натоварен със задачата да извършва стар ритуал, чрез който поколения наред малкото селце отблъскваше ужасяващите сили, превзели близката гора. За хората гората означаваше прехрана – изобилие от дивеч и материал. Мъжете в селото бяха благодарни за това, че могат да навлизат в нея, за да се грижат за семействата си, а жените на свой ред бяха благодарни за относително лесния начин, по който течеше животът в тези земи. Но всичко беше до време.
Проклетите вълци. Прокълнати вълци. Сякаш нещо черно се беше пробудило в Майката природа и я караше да застава срещу хората. Именно срещу тях беше този ритуал. Момичето се беше приготвяло за него отпреди да навърши необходимата възраст. Не можеше да допусне още един чужд живот да тежи на съвестта ѝ.
Ритуалът се извършваше веднъж годишно в стара дървена колиба дълбоко навътре сред най-високите дървета. Из селото се носеха слухове, че семейството на баща ѝ можеше да бъде проследено назад с векове до тази част от гората, където според една от най-разпространените версии на легендата в продължение на почти цял живот живяла сама една жена. Тя давала от кръвта си на земята всеки ден, докато не успяла да измисли достатъчно силна магия, с която да премахне необходимостта от жертвоприношение. Старите богове от онова време вечно са се нуждаели от неоспоримо доказателство за вярата в тях. В замяна на кръвта те дарявали земите с плодородие и прогонвали злите сили. Но всеки бартер с боговете има цена.
Легендата говореше за това как от красивата млада жена само за десетилетие останала една съсухрена сянка. За тази сянка се смяташе, че обитава колибата; някои бяха непреклонни, че тя продължава да е там и до ден днешен. Затова родителите често плашеха малките деца за непослушанието им, като им казваха, че ще ги пратят в къщата на Баба.
Навремето момичето не беше изпитвало страх от легендата. Беше ѝ се струвала глупава; просто нещо, с което родителите ѝ се бяха опитвали да я държат мирна. Сега не вярваше колко много истина се беше криела в техните думи.
Ритуалът бил създаден като символично жертвоприношение. Хляб и вино вместо тяло и кръв. Хлябът се приготвяше от брашно, омесено с росна вода, след като тестото се оставяше да втасва от пълнолуние до пълнолуние. Самата питка се напукваше при изпичането, а шуплите ѝ придаваха вид на малка луна. Виното съдържаше самакитка и задължително се съхраняваше в съд от стъкло, увит в парче вълча кожа. Стъклото беше голяма рядкост по тези земи и на него се гледаше като на нещо магическо, защото можеше да се види всичко в него. Острието на ножа беше покрито със сребро, а по дръжката бяха гравирани стари символи за луната и слънцето.
Ритуалът бе измамно прост: при залеза на пълната луна в средата на питката се правеше голям разрез и в него се изливаше виното, докато не прелееше. Както слънцето умираше, за да се роди луната, така и луната трябваше да умре, за да се роди слънцето.
Всичко това се извършваше в колибата. Преди това обаче трябваше да се оцелее по пътя към нея.
Момичето провери за последен път дали е приготвила всичко. Към трите предмета на масата тя беше добавила мях с вода и малка дървена кутия от дъб. В кутията беше сложила парче сурово месо. Надяваше се да не прибягва до употребата му. Потръпваше при мисълта за него.
– Готова ли си? – чу гласа на старата жена зад себе си.
– Да, майко – отвърна тя, без да усети. Имаше чувството, че гласът ѝ идва като от дъното на много дълбок кладенец.
Спомняше си ясно деня, в който беше научила за смъртта на баща си. Мъжът бе успял да стигне до колибата, но не и без да се срещне с вълците. Въпреки успешно извършения ритуал, раните му бяха прекалено много. Издъхна дни след завръщането му в селото.
Майка ѝ беше взела мъдрото решение да не я допуска до окървавения мъж, както и до тялото му след това, не и преди да бъде почистено и облечено за погребението. Тя не искаше дъщеря ѝ да запечата вида му в кошмарите си. Това, което премълча, бяха нейните собствени. Майката беше отговорна за ритуала следващата година, но тъй като не беше издънка на рода на съпруга си, не знаеше доколко ще успее. Въпреки това беше опитала; не искаше да погубва дъщеря си.
Това беше причината за вида ѝ сега. Болна, със силно накуцващ ляв крак, тя изглеждаше така още оттогава. Беше изпълнила ритуала перфектно и може би единствено заради това той имаше някакъв ефект, но от няколко месеца насам вълците бяха забелязвани все по-близо до границите на селото. Жената се обвиняваше, задето не носеше онази стара кръв във вените си. Нарушената връзка между хората и природата беше отслабила действието на ритуала. Ето как от онази нощ гората бе станала смъртоносна във времето между залеза и изгрева.
– Върни се, разбра ли ме? – почти приплака майката. – Не ме оставяй като баща ти.
– Няма да те оставя, обещавам ти – опита се да каже момичето възможно най-смело. За момент почти повярва на думите си.
Тя зави всичко в кърпата и я прибра в плетена торба, която скри под тъмночервеното си наметало. После излезе и с тиха въздишка се отправи към гората. Ако можеше да долови какво става сред дърветата, навярно щеше да се върне незабавно. Навсякъде се чуваха само един вид стъпки, които до последната означаваха едно-единствено нещо.
Ловът започваше.

***

Родено в кръв, начало дава
на всеки ден със светлина.
А с гибелта му мрак настава,
но мрак, донесен от кръвта.
И щом умре денят, тогава
се раждат сенките в нощта;
и само този ред спасява
човек от вечна тъмнина.

***

Лунната светлина се показваше сред оределите листа на дърветата като огромно око, което се опитваше да надникне и в най-тъмното кътче от гората. Момичто виждаше пътя, но това означаваше, че и тя би могла да бъде лесно видяна. Тя правеше бързи и безшумни крачки, без да се задъхва. Подплатените със заешка кожа подметки на ботушите ѝ бяха от огромна полза за това, но и нейните умения да се придвижва незабелязано из гората съвсем не бяха за подценяване. Когато беше още малко дете, тя обожаваше да се крие в короните на по-ниските дървета и да слуша песните на птиците. Оттогава се катереше с изумителна скорост и лекота за дребния си ръст.
Пристъпваше умело вече час, като прескачаше падналите сухи клонки и листа. Минаваше ловко през тесните пътеки с гъсти храсталаци отстрани, без да се закачи на тръните им. Игрите на криеница в по-мирните времена на нейното детство, когато все още не знаеше истината за гората, я бяха направили неоткриваема за нейните приятели. Е, имаше едно изключение.
Тогава той беше пълно и непохватно дете. Другите на неговата възраст често го взимаха на подбив, но за разлика от повечето други подобни случаи, това не го озлоби. Напротив, той винаги се стремеше да е добър с всички останали и точно това му помогна да се сближи с нея. Докато растяха, той постепенно се беше превърнал в строен млад мъж и опитен ловец, като не спираше да усъвършенства таланта си за проследяване именно в криеницата. Тя не можеше да прикрие следите си единствено от него.
Разбира се, той винаги беше търсил нея. Пред очите му тя израстна във все така милото, но понякога импулсивно момиче с червената като пламтящ залез коса и изпълнените с живот тъмни очи, за чийто поглед би направил всичко. Чувствата му към нея бяха тайна дотолкова, доколкото небето бе тайна за птиците.
Точно затова сега той беше тръгнал след нея.

***

Известно време след като тя беше напуснала дома си и вече ходеше по тесния път към колибата, той беше решил да отиде при майка ѝ. Беше готов да предложи помощта си напук на поверието, че ритуалът срещу тъмните сили може да бъде извършван само от един човек. Вместо това думите, които бе подготвял внимателно цяла седмица, останаха като лед в гърлото му, когато видя тресящата се от плач жена, превила се от мъка на пода.
– Защо не ме почакахте? – гневеше се той, но напразно. Беше сигурен, че вината е изцяло негова, че ако само не се беше забавил толкова, това нямаше да се случи. Остави майката, след като ѝ помогна да се посъвземе и хукна към гората.
Змиевидната в по-голямата си част пътека към колибата, наричана от всички „къщата на Баба“, минаваше през голяма и напълно открита поляна. Момичето се питаше през цялото време дали няма да е по-безопасно да заобиколи, но не знаеше колко време може да загуби. А това бе недопустимо. Тя се спря за миг, след което се загърна плътно в наметалото си и прибра косата си под качулката му.
Виждаше отлично въпреки мрака и наблюдаваше за най-малкото и безобидно движение. Не беше хубаво да има твърде много шум около нея, но не беше по-малко притеснително да не се чува нищо. Тя сниши тялото си във високата трева и започна да прекосява поляната възможно най-бързо, като през цялото време стъпваше на пръсти. Правеше по няколко ситни крачки, спираше за секунда, за да се ослуша, после продължаваше. Стараеше се да звучи като сърна – знаеше, че вълците в тази гора не нападаха същества, които не ходят изправени.
Междувременно младият ловец бързо скъсяваше разстоянието между себе си и нея. За да не рискува да бъде забелязан, пъргаво се покатерваше по някое дърво и се прехвърляше на съседното по дебелите и здрави клони. Така не само имаше възможност да се оглежда за човешка фигура с наметало, но и избягваше евентуалната атака от вълците.
За съжаление той далеч не бе единственият ловец в гората тази нощ.

***

– Тя идва. Усещам я. Усещам връзката помежду ни. Доведете ми я. Чаках достатъчно.

***

Веднага след като прекоси поляната, момичето се втурна напред също така внимателно както преди, но с много по-силно препускащо сърце. Все още ѝ оставаше огромно разстояние до колибата обаче.
Трите вълка, които я бяха преследвали незабелязано до този момент, нададоха вой едновременно. Тя дори не погледна зад себе си; само за миг събра всичките си сили и смелост и се впусна в устремен бяг към колибата. Ръката ѝ посегна към плетената торба под наметалото и вътре треперещите пръсти напипаха дървената кутийка. Дори не я отвори – просто я обърна и я хвърли, а месото падна на земята. Единият вълк се нахвърли отгоре му и го задъвка. Беше жилаво, но не можеше да се опре на зъбите на хищника. Внезапно се чу нов вой, но съвсем не толкова свиреп като първия. Това беше предсмъртен стон.
Суровото месо, което момичето носеше със себе си, беше човешко. Няколко дни по-рано един болен възрастен мъж от селото я беше повикал при себе си. Беше ѝ казал, че не му остава много време и предложи да помогне с каквото може. Беше измислил идеалния план. Бе готов да даде собственото си тяло, за да прокуди вълчата напаст.
Тя се нуждаеше само от отровата на самакитката и парче месо, в което да я втрие. Мъжът почина на следващата сутрин. Така планът влезе в действие.
Колибата вече се виждаше, но другите два вълка все още бягаха по петите ѝ. Тя усещаше пареща болка в гърдите и краката си, но не можеше да си позволи да забави крачка. Беше се обърнала при смъртта на първия вълк и това ѝ коства няколко метра преднина. Почти усещаше как всеки момент ще се нахвърлят върху нея, чуваше ръмженето им почти до врата си, когато отвори дебелата дървена врата и я затръшна след себе си.
Беше стигнала до крайната си цел. Но не беше сама.

***

– Къде си? – повтаряше си безгласно ловецът отново и отново, когато долови вой право пред себе си. Той забрави за собствената си безопасност и след като слезе от дървото, на което се беше покатерил, побягна право по пътеката, оставяйки миризмата на следите си по нея.

***

Старата колиба изглеждаше така, сякаш паяжините по стените бяха единственото, което я крепеше. На пода се въргаляха два-три мръсни парцала, а липсата на покъщнина показваше, че никой не е би могъл да е живял там от поколения насам.
И въпреки това старицата беше пред очите на момичето.
Просто стоеше срещу нея, изправена в средата на единствената стая. Облечена, не, по-скоро увита в оръфана мръсна роба и с кожа, бяла като изваден от реката мъртвец, тя насочи кехлибарените си очи към новодошлата. Изгледа я, все едно беше някакво досадно насекомо.
– Очаквах те – каза тя. – Или някой като теб.
Момичето отстъпи крачка назад. Гърбът ѝ се опря във вратата. Точно в този момент нещо се блъсна в нея и я разтресе. Момичето едва успя да сподави вика си.
– Не се притеснявай, не могат да влязат тук – продължи старицата. – Дори и вратата да беше широко отворена, щяха просто да оголят зъби и да ръмжат. Навсякъде другаде в цялата гора щяха да разкъсат гърлото ти и да ближат топлата кръв още преди да си умряла, но тук… тук те нямат никаква сила.
Отвън се чу как нещо тежко падна на земята; последва го глухо изскимтяване. Старицата се вторачи в стената. Нищо в погледа ѝ не показваше, че тази стена ѝ пречи да вижда какво се случва отвън колибата.
– Доста е смел – каза тя, като се усмихна и разкри малките си пожълтели криви зъби до един. – Явно е добър ловец, след като вълците ми не са го усетили. Има късмет, че другите са прекалено далече, за да дойдат при нас преди изгрева.
Момичето се досети за какво ставаше дума. Макар да изглеждаше невъзможно, страхът накара сърцето ѝ да бие още по-бързо.
– Ти си жената от легендите, нали? – успя да продума тя най-накрая.
– Легенди, казваш… Не знаех, че има и такива. Предполагах, но нямаше как да знам. Все пак не съм напускала това мизерно място от векове. Ще бъдеш ли така добра да ми разкажеш какво се говори за мен?
– Казват, че ти си създала ритуала срещу злите сили в гората. Че си дала живота си, за да ни браниш от тях, а само магията ти те е държала жива толкова време.
– Да, прави са за магията ми. Но историята на ритуала е малко по-различна.

***

Ловецът нямаше представа какво се случва вътре в колибата, но се налагаше да почака, докато разбере. Беше успял да изненада единия от двата останали вълка, като скочи отгоре му от близкото дърво. Дори не прибягна до това да извади ножа си – тежестта на тялото му смаза ребрата на животното, което тихо издъхваше, докато другарят му обикаляше в широки кръгове около появилия се нападател.
Мислеше трескаво и спазваше разстояние от вълка. Не знаеше какви са шансовете му да оцелее в открит бой с хищника, нито дали някой друг от глутницата му нямаше да дойде скоро. И той се въртеше заедно с вълка. Внезапно главата му роди най-безразсъдната възможна идея. Поне и в двата възможни изхода всичко щеше да приключи бързо.

***

Старицата не помръдваше на сантиметър от мястото си, даже не извърташе глава. Очите ѝ обаче следяха и най-малкото движение на момичето.
– Не съм създала жалкия ти ритуал – озъби ѝ се тя внезапно. – Собствената ми сестра ме предаде, както ме предадоха и всички останали хора. Както разбирам, историята не е останала благосклонна към кучката, след като никой не си спомня за нея. Така ѝ се пада!
Тя се изплю на пода и изпсува нещо шепнешком. Момичето внезапно изправи стойка, пристъпи крачка напред и попита студено:
– Какво тогава си се опитвала да направиш? Защо си давала от кръвта си всеки ден?
– Не ти ли стана ясно вече? Не, разбира се, че не си, как би могла, когато си отраснала със собствената си версия на случилото се. Аз се опитвах да помогна на това, което такива като теб наричат „злите сили“. Аз единствена успях да разбера, че хората са проклета и унищожителна напаст, търсеща всякакви начини да си присвои създаденото от природата. Аз исках да върна поне част от света към естествения му ред, а глупавата ми сестра развали всичко, като измисли малкия си ритуал за умилостивяване! И освен това имаше наглостта да ме остави жива, да ме моли да се върна с нея. Предпочитах да ме беше убила на място вместо да принася своето безкръвно жертвоприношение и да ме остави да се превърна в жив, разлагащ се скелет! Но не се притеснявай. Когато майка ти дойде преди година, ритуалът загуби достатъчно от магията си, за да мога да събера тялото си наново. С новия изгрев ще се реванширам за всичките тези години; след още няколко аз и моите вълци ще газим през ръждивочервената кал към селата отвъд планината, за да освободим света от най-голямото му зло: хората.
Момичето щеше да се уплаши от тези слова, ако изобщо слушаше. Тя бавно плъзваше ръката под наметалото си към ножа със сребърното острие в торбата си.

***

Вълкът излая грозно. Ловецът беше застанал с гръб към вратата на около десет крачки от колибата. Нададе вик и зачака. Животното се затича към него и скочи високо, оголило острите си зъби, но младият мъж се оказа по-бърз от него. Той отстъпи назад, като падна на земята, и посрещна вълка със силните си крака. За миг усети вонящия дъх на хищника в лицето си преди да го изрита над себе си. Вълкът се удари във вратата и се миг се свлече по корем пред нея, а ловецът бързо се изправи и извади ножа си. Впусна се яростно към животното и заби острието до дръжката в мекия му хълбок с такава сила, че събори вратата. В отговор освирепелия вълк изви брат и захапа сляпо плътта му. Човек и звяр се строполиха един до друг на прашния под, но само един от тях беше спечелил двубоя им.

***

– Не! – изпищя старицата и се свлече на пода. Момичето забрави плана си и се вгледа в тялото на вълка, като разбра причината за писъка.
Челюстта на мъртвия вълк беше се откачила с ужасен хрускащ звук и изглеждаше така, сякаш беше дърпана от чифт невидими ръце. Чу се мокър хрущене и тялото на животното се разкъса на две през устата, като оплиска момичето и ловеца с кръвта си.
– Проклети хора! – изрева свирепо старицата, а тънка червена ивица проряза лицето ѝ през средата. – Затворихте ме тук, за да не изляза при вълците си, а тях омагьосахте, за да не влизат при мен! Ще си платите за това, всичките ще си платите, кълна се! Първо вие двамата, а после цялото ви село, докато не сложа край на самото слънце!
Старицата нададе рев, приличен на вълчи вой, след което задекламира:
– Родено в кръв, начало дава на всеки ден със светлина! А с гибелта му мрак настава, но мрак, донесен от кръвта! И щом умре денят, тогава се раждат сенките в нощта; и само този ред спасява човек от вечна тъмнина!
Червената ивица продължи пътя си надолу към шията и гърдите, след което се скри под робата ѝ. Тялото на старицата започна да се гърчи и извива неистово. Устата ѝ се издължи напред, последвана от чертите на лицето ѝ, а жълтите зъби се изправиха и станаха по-големи и по-остри. Внезапно мъртвешки бялата кожа се разкъса и от нея излезе кървавото космато тяло на едра вълчица. Кехлибарените очи светнаха злобно и се изпълниха целите с кръв. Вълчицата се нахвърли на замръзналия от ужас ловец. В следващия миг нещо проблясна.
Сребърното острие се стрелна изпод наметалото и потъна в шията на животното.
Момичето се обърна към ловеца, който бързо се съвзе и скочи върху падналата вълчица. Силните му ръце извиха врата ѝ почти веднага. Момичето издърпа ножа от безжизненото тяло и погледна навън. Небето беше червено, но ставаше все по-розово. Изгревът наближаваше.
Тя извади всичко от торбата си и седна на пода. Сряза малък кръст в питката и го поля с виното. На пода се образува червена локвичка, която изведнъж се просмука в прашното дърво и разтресе колибата. Ритуалът беше завършен.
Двамата излязоха бързо навън и зачакаха първите слънчеви лъчи. Не смееха дори да дишат от напрежение. Навсякъде около тях се чу общ вой, гърлен и изпълнен със страх. После десетките скрити сред дърветата вълци замлъкнаха рязко и едновременно.
Двамата се спогледаха и момичето се хвърли в прегръдките на ловеца. Заплакаха тихо, но знаеха, че никога повече нямаше да се страхуват от гората, както досега.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Хаотично, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: