Концепция

Противно на очакванията на малка част от моите познати и въпреки известната стигма в обществото по този въпрос, аз обичам децата. Не го казвам прекалено често, защото това явно е невъзможно, когато си мъж и под двадесет и пет години. Но е така, обичам децата и да съм около деца; в мен се отключва нещо, което някой ден бих могъл да нарека бащинско чувство. Просто в днешно време двойните стандарти не се прилагат единствено към жените и не са патентовани от разни организации, разгневени „феминистки“ или каквато и да е комбинация между двете.
Като оставим настрана пресиленото отклонение, аз съм напълно сериозен. Обичам да общувам с деца, да наблюдавам отблизо начина, по който разсъждават и същевременно да си припомням дните, когато съм бил на тяхната възраст. За мое щастие, а и за такова на техните родители, в доста голяма част от случаите виждам, че се справят значително по-добре от мен, което, имайки се предвид колко досаден съм можел да бъда със своите безкрайни въпроси и практически незатваряща се уста, не е кой знае какво постижение.
Въпреки това има някои неща, от които се опасявам. Главно въпроси. Въпроси, свързани с теми, които е трудно да разискваме със самите себе си, но които почти сигурно ще се наложи да обсъждаме с децата си някой ден. И така, ето го моето признание за тази вечер:
Ужасявам се от момента, в който ще трябва да говоря за смъртта с малко дете. С моето дете.
Време е за малко откровения. Преди около пет или шест години личният ми поглед върху концепцията за живота и смъртта беше относително ясен. В рамките на този период се случиха събития, които успяха да го размътят и ми трябваха немалко усилия, за да успея да възстановя вътрешния си баланс. Едно обаче е сигурно – преживяването оказа траен ефект върху мен и ме накара да преосмисля вярванията си в известна степен. За момента съм достатъчно доволен от новата си хомеостаза, макар че има място за подобрения. Това ми се вижда в реда на нещата, затова не се безпокоя особено, ако изобщо мога да кажа, че се безпокоя.
Смъртта в нашето съвремие се разбира превалентно като несъществуване. Умишлено избягвам началото на теологически дискусии – не ми влиза в работата в какво вярвате, както на никого не му влиза в работата в какво вярвам аз. Затова говоря като цяло. Умирайки, нашето съществуване на този свят се свежда единствено до едно тяло, което оставяме и което вече е нечия друга отговорност.
Сами виждате, че няма как да кажа това на едно дете. Затова мога да направя само едно. Да подпомогна преодоляването на страха от смъртта.
От чисто биологична гледна точка е съвсем нормално да се страхувам. Намирам се, може би силно казано, в разцвета на силите си, още не съм създал семейство, сиреч поколение, но в днешния свят на ускорил темпото си на развитие технологичен напредък се правят все повече и повече медицински нововъведения, което предполага, че ще живея достатъчно дълго, за да оставя след себе си усещането, че съм бил човек, който е водил пълноценен живот. Страхът ми е основан и според осбеностите на възрастта ми, но няма да запълвам днешната си квота думи с теории в развитийната психология. Вместо това ще се върна назад във времето и ще посоча един наистина стар пример за това какво бих искал да направя някой ден.
Когато бях малък, боледувах често. Освен астмата ми, която тогава беше доста по-тежка, имах множество алергии, а покрай тях и алергичен ренит. Получавах възпаления на кожата и зачервени, пълни със сълзи очи, ако оставах повече време изложен на слънце; и сега не мога, но поне е защото изгарям лесно. Вдигах температура относително редовно. Не съвсем идеално здравословно състояние за едно дете, но след като не познавах друг начин на живот, за мен това беше съвсем нормално.
Точно по време на едно такова боледуване се случи. Детайлите са ми смътни. Не помня дали беше пристъп или температура, не помня дори къде съм се намирал по това време. Едва ли е важно. Защото помня как се обърнах към майка си и я попитах дали я е страх от смъртта.
Как изобщо съм могъл да я питам такова нещо?! Понякога, когато се случи да се сетя за този въпрос, изведнъж ме обзема изгарящото желание да си спомня причината. Толкова ли сериозно е било боледуването ми онзи път? Съмнявам се…
Предполагам, че никога няма да мога да възпроизведа точния ред на разсъжденията си тогава. Това обаче е без значение. Важен е отговорът, който получих. Попитах майка си това нещо в момент, когато тя е била под напрежение, много преди да се случат и други събития, пред които моите глупави пристъпи бледнеят, много преди да сме били наясно точно какво ще стане и въпреки всичко съм напълно, непоклатимо, абсолютно убеден, че във всеки случай тя щеше да каже същото.
Тя каза „не“. Не обясни защо, поне не помня да го е направила, но това ми беше повече от достатъчно.
Не възнамерявам да развивам предположения защо е отговорила така, права ли е, не е ли права – днес, почти две десетилетия по-късно, ако я попитам отново, когато вече разполага със знанието какво е щяло да се случи тепърва, майка ми пак би отговорила по същия начин и би ме успокоила. Просто ще го направи и аз просто ще се съглася. Защото това, което успях да разбера, макар и още не изцяло, беше, че няма смисъл да се страхувам от нещо, за което не знам кога ще дойде. Да върви по дяволите и очакването; как иначе ще си живея живота, ако не спирам да мисля за края му?
Още не знам какво мога да кажа на едно дете по този въпрос. Определено обаче нямам намерение да му втълпявам каквито и да е концепции за смъртта. Рай, Ад, прераждане, нищо – това са понятия, които ще се постарая да му обясня, но с ясното условие, че не мога да кажа дали ги има или не. Ще дойде време, когато детето ми ще разбере за какво става въпрос и ще прецени в какво да вярва. По-важната ми задача е да постъпя така, както майка ми е постъпила с мен навремето. Да му покажа, че не трябва да се страхува.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Откровение

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: