Защо

Помня листата онази сутрин. Помня всичко за тях: повечето бяха пожълтели, останалите се червенееха сред тях. Ухаеха на самата есен. Наоколо беше така тихо, че докато стъпвах по тях, все едно крачех по натрошени яйчени черупки, толкова бяха сухи…
В последния ден преди заминаването ми се случиха доста неща. Видях се със сестра ми и детето ѝ, после вечеряхме заедно с нашите, баща ми тръгна да пее народни песни, несъмнено заради виното, което на практика беше приватизирал по някое време, без да се усетим, а пък майка ми прекара остатъка от вечерта в балансиране между гордост и тъга, макар че и в двата случая сълзите ѝ бяха едни и същи. Само че с времето всичките тези спомени поизбледняха.
Не и листата. Виждам ги ясно в съзнанието си, жълти и червени, наподобяващи пожар, но съвсем безопасни. Те ми напомнят за дома и за това колко далече съм сега от него.
Тук, в Щатите, тук е различно. Хората са различни. Те изглеждат по-любезни от хората у дома, но зад тази любезност има някакво ниво снизхождение. Колкото и малко да е, то е там и аз не мога да не го забележа. Три седмици след като пристигнах, оттогава да са минали… осем месеца? Както и да е, три седмици след като пристигнах, установих се и започнах работа, мои колеги от фирмата ме поканиха да изляза с тях една вечер. Поопознахме се, пийнахме, всичко беше добре. Забавлявах се, беше ми наистина хубаво. И тогава един от тях, един от колегите ми, момче на моите години, получи сандвича, който си беше поръчал. Взе, че ме попита дали в България имаме такова нещо.
Сандвич. Питаха ме дали знам какво е сандвич.
Реших да се пошегувам и казах, че за първи път разбирам, че месо, зеленчуци и изобщо някаква плънка може да се сложи между две парчета хляб. Признавам си, че сарказмът ми не беше кой знае колко хапещ, но все пак беше очевиден и дори успях да разсмея останалите си колеги. Онзи обаче се удиви и започна да ми обяснява колко хубаво нещо било сандвичът.
Какво мога да кажа тук? Питам сериозно, защото тогава не успях да измисля нищо.
Ако изглежда, че плюя американците, нека да съм ясен: този и няколко други подобни случаи са изключението, а не правилото. Имах честта и удоволствието да се запозная с доста хора тук и дори мога да нарека по-голямата част от тях приятели. И въпреки че се намирам на такова колосално разстояние от дома си, имам чувството, че съм създал нов дом при тези хора. Това е… да, това е добре. В действителност се чувствам добре.
Не мога да кажа, че не ми липсва родината. Липсва ми, при това много. За добро или за зло, май ще излезе вярна онази приказка, че българина можеш да го изкараш от България, но не можеш да изкараш България от българина. Не помня кой ми каза това, научих го тук преди няколко седмици. Тя, оригиналната поговорка, звучи по друг начин, но специално заради мен я преправиха.
Избрах да замина за Щатите единствено защото ми предложиха най-добрите възможни условия. С графичен дизайн можех да се занимавам и в по-близки държави, но заплащането тук на фона на разходите се оказа най-привлекателно. Работя в една фирма, чието име няма да споменавам; занимавам се с оформлението на уебсайта и информационния им бюлетин, разни външни поръчки, накратко казано, от липса на работа не мога да се оплача, чак за вкъщи се е случвало да си взимам на няколко пъти, когато е имало спешна нужда от нещо. Многото работа ме разсейва от мислите за дома, за родителите ми, за сестра ми, за приятелите ми.
Понякога обаче се сещам и за листата. Нападали по земята, сухи, лениво помръдващи се от лекия вятър и стържещи тихо по алеята, по която се разхождах. По един или друг начин ми приличат на родината. Красива, но гаснеща.
Няма да обсъждам, по-точно не искам да обсъждам положението, в което се намира тя. След като вече съм навън, този малък факт е повече от достатъчен, за да писнат някои хора, че съм загубил правото да говоря за България, щом не съм в нея. Е, аз може и да не съм в нея, но тя още е в мен.
Онази вечер, когато ми казаха това, бях навън с новите ми приятели. Все още не знам как ми позволиха да им изсипя толкова много информация за България. Разказвах им за всичките небивалици в парламента, или поне за онези, които последно бях следил по новините, за това какви хора обикновено управляват, все такива едни, как ги нарекоха те тогава… „политически парадокси“. Американец да ти каже, че живееш в политически парадокс – ето това е страшна ирония. Но бяха прави, не мога да си затворя очите.
След известно време някой благоразумно реши да ме прекъсне. За нещастие същият този някой съвсем неблагоразумно ме попита дали все пак не ми липсва родината.
Разбира се, че ми липсва. Господи, толкова много ми липсва. И днес ми се случва да ме жегне нещо отвътре, едно желание да се метна на някой самолет и да се прибера у дома, да прегърна майка си и баща си, да видя отново най-близките си хора и просто да усетя позната земя под краката си. Не знам дали мога да го опиша по-добре от това. Точно това им казах. И за листата им разказах, не съм сигурен как се сетих и за тях. Едно момиче се загледа с тъжни очи в мен и ме попита дали все пак не бих го направил някой ден. Да се върна.
Не знаех какво да ѝ отговоря. Пак отвърнах така, наистина не знам. Тя ме попита защо.
Защо ли…
Защото хора като мен напускат заради обидата, която им се нанася. Обижда ни това, че ни дават умения и образование за професии, които после да не можем да упражним с пълния си потенциал пак там и се виждаме принудени да търсим подходяща оценка за способностите си другаде, а след това слушаме как нас ни плюят.
Дали обичам България? Разбира се. Винаги ще я обичам. Но тя не обича мен. Затова не мога да отговоря на нито едно „защо“. Не и сега.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Носталгично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
%d bloggers like this: