Носталгия

Не си спомням детайлите много добре – беше доста отдавна, всъщност преди повече от половината ми живот. Като си помисля обаче, че едва се сещам за разни неща отпреди две или повече години, самият факт, че събитията изобщо изникнаха в главата ми говори достатъчно красноречиво за това какво впечатление са ми направили още тогава.
Нямам някакъв конкретен спомен, по-скоро една колекция от такива, размиващи се един в друг, за да придадат малко по-точен образ на мястото. Така е останал в главата ми затворът в Бургас.
Не е каквото си мислите. Нищо, това ще станя ясно ей сега.
Огромната метална входна врата се отваряше наполовина всеки път, когато влизах през нея. Всъщност не,  в самата порта имаше по-малка врата, през която минаваха служителите. По това време се дразнех наум, че не съм я виждал изцяло отворена, но като се замисля сега, не съм сигурен, че е могла. Хубава работа свърших, сигурно вече съм отказал половината четящи с това отклонение.
Налагаше се да преминем през още една или две врати срещу показването на служебен пропуск. Тогава излизахме в двора; поне аз така го наричах. Приличаше си на двор, не знам как биха му казвали иначе. Напомняше ми много на разположението на замък: от всички страни бях заобиколен от високите стени, зад които бях чувал, че са килиите, а в средата се намираше административната сграда с многото широки стъпала пред входа ѝ. Отивах там доста по-рядко.
Когато излизахме в двора, обикновено се насочвахме надясно, като минавахме покрай служебното барче. Влизах в едно скромно помещение, напомнящо донякъде на вътрешността на фурна със своите боядисани в охра стени. Там се мятах на въртящ се стол от времето на дядо ми пред огромно огледало, за което смътно си спомням, че в горния му десен ъгъл беше залепен плакат или календар с Румяна. Беше преди деветдесет и девета година; споменавам това, да не би историята досега да е звучала твърде актуална.
Самото помещение беше бръснарницата на затвора, където баща ми ме водеше да ме подстригват. Това се случваше до към края на четвърти клас, когато живеехме наблизо, после се преместихме чак в „Славейков“. Тази подробност може и да не е от значение, важно е само това, че се преместихме.
Понякога баща ми стоеше отвън при барчето, където изпиваше чаша кафе в компанията на колеги, ако е било рано сутрин или по обяд, но обикновено сядаше на един от дървените столове зад мен и си приказваше със затворника, чиято работа беше да не ми клъцне ушите заедно с косата. Не е твърде далече от дебрите на вероятното, ако предположа, че баща ми се е пошегувал с мен и него по този начин поне веднъж. Неговото чувство за хумор не е излишно интелектуално натоварено като моето, а е доста по-ситуационно адаптирано – описание, което той категорично би определил за прекалено подробно и едновременно с това недостатъчно разбираемо.
Затова предлагам да се върнем на шегата с ушите. Струва ми се, че от онова време съм придобил навика да се оглеждам толкова много, докато ме подстригват. Сякаш все още искам да съм сигурен, че няма да изляза от салона като слаба имитация на Винсент ван Гог. За хумора ми говорихме преди малко, ето и нагледен пример.
Изглежда ми ненужно да включвам и този детайл, но съм почти сигурен, че най-ранният ми спомен за солетите с вкус на кашкавал е свързан с този повод, с отиването до затвора да ме подстрижат. Като че ли мога да си се представя, един такъв устат русичък дребосък, който е заставен мирно да яде солети, докато си чака реда на бръснарския стол. Това би трябвало да е доста показателен случай за хората, които знаят от първа ръка какво неукротимо плямпало мога да бъда. Е, случаят със зъболекаря определено е още по-добра илюстрация на голямата ми уста, но се опасявам, че би ме показал в доста неблагоприятна светлина.
Това означава, както сигурно вече се досещате, че ще разкажа тази история някой друг път. Веднага щом намеря начин да я драматизирам прекомерно и да я превърна в комедия, която да си струва, ще узнаете.
Отдавна не съм стъпвал в онази бръснарница. Не е като да съм имал повод, а и поводът едва ли би бил особено добър. Сигурно изглежда много по-различно сега, ако изобщо все още е там. Това е нормално и естествено; та нали и аз съм се променил толкова много, какво остава за помещението в някаква сграда? Но това е добре. Хубаво ми е да си мисля, че всичко там се е  променило. Така образите за моментите, когато съм ходил, ще си останат само мои, уникални и неповторими.
Не мога да кажа, че свързвам тези спомени с някаква носталгия, не само защото думата не ми е била известна по онова време. Дори и сега ми се случва да си мисля за тях като за една най-обикновена история за баща и син. Просто в нея участва моят баща. Именно това я прави не чак толкова обикновена. Поне за мен.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Носталгично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: