Белези

Ако имаше едно нещо, което тя можеше да каже, че искрено мрази, това беше слънцето рано сутрин. Прозорецът на спалнята ѝ беше с източно изложение под такъв ъгъл, че през по-голямата част от годината светлината падаше неумолимо право върху нейното лице. Лятото беше най-зле по разбираеми причини. Поне тази сутрин имаше с какво да се разсее.
Когато отвори очи, той още беше там. Изглеждаше така, сякаш беше будувал цяла нощ.
– Пак ли не може да заспиш? – попита тя и се понадигна на мястото си.
– Знаеш ли, че когато спиш, носът ти потреперва?
Тя примижа с поглед, когато чу гласа му. Харесваше ѝ да го слуша, докато звучи сънен.
– Добро утро и на теб – отвърна тя, като прикри прозявка по средата. – Какво, носа ми ли гледаш?
– Да, и в него също. Миньорите са открили нещо гигантско в лявата ти ноздра…
Той ловко избегна ръката ѝ, когато тя се пробва да го цапне по рамото. Не беше трудно – мерникът ѝ не беше кой знае какво, особено без кафето.
– Мислиш, че си много забавен, така ли? – подкачи го тя.
– Спокойно, ще го схванеш по-късно, както винаги – не ѝ остана длъжен той. После стана и отиде до банята. Тя започна да се облича бавно и да обмисля какво ѝ се хапва.
Това беше обичайният тон между тях двамата. Откакто се бяха запознали преди няколко месеца, взаимоотношенията им бяха базирани главно върху вече добре изпипаната рутина от излизане в петък вечер, няколко питиета, бурен секс в малките часове и някоя и друга детинска препирня като гарнитура към закуската. После единият си тръгваше, в зависимост от това къде бяха прекарали нощта.
Още в началото тя беше дала да се разбере, че не търси нещо сериозно. Той пък не беше показал по никакъв начин, че възразява; и двамата си имаха причина за това, макар и ясно да усещаха, че между тях определено има значително привличане. Тя не смяташе, че има как да му устои, докато той едва полагаше усилия да направи същото. Почти не бяха разговаряли на подобни теми, но когато бяха сами, не им се искаше.
На първо време бяха съвместими единствено в леглото. Постепенно обаче всеки започна неусетно да навлиза в живота на другия. Тази сутрин щяха да направят поредната крачка в тази посока.
Когато той излезе от банята, тя вече беше нахлузила чифт къси панталони и потник и се намираше в кухнята, където се беше захванала да загрява голям тиган на котлона. На плота се виждаха няколко филии хляб, купа с разбити яйца и празна чиния.
– Пържени филийки? – предположи той.
– Аха. Кафето е готово, вземи си чаша.
– Супер. Все пак ще те изчакам.
– Ако искаш, можеш да ми помогнеш, има някакво останало сирене в хладилника…
– Заемам се – отвърна той и извади нож от чекмеджето до нея.
– Избръснал ли си се? – учуди се тя, когато го погледна.
– Да. Изпробвам нещо ново. Ако се избръсна в събота, до понеделник брадата ми вече е приятно набола и изглеждам едновременно прилично спретнат и небрежно секси.
– Първо, ще ти се…
– Това, че подценяваш външния ми вид не говори добре за вкуса ти.
– … второ – продължи тя, – имаш късмет, че и без друго възнамерявах да си взема душ по-късно…
– Такъв съм си аз, не мога да се отърва от късмет.
– … и трето, по-скоро се изненадах, че изобщо си се избръснал. Какво, да не би да си носиш самобръсачка и пяна в чантата?
– … та, пържени филийки, така ли?
– О, Господи! – прихна тя. – Носиш си! Такава си кифла!
Той реши да не се закопава повече и се умълча, докато нарязваше сиренето и оправяше масата. Следващите няколко минути двамата прекараха в тишина, нарушавана единствено от цвърченето в тигана.
– Какво е това? – попита той изведнъж. Беше се загледал в гърба ѝ, докато тя приготвяше пържените филийки.
– Кое? – не разбра тя.
– Онази ивица под дясното ти рамо. Не съм я забелязвал преди.
– Нищо. Един глупав белег.
– По мое мнение няма такова нещо като глупав белег.
– Защо, твоите да не се дублират като мозъчни гънки?
– Много смешно. Хайде, кажи ми.
Тя изключи котлона и прехвърли последните филийки в приготвената до нея чиния, след която я сложи на масата и седна срещу него.
– Самолетна катастрофа – тя изрече думите напълно спокойно и се нахвърли на закуската си.
– Господи – изненада се той, – падала си със самолет?!
В отговор получи половин минута силен смях, частично възпрепятсван от опитите ѝ да сдъвче и преглътне филийката си, без да се задави. Когато най-сетне успя, тя каза:
– Не, беше играчка!
Той я замери с бучка захар и на свой ред се засмя. Тя продължи:
– Беше от онези големи дистанционно управляеми модели, ако трябва да съм по-точна. Бях на шест и половина. Баща ми реши, че ще е много забавно да го насочи към мен, понеже седях наблизо и му се радвах от разстояние. Сигурно се е опитал да го издигне в последния момент, но самолетът взе, че ме удари в рамото. Самият модел беше копие на стар биплан, от онези с перките отпред. Оттук и белегът.
– Баща ти изглежда доста интересен – отбеляза той, вдишвайки аромата на кафето си.
– Да, винаги е имал такива необичайни хрумвания.
В продължение на около минута-две двамата се хранеха мълчаливо. Тя първа наруши тишината:
– Като стана дума за белези, какъв е този на левия ти показалец?
– От нож – въздъхна той и се загледа в кокалчето си.
– Ужас. И ти дадох да режеш…
– Не, не е по моя вина, поне не директно. С един приятел се бяхме напили веднъж и той ме убеди да пробваме играта с ножа от „Пришълците“. Нали се сещаш, онази, където целта е да го забиваш възможно най-бързо между пръстите си и като цяло да избягваш себе си? Е, той сложи ръката си върху моята и започна. До днес не ми е ясно как уцели само мен.
Тя се засмя и каза:
– Би ли му позволил да го направи отново?
– Естествено – не се поколеба той. – Как иначе ще се научи?
– Това тук – тя посочи малката точка зад лявото си ухо – е от неуспешното ми пробиване на ушите, когато бях в гимназията. Хвана ме страх в последния момент и опитах да се дръпна, но пистолетът ме закачи.
– Тези са от бодлива тел – той показа няколко тънки бледи ивици от дясната страна на тялото си, точно при ребрата. – Провален опит за влизане в частен паркинг. Някакъв тъпанар преди няколко месеца явно беше преценил, че ако успее се засили достатъчно, ще може да мине през мен и да спести пет секунди път до за където и да се беше разбързал. Свали задната ми броня. Извадих късмет; мернах го на един светофар на следващия ден, проследих го и му надрасках капака с ключовете си. Изподрах се хубаво на бодливата тел и не успях да прескоча оградата, но пък за сметка на това веригата на портата се оказа достатъчно дълга, че да мога да се провра между пролуката с малко повече гърчене.
– И какво надраска? – полюбопитсва тя.
– Не претендирам за оригиналност. Прецених, че един грамаден пенис е едновременно семпло, традиционно и ясно послание.
– Показал си класа – беше изпълненият със смях отговор. – Да видим сега, този тук…
В следващите петнадесет минути те вече бяха изчерпали белезите по телата си, но затова пък преминаха успешно на срамните истории от отминалите години. Масата беше разчистена, а те не спираха да си говорят сякаш с часове.
– … просто го оставих там и продължих да вървя, а той не спираше да вика след мен.
– Според мен си постъпила правилно – кимна той одобрително и допи малкото останало в чашата му кафе.
– Мислиш ли?
– Ако на мен ми се беше появила някоя облечена като мечка жена на първа среща, и аз щях да се разкарам веднага.
– Сигурен ли си? Ами ако е ужасно красива и ти е страшно навита? – намигна му тя.
– Няма значение. Дори ако… о, виж кое време е станало.
– А, да… Ами… ами май трябва да…
– … трябва да тръгвам, да.
Досега не бяха попадали в ситуация на неловко мълчание. Той колебливо се опита да се измъкне от нея:
– Ами добре, хайде тогава. Отивам само да си взема ризата и ще тръгвам.
– Да, да, добре… ъм…
– Какво?
– Ще гледам да ти пиша по-скоро за следващата седмица, понеже има вероятност да не можем да излезем…
– Добре. Не е изключено и аз да имам някакви планове, така че…
– Да, разбира се.
И двамата си помислиха, че неловкото мълчание беше за предпочитане. Няколко минути по-късно той вече беше тръгнал, а тя пускаше водата в душ кабината.
По-късно тази вечер той чу как телефонът му иззвънява. Беше тя.
– Ало?
Здравей. Исках… исках само да те питам нещо.
– Разбира се, кажи.
Нали не мислиш, че… че ставаме сериозни?
– Да ти приличам на човек, който мисли? – пошегува се той, но нещо го стегна в гърлото.
Не, наистина, просто… просто не искам да развалим това, което… – затърси дума, с която да замени „имаме“.
– Което правим, знам.
Да, именно.
– Виж, знам… знам, че не ти е до връзка, за себе си съм почти убеден, че едва ли ставам за такава, но докато ни е хубаво да правим това, което правим, не мисля, че имаме за какво да се тревожим.
Така е, да.
– Има ли нещо друго?
Само едно.
– Слушам.
Преди малко гледах онази сцена от „Пришълците“, за която ми каза. Как си позволил да направят това с теб?!
– Ще се наложи да ти разкажа за текилата преди това, а тази история не е много кратка – каза той и се просна на дивана си.
Имам време.
– Добре тогава. Всичко започна с един изключително тъп облог…
Така двамата възобновиха темата за белезите. За тези по тялото по принцип е по-удобно да се говори, отколкото за тези в душата и те разбираха това. Нямаше да го кажат, но все пак го разбираха. Въпреки това разговорът им продължи доста по-дълго от обикновено. Тя отдавна се беше хващала колко често си мисли за него, но гледаше да се разсейва. Тази вечер обаче беше решила да не взима насериозно опасенията си. Той, от своя страна, беше сигурен, че е хлътнал по нея, но не смееше да си го признае. Затова изчакваше да види какво ще се случи по-нататък.
Разбира се, нищо вълнуващо не се случи до края на вечерта. Нито на следващата, нито на по-следващата. Но някой ден, може би съвсем скоро, единият от тях няма да издържи и ще си покаже всичките белези, без да се страхува от другия.
А може би ще намерят тази смелост едновременно.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Романтично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: