Цена

Трети ден изгарящото слънце стоеше високо в небето, увиснало безмилостно над главите ни като брадва от светлина в ръцете на палач, който чака единствено да получи заповедта да я спусне върху нас. Отдавна бях изгубил представа за изминатото разстояние. Дали в Библията, някъде в някое нейно старо издание, пише как Моисей е знаел накъде и колко дълго да върви, за да води народа си цели четиридесет години из пустинята?
Краката ми, а и навярно тези на останалите, ме боляха убийствено. Прогизнали в пот, те пулсираха силно и правеха наглед безкрайния поход още по-невъзможен. В началото като че ли се бяхме придвижвали по-бързо, но жегата без съмнение трябва да е била това, което ни е забавило. Изтощението се предаваше по хората като чума. Поне чумата щеше да ни довърши по-скоро. Хората около мен страдаха видимо.
И въпреки това продължавахме напред, крачка след болезнена крачка. Отдалече бяхме прилични на умираща змия, търсеща прохладната сянка на камъка, под който да умре – дълга върволица хора, осланящи се както един на друг, така и на едничката надежда, че ще стигнат до края на своето пътуване. Обгърнати от мараня и подтиквани от собствените си въздишки и стонове, ние не спирахме да се движим, защото това щеше да означава смърт за всички ни. А може би там, в този своеобразен Ад на живите, тя щеше да бъде нашето изцеление…
Запасите ми от вода бяха приключили още сутринта на втория ден. Човешкото тяло не е способно да издържи без тази най-живителна течност повече от няколко дни. Но колко щяха да бъдат тези няколко дни насред такава горещина? Можех само да гадая, но дори това се оказа задача, по-непосилна от камъка на Сизиф. Дългите слънчеви часове сякаш разтягаха времето с дни, седмици, месеци. Възможно ли беше да бяхме вървяли с години, без да го знаем? И дори да беше, как щяхме да го разберем?
Проклетата вода. Нейната липса беше заместена незабавно от лудост, която на свой ред беше подхранвана от всичко наоколо. Потта се стичаше по телата ни и със своето изпаряване оставяше ситни кристали сол, които раздираха кожата и я караха да се напуква и зачервява още повече под лъчите на слънцето. А слънцето, влязло отново в ролята си на протобожество, явно се стремеше да ни накаже заради това, че прадедите ни са го изоставили, като малко по малко взимаше нови жертви. В размитите ми спомени присъстват лица, които изчезваха в нищото, но по-страшни бяха онези, които се появяваха от него. Откъде бяха дошли те? Изпепеляващата лудост твърдо и настоятелно си провираше път в мозъка ми, като изцеждаше последните ми капки разум, а те капеха с тихо просъскване върху пламтящата земя.
Но ето… ето, че един ден бях възнаграден за своите страдания. Макар и проклинал Бога, който ме беше напуснал, Той се беше оказал милостив. Първоначално приличаше на мираж, но скоро осъзнах, че гледката пред мен беше истинска. Разбрах, че съм преминал през изпитание на вярата, че всички онези пред мен, които бяха паднали, просто не са били достойни да водят другите. След толкова дълго време аз се бях превърнал в един нов Моисей и сега пред мен се беше разкрила новата Обетована земя.
Зданието, в което влязох, беше малко по размери, но още с влизането си в скромната му вътрешност прохладата ме обля и вдъхна нови сили в изнуреното ми тяло. Крачките ми ехтяха глухо, докато пристъпвах към дребна, изцяло затворена постройка, наподобяваща олтар или може би изпълняваше някаква друга религиозна функция. Щом застанах точно пред нея и се вгледах в стъклописа, аз съзрях жрицата.
Само с поглед тя успя да ми зададе хиляди въпроси. Най-настойчивият от тях беше защо съм дошъл при нея. Аз ѝ казах името си и откъде идвам, а тя извърна очите си от мен и насочи млечния си взор към една стара мръснобяла кутия, за която предположих, че е изработена от слонова кост. Отправи молитва към своите богове, после отново се обърна към мен и изрече:
– Тридесет и шест лева и петдесет и пет стотинки.
Платих цената за своето пътешествие до касите в Студентски град и си тръгнах. Само след месец обаче щях да се върна отново. Не просто за да си платя наема, а защото дългото чакане ме беше научило, че с достатъчно упорство човешкият дух е способен да премине през всичко.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Комично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: