Помощ

В стаята не беше много светло, макар и навън да имаше необичайно за късната есен ясно небе, в което слънцето грееше необезпокоявано от облаците. Слабата миризма на антисептик не позволяваше на човек да забрави, че се намира в болница дори и да затвори очите си. Поне не беше шумно – с изключение на забързаните случайни стъпки на минаващите покрай стаята хора в коридора не се чуваше нищо друго.
И все пак щеше да е още по-добре с един отворен прозорец. Хем слънце, хем горе-долу чист въздух, особено след като дъждовете бяха се изваляли предния ден.
Той лежеше спокойно в болничното легло, когато се появи тя. Средновисока брюнетка в тъмносиньо яке с два номера по-голямо, отколкото ѝ беше удобно и по левия ръкав на което имаше неизтупана сива прах. Имаше младо и мило, не извънредно красиво лице, но с приятни черти. Момичето се поколеба. Дали изобщо имаше право да говори с него? Преди да реши да си тръгне обаче, той се обърна и я видя.
– Здравей – каза той и се усмихна.
Въпреки превръзките, които покриваха половината му лице, в това число и дясното му око, тя видя, че усмивката е искрена. Престраши се и седна до него.
– Здравей – каза тя на свой ред. – Как си?
– Добре съм. Имайки предвид какво се случи мисля, че съм добре. Не мога… все още не си спомням… някои моменти, май е от морфина. Дадоха ми морфин за болката и в момента се чувствам леко замаян…
– Какво не си спомняш? – не се сдържа тя. После добави бързо: – Господи, извинявай, не е уместно да те питам.
– Не, глупости, защо да не е уместно? Ако знаеш само как ми се говори…
Той се понадигна в леглото с тихо изпъшкване. Беше над петдесетте, все още по-близо до тях, отколкото до шестото си десетилетие, с къса и рошава прошарена коса и набола побеляла брада. Попридърпа завивката към себе си с лявата си ръка и се обърна отново към жената. Облиза попресъхналите си устни и присви око, мъчейки се да сглоби откъсите, които успяваше да си припомни.
– Слизах в мазето. Не си спомням за какво съм слизал. Спомням си само някакво глухо стържене около мен. От стените ли, знам ли… Нещо се пропука, от тавана започна да се сипе мазилка… После не се сещам. Губи ми се доста време. Когато се съвзех, сградата вече се беше срутила върху мен…
Тя слушаше уморения му глас, а редом с него още чуваше как диспечерът трескаво беше препращал всички налични линейки до адреса на падналата жилищна сграда. По-нататък при огледа се беше оказало, че основите са били недостатъчно добре обезопасени и подкрепени навремето; затова и земята под тях беше поддала от продължителните дъждове.
Навсякъде из въздуха имаше прах, а сред калните развалини се чуваха толкова много викове за помощ. Четирима души бяха загинали на място. Още трима издъхнаха в болницата. Заедно с тях имаше и малко дете – момченце на пет години. Всичките бяха живяли по долните етажи. По новините вече се въртяха репортажи, в които добре облечени хора неминуемо щяха да раздуят станалото и да сочат обвинително пръсти във всички посоки, без да се интересуват от това що за късмет са извадили останалите живущи. Трагедията щеше да се повтаря всеки ден в емисиите, докато на зрителите не им омръзнеше от самата дума „трагедия“, след което щеше да отшуми и да бъде колективно забравена. Напоследък все така се случва.
Но тя нямаше да забрави какво ѝ се беше наложило да стори онази вечер.
– Не можех да се помръдна – продължи той. – Бях затиснат и се уплаших. Опитах се да се успокоя, но страхът беше по-силен от мен. Започнах да викам за помощ. Виках с всички сили, издрах си гърлото, но не можех да спра. Кой ли би могъл… Когато се уморих, осъзнах, че поне не съм смазан. Не знам как не го бях забелязал допреди това. Можех да дишам без проблем, можех дори да помръдна краката и ръцете си, но нямаше как да ги измъкна.
– И да можеше, не би могъл да повдигнеш онази греда от себе си – добави тя.
– Сигурно. Но тогава не мислех, просто исках да се махна, да не умра. Чувах хората около себе си и се питах защо никой не идва да ми помогне…
Видя, че тя извръща поглед. Стана му гузно и каза:
– После затворих очи и почнах да се моля. Отдавна не го бях правил, но тогава нямаше какво друго да сторя. Вече нямах глас, бях съвсем отмалял. Дори не съм сигурен на кого или на какво съм се молил. Лежах си със затворени очи и просто се надявах, че ще оцелея. А когато ги отворих отново, видях как парамедиците идват към мен. Видях, че ти пристигна първа сред тях.
Тя избърса навлажнените си очи и попита:
– Защо не си ми ядосан?
– Защо да съм? – учуди се той. Погледна надолу и се досети.
Морфинът явно действаше по-добре, отколкото той бе предполагал.

***

Тя виждаше всичко като на лента; все едно наистина се наблюдаваше отстрани. Когато след дълги усилия успяха да вдигнат подпорната греда от гърдите му и установиха, че гръдният му кош не е премазан, парамедиците започнаха да махат камъните от крайниците му. В този момент над главите им се пропука част от падналата стена. Почти всички други пострадали вече бяха евакуирани, когато цялата сграда се приближи с още десетина сантиметра до това да погребе четиримата под желязото и бетона.
Нямаха много време за съставяне на някакъв план, а и плановете в подобни ситуации не са в изобилие. Дясната му ръка не излизаше изпод развалините и единственото решение беше да си остане там.
Тя трябваше да го направи. Другите двама бяха по-силни от нея и подпираха внимателно образувалия се над главите им таван, докато тя бързо стягаше превръзката около ръката му. Той затвори очи и впи зъби здраво в колана, който му бяха дали. И тя искаше да затвори очи, но не можеше.
Личеше му, че го боли ужасно. Едва беше успял да си каже името, когато го откриха, а сега крещеше като обезумял. Още по-ужасно беше, когато острието на триона стигна до костта. Почти беше припаднал, когато тя спря кървенето и четиримата души излязоха на косъм от това да бъдат затиснати под отломките от сградата.

***

Сега той гледаше остатъка от ръката си. Беше отрязана при лакътя, там, където костите се срещат при ставата. Раната беше почистена и затворена около половин час след пристигането му в болницата. Чувстваше се странно, но определено не беше ядосан.
– Доколкото си спомням, ти ме попита дали съм сигурен – каза той, – а аз ти извиках да я режеш по-бързо, преди стената да се е стоварила отгоре ни.
– Така е – отвърна тя. – Но не мога да спра да мисля за това.
– Предполагам, че за първи път ти се случва нещо такова…
– Работя като парамедик едва от няколко месеца. До вчера най-много да съм зашивала разцепено чело, никога не съм… не съм ампутирала пострадал в полеви условия…
Гласът ѝ затрепери и тя спря да говори. Изведнъж усети как ръката му хваща пръстите на нейната.
– Слушай ме сега – каза той настоятелно. – Докато чаках някой да дойде да ми помогне… докато си мислех как всеки миг ще умра, аз не спирах да си мисля за слизането ми към мазето. Имаше едно дълго стълбище, което водеше до него. Беше тъмно, лампите мигаха за секунда и пак угасваха… както и да е, в един момент започнах да се унасям там долу и отново се сетих за това стълбище. Все по-тъмно и все по-надолу… имах чувството, че пак вървя по него и че няма да се кача повече, няма никога да изляза на светло. Вие ме измъкнахте оттам. Ти направи това възможно.
Той погледна надолу и примигна с око.
– Ще преживея това все някак. Не мисля, че още осъзнавам напълно как ще се промени всичко за мен, но благодарение на теб и на другите двама ще мога пак да видя децата си. А пък колкото до ръката ми – добави той и си позволи даже да се подсмихне, – пак е добре, че съм левичар.
Тя не се засмя. Не го намери за забавно. Но въпреки това успя да си поотдъхне. Двамата благодариха един на друг – той за пореден път, тя за първи. После тя си тръгна.
Същата вечер, няколко минути преди да излезе за нощната смяна, тя отново си помисли за спасения от нея мъж. Почувства се глупаво, задето се беше разстроила така пред него. Не трябваше да си позволява да бъде толкова слаба.
Не, може би слаба далеч не беше подходящата дума. Защото едновременно с това тя беше изпитала и облекчение, че не я е намразил заради стореното. Беше видяла как онова така трудно решение всъщност беше спасило нечий живот. И след като вече знаеше, че няма как да забрави онази вечер, тя реши, че не би могла да допусне да бъде слаба. Не и когато виждаше, че от нейната помощ има смисъл.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Трагично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: