Тласък

Страхувам се от височини. Може би това е причината никога да не съм смятал, че има някаква полза от това да живея на последния етаж от няколко години насам. Дори не мога да изляза на терасата, без да ми се прииска да се долепя до стената в търсене на опора по някое време.
Ето защо сега тайно благодаря на дъждовете, задето от няколко месеца прекарвам по няколко минути всяка нощ на покрива.
Зимата в градовете край морето не е известна с много сняг, макар и да се случва все пак да се събуди човек една сутрин и тихичко да изпсува при вида на снежинките, били те едри или не, които прехвърчат из въздуха. За сметка на това обаче дъждовете рядко пропускат да развалят нечие настроение. Тази зима имаше ужасно много валежи, а дори и да бяха по-малко, нямаше да са добре дошли. Недостатък на това да живееш на последния етаж, освен, разбира се, евентуалната акрофобия, е да ти протекат стените и таванът, защото изолацията на покрива е по-стара от теб, че и от баща ти.
След като далеч не си единственият живущ в блока с подобен проблем, налага се да се направи ремонт. Покрай необходимостта да стигнат майсторите до покрива аз се сдобих с ключ за изхода към самото таванско помещение – така можех да ги пускам да се качват, когато го нямаше съседът да им отключи.
Е, как да не си извадя копие на този ключ?
Подробностите нямат голямо значение. Важното е, че вече имам възможността да се кача на покрива. От няколко месеца насам правя точно това. Изчаквам да стане около един и половина, след което обличам по-топли дрехи и тихо се изкачвам по ръждавеещата стълба до таванското помещение, откъдето си излизам на покрива.
Навън е така спокойно. Въпреки късния час оранжевата светлина от уличните лампи на кръстовището се смесва с тази на билбордовете отсреща и стига достатъчно далече, за да мога да видя къде вървя въпреки тъмнината. Точно така, аз вървя. Крача напред-назад близо две минути, после си запалвам цигара и просто… просто се оглеждам във всички посоки. Градът спи само привидно; прозорците на отсрещните сгради светват и потъмняват неравномерно, подсказвайки наличието на други като мен, които се чудят какво да правят в този час. А може би само си въобразявам и тези хора имат съвсем разумни причини да будуват или да заспиват толкова късно.
За поредна нощ се разхождам така на покрива. За поредна нощ чувам едва доловимото стържене на подметките си по новата изолация и лека-полека се приближавам до ръба. Да, страхувам се от височини, както вече споменах, но се опитвам да свикна с тях. В началото не можех да стоя на покрива по-дълго от минута. От седмица насам успявам да стигна на метър от това да погледна надолу.
Дали искам да го направя? Господи, не, това е абсурдно. Прекалено много би ми дошло. Още с първото качване ми се завиваше свят само при мисълта за това. Не мога да гледам надолу и това е. Той и без друго ми се присмива за това понякога.
Не се появява винаги, но когато го прави, създава впечатление за нещо, което на теория би трябвало да ми изглежда страшно, но по-скоро минава за глуповато. Висока фигура със златна маска на лицето и увита в черен плащ. В ума ми излиза споменът за някаква френска анимация отпреди кой знае колко години, но нещо не мога да си спомня как беше заглавието. Злодеят, или поне мисля, че беше злодеят, изглеждаше точно по същия начин. Сигурно оттам ми е хрумнал.
– Уж те беше страх, какво правиш там?
Отговарям му, че не е негова работа. И е така; един продукт на въображението ми няма право да поставя действията ми под въпрос.
– Ти си решаваш – поклаща глава той и продължава да ме гледа тихо през двете тънки цепнатини в гладката си маска там, където би трябвало да бъдат очите му.
Усещам, че вече ми се пуши. Намирам цигарите си, но трябва да бъркам по джобовете на якето, понеже никога не си държа запалката в кутията. Би било по-удобно, признавам, но съм доста разсеян тип и вече съм изхвърлял поне пет-шест запалки по този начин. Пръстите ми са се вкочанили – тази нощ навън е малко по-студено от обикновено – и изпускам запалката пред себе си.
Навеждам се да я взема, съвсем автоматична постъпка. Също така глупава. Сещам се, че съм на покрива, до самия ръб на сградата. В главата ми веднага изниква сцената, в която падам към плочките долу и която винаги виждам, когато се намирам нависоко. Завива ми се свят и се отдръпвам, треперейки целият, а секунда след това сядам. Така успявам да се успокоя. Ръцете ми докосват твърдата и стабилна повърхност, на която седя и аз усещам през дланите си как световъртежът ми намалява.
– Странно е, нали?
Питам го какво е странно. Не ми харесва този негов навик да драматизира всяко свое включване в диалог, но не трябва да забравям, че щом е роден от въображението ми, трябва да е взел тази своя черта от мен.
– Как работи мозъкът ти. Интересно ти е да флиртуваш с това чувство на страх.
Тръгвам да се смея, но рязко се спирам. Не искам да събудя някого.
– Смей се колкото искаш. Знаеш, че съм прав. Все гледаш да разбереш колко би могъл да се приближиш, преди да изпиташ онова свиване в стомаха си. Като невидима ръка, която те бута към пропастта. Нужен е само един тласък, в крайна сметка.
Отговарям му, че реакцията ми е нормална. Тялото ми изпитва когнитивен дисонанс: желанието ми да се приближа напук на собствения ми страх бива рационализирано от мозъка ми като нещо принудително. Не искам да се приближавам до ръба, значи някой ме кара. Някой ме кара насила, значи сигурно ме бута. Напълно обясним феномен.
– Така е. Или просто искаш да скочиш – казва той.
Отвръщам, че това е абсурдно. Не искам да скачам. За какво ми е да го правя?
– Не съм казал, че искаш. Поне не умишлено. Знаеш ли какво си мисля аз?
Естествено, че знам какво си мисли, но си замълчавам.
– Мисля си, че изпитваш страх, защото някаква част от теб, нещо в този твой мозък не е настроено на същата вълна като останалото. Страхът ти е породен не толкова от височината, колкото от любопитсвото ти, от желанието ти да разбереш какво е усещането да скочиш. Обаче тук се намесва разумът ти и ти казва, че ако скочиш, ще умреш, а ти реагираш по този начин, понеже дълбоко в себе си разбираш, че желанието ти не е рационално. Страх те е от това, че сам не разбираш себе си.
Мамка му. Добра идея е, не знам дали мога да я оспоря. Кой пък да предположи, че въображението ми има време да си сглобява такива разсъждения, когато го натоварвам почти ексклузивно с пълни глупости от книги, филми и стари анимации, а?
Сетих се, „Белфегор“! Анимацията, казваше се „Белфегор“ и май беше по някакъв роман или нещо такова. Все така ще се ми случи, ще се стресна за нещо и някаква стара информация, която съм запушил в себе си, ще вземе да се отприщи. Но въображението ми явно чака да продължа разговора помежду ни. Стои неподвижно и ме гледа с цепнатините в златната маска. Само дето не ми е до разговори.
Изправям се и казвам, че се прибирам. Отщяло ми се е да пуша.
– Ще го направиш, знаеш го, нали?
Питам го какво има предвид.
– Ще загубиш тази граница някой ден. Любопитството ти ще надделее над страха ти, по всяка вероятност повлияно от скуката. Аз съм част от теб, не го забравяй. Много добре знам за какво си мислиш през цялото време и мога да ти кажа, че с това темпо ще ти омръзне много скоро.
Няма да търпя това. Пращам го да върви по дяволите и му обръщам гръб. Изневиделица той отново се появява пред мен. Толкова близо е, че мога да видя отражението си в маската му. Не би трябвало да мога това, фантазията ми не е чак толкова развинтена. А може би е, а пък аз просто не съм обърнал внимание кога е станала такава.
– Не ме разбирай погрешно – казва той. – Не съм тук, за да те бутна, а напротив. Искам да те предпазя. Скочиш ли ти, ще скоча и аз, а аз не мога да допусна това. Така че не се връщай тук. Склонен съм да сторя каквото е необходимо, за да те спася, а това включва и възможността да ти отнема нещо, което да не можеш да си върнеш повече.
Не знам какво да отговоря, но знам отлично, че е сериозен. Никога не би се осмелил да ме заплаши напразно, и преди го е правил. Отговарям с кимане, като избягвам погледа му. После си тръгвам. И без това ми е станало студено.
Три минути по-късно аз се намирам под душа. Намокрям добре главата си и оставям горещата струя вода да облива лицето ми за няколко секунди. Не ми е приятно да правя това, но ме разсейва достатъчно добре, че да не мисля за разговора си на покрива.
Приключвам с душа и отивам да се изсуша на топло в стаята си. Докато търкам главата си с хавлията, започвам да си мисля, че отдавна е станало време да се подстрижа. Хвърлям един поглед към огледалото, колкото да потвърдя съмненията си.
За един кратък миг виждам златната маска върху собственото си лице. Разтърквам очите си и вече я няма. Сещам се какви бяха думите му там горе.
„Аз съм част от теб, не го забравяй.“
Прав е. Той действително е част от мен, също както тласъкът, за който говореше. Не знам чия е тази невидима ръка, която ме бута към ръба, но ако мога да му вярвам, то тогава не бих се изненадал, ако се окаже, че е моята. Нищо чудно да излезе, че под тази негова маска се крие моето лице. Какво означава това обаче? Нима за толкова години не съм успял да потуша противоречията в себе си и да създам нещо непоклатимо, което да нарека „Аз“? Или просто до края на живота си ще дърпам съмненията от ума си като разнищени конци и ще се надявам, че няма да се разпадна?
Вдишвам дълбоко и издишвам много бавно. После отивам в коридора, където изравям ключовете си от купата до вратата. Свалям ключа за таванското помещение от халката и го прибирам в едно от чекмеджетата на бюрото си, като го натиквам съвсем навътре. Може би трябва да стоя далече от покрива за известно време, поне докато не осмисля някои неща. Сега остава да преценя с какво да започна.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в За Кутията, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: