Дом

– Виждате ли ме? – попита мъжът, докато плъзгаше несигурно пръсти по таблета в опит да намери настройките на камерата.
От другата страна на видеоразговора млада двойка спореха тихо, но припряно как точно да наместят камерата. Най-накрая жената категорично убеди мъжа да признае, че нейният начин е правилен и двамата се обърнаха едновременно към екрана.
– Виждаме те – каза жената. – При теб как е, има ли картина?
– При мен всичко е супер. Дано нямаме проблеми с връзката.
Мъжът бавно се завъртя наоколо с таблета и приятелите му огледаха коридора на новото му жилище.
– Хайде де, какво е това сега, покажи ни стаите! – чу се гласът на жената.
– Точно така – съгласи се другият мъж. – Ще ни трябва известно време, преди да можем да ти дойдем на гости, а много искаме да знаем къде можем да заспим пияни и какво можем да откраднем.
– Добре, стига сте ме пришпорвали.
Две ръце изпънаха таблета напред и го насочиха към окъпаната в слънчева светлина всекидневна. Огромният и удобно изглеждащ дори на екрана диван стоеше срещу плазмен телевизор, а масичката за кафе между тях явно се беше превърнала във временно убежище за разхвърляни книги.
– Така, тук е малко празно – каза мъжът, обръщайки се към телевизора, – но след като вържа конзолата утре, празнината ще се запълни. Диванът е страшен – на него се спи толкова добре, колкото на леглото ми. До края на седмицата ще ми доставят килима, който си поръчах, както и едни рафтове, които ще монтирам на стената. Малко по малко ще позапълним цялата стая, да не изглежда, че съм се замонашил. А сега ще видим кухнята!
Двамата му зрители с интерес наблюдаваха клатещата се картина, докато той изтича до кухнята и оповести на висок глас:
– Този храм е свещен и в него се разпореждам единствено аз!
– Чудесно – чу се мъжки глас от таблета, – мегаломанията му започна да избива.
– Тишина, невежи простосмъртни! Сега съзерцайте тези черешови шкафове, бъдещ дом на всевъзможни съдове, грамадния ми хладилник с автомат за лед и прекрасната ми мивка, бъдещ дом на всевъзможни съдове!
Последвалият смях беше достатъчно красноречив.
– Сега накъде? – попита жената.
– Смятам да си спестя срама от това да ви показвам тоалетната и банята и направо да се ориентираме към спалнята. И без това вече ни чакат там.
– Какво?!
Мъжът се втурна към спалнята си, без да каже нито дума. Стаята беше минималистично обзаведена, но изглеждаше доста хубава – малко семпло бюро със затворен лаптоп отгоре, гардероб с огледало по средата, голямо легло с няколко възглавници върху него. Колкото до вниманието на тримата обаче, то беше насочено към високата маса в един слънчев ъгъл на спалнята, където едра леопардова костенурка се припичаше най-невъзмутимо върху тревата в своя терариум.
Костенурката погледна мързеливо към собственика си, видя, че държи нещо светещо и правоъгълно и след като бързо прецени, че и двете неща не стават за ядене, се прозя и изпъна дългата си шия, за да поеме още от светлината.
– Имаш си домашен любимец?! – изненадано се обади жената.
– Да. Не е ли красавец? Подариха ми го по случай преместването.
– Сигурен ли си, че е мъжка? – включи се приятелят му.
– Да. Показаха ми неопровержими доказателства, които пропорционално сравнени с теб и мен са още по-неопровержими.
– Супер – беше пропитият със сарказъм отговор.
– Как се казва?
– Шадоуфакс – отвърна мъжът, без да се колебае.
Настъпи тишина.
– Ти сериозен ли си? – не вярваше жената. – Юсейн Болт заето ли беше?
– Ако не ме лъже паметта, не аз от нас тримата има котка, наречена Шаро.
– Неприятно ми е да го призная, скъпа, но той е прав.
– Именно. А сега имам още едно-две неща за показване…
Огледът продължи още десетина минути, после тримата си поговориха по-подробно за апартамента. Накрая си взеха довиждане и видеоразговорът приключи. Мъжът остави таблета на масичката за кафе и отиде до хладилника. Извади половин диня, след което отряза голямо парче от нея и се запъти към спалнята.
Докато Шадоуфакс нападаше сочната си закуска с бързината на току-що стоплило се влечуго, собственикът му се беше загледал през прозореца. Гледката наистина си я биваше, поне според него. Срещу страната на сградата, където се падаше апартаментът, нямаше много други сгради, а по-надолу се виждаше част от морето.
Замисли се колко често беше сменял жилището си с всичките тези пътувания и как никога не се беше заседявал прекалено дълго. Последните седем години беше спал повече по хотели, отколкото в легло, което да може да нарече собствено. Не беше само поради обстоятелствата около работата – все искаше да избяга нанякъде, като се страхуваше най-много от рутината. Отдавна беше забравил този страх.
– Е, момчето ми – каза той изведнъж, – мисля, че тук ще ни хареса и на двамата. Може би най-накрая ще имаме нещо, което да наречем дом.
Шадоуфакс доволно продължи да дъвче динята.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: