Сълзи

Аз плача.
Да, нека отбележа това от самото начало. Аз съм мъж и плача. Осъзнавам, че това не би трябвало да е кой знае колко скандално днес, но шокиращото е, че не са много хората, които го осъзнават. Защо? Не питайте мен, нямам си представа.
Останал съм с впечатлението (дали е вярно, или не е, наистина не мога да преценя), че като общество сме доста разделени по темата. От една страна имаме обичайното мнение, че истинските мъже не трябва да плачат, защото така изглеждат слаби. От друга – само истинските са способни да плачат, без да ги е срам.
Срам. Струва ми се, че това е ключовата дума тук. Явно за една жена би било повече от естествено да плаче поради редица причини, но ако един мъж го прави, това го отъждествява с жена, а това е срамно.
Защо?
Не, сериозно, това не е опит за реторика. Защо? Защо изобщо трябва да съществува това разделение? Емоциите са нещо характерно за всички зрели хора. Кой, по дяволите, определя коя емоция е мъжка и коя – женска? Означава ли това, че не мога да се разплача някой ден от щастие, когато видя детето си за първи път? Или когато се сбогувам с любим човек завинаги?
О, не, един момент, тук винаги се включва някой с оправданието „Ами да, ама това поне са големи и важни събития; нали не си тръгнал да ревеш на филми?“. Е, върви на майната си, хипотетичен оправдаващ се идиот такъв! Намирам се в удобството на собствения си дом, през седмицата са ми се насъбрали излишни негативни емоции и преживявания и гледам „Зеленият път“. Ако искам, ще се обезводня от плач и не ми пука кой ще разбере.
Намирам за отвратително това, че през 2015-та година все още мога да бъда поставен под някаква стигма заради това, че от време на време се случва да допускам няколко сълзи да прескочат клепачите ми и да се спуснат до бузите ми или в случай, че не съм успял да намеря самобръсначката си – в брадата ми. Вбесяващото е обаче, че не казвам нищо ново. Интернет е пълен с терабайти дебати на тази тема и аз няма да допринеса с нищо ново към тях.
Защо тогава говоря за това? Защото все още имам чувството, че трябва да се оправдавам. А не трябва, наистина не трябва.
И така, аз плача. За последен път този уикенд; бях задрямал по някое време и когато се събудих, усетих едно странно натискане в гърдите, сякаш някой ме беше настъпил. От малък имам астма, така че знаех, че няма нищо общо с това. Изпитах нуждата да си излея тази болка по някакъв начин.
Чуйте ме само, звуча като някой извънземен, който се опитва да обясни нещо, което му се е случило за първи път.
Станах от леглото и се паркирах пред лаптопа. Потърсих сцени от филми, за които знаех, че ще ме разплачат. Чарли Чаплин има уникалната способност просто да ме съсипва всеки път със „Светлините на града“. От детството ми е останала слабостта към „Железният гигант“, за който мога да кажа, че ме удря в сърцето по-силно от повечето филми на Дисни. А, разбира се, примерът по-горе със „Зеленият път“ е съвсем реален, особено след смъртта на Майкъл Кларк Дънкан. Имаше и други, бяха толкова много. Гледах и плаках в продължение на половин час.
След това се почувствах добре. Олекна ми, „болката“ изчезна, започнах да се усмихвам по-лесно. Беше прекрасно. Няколко сълзи взеха, че ми оправиха целия ден.
И какво, трябва да ме е срам от това, така ли? Няма начин.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Откровение

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: