Балон

Най-хубавият ден от живота ми беше съвсем първият ден от живота ми. Останалите… е, не всички бяха хубави, ще бъда честен. Но първият, о, първият беше направо изумителен. Бях едно мъничко и безформено червенеещо се нещо, когато изведнъж усетих как в мен вдъхват жаждата за приключение. Почувствах се по-лек от самия въздух; ако не беше тънката връвчица в края ми, сигурно щях да напусна досадните си братя час по-скоро.
Вместо това ме избраха измежду многото други завързани балони и ме дадоха на едно малко човече с къси пръстчета и рядка косица, което ме гледаше с опулените си големи очи така, сякаш бях най-великото нещо на целия свят. Човечето държеше здраво моята връвчица и махаше развълнувано с меките си ръчички във всички посоки, а аз се носех след него, докато го бутаха в количката му.
Въпреки очевидната любов на това чудато малко същество към мен, аз се въртях и гледах какво се случва. Наоколо гъмжеше от други малки човечета, някои от които даже крачеха сами напред-назад и повечето държаха по един балон. Беше изумително шарено и шумно. За първи път виждах толкова много радост около себе си.
Това, което обаче ме впечатли най-много, не беше пред мен или зад мен, не беше дори встрани от мен. То се намираше високо горе, далече от моето човече и неговата количка. Едно огромно и синьо пространство, на което виждах наредени бели и пухкави предмети. Помислих си, че са захарен памук, толкова много приличаха на него. От разговорите на хората около мен научих, че се наричат облаци. Още не си бях повторил думата наум, когато вече знаех, че искам да отида при тях и да ги разгледам отблизо.
Обърнах се към малкото си човече и се опитах да му покажа, че искам да ме пусне да отида при облаците. То изобщо не ме разбра, но това нямаше значение. Подадоха му писукаща играчка и то така се залиса в нея и пронизителните ѝ звуци, че съвсем забрави да държи моята връвчица и тя лекичко се изплъзна от късите му пръстчета. Когато видя, че си отивам, то не се натъжи изобщо. Дори ми се усмихна и ми се стори, че ми маха за довиждане. Аз също исках да му помахам, но нямаше как, затова само се завъртях леко заедно с вятъра и си помислих какъв късмет съм имал, че родителите на човечето не ме хванаха.
Какво добро малко човече си имах!
Вече свободен, аз погледнах нагоре към огромното синьо пространство, за което бях чул, че се нарича небе. Сигурно изглежда смешно това, че не съм знаел името му, но един балон не разполага с кой знае какви познания. И ние трябва да се учим, макар и в доста по-разбъркан ред. Небето беше толкова красиво, а краят му изобщо не се виждаше. Изглеждаше така, сякаш е завило цялата земя под мен и на мен ми стана още по-хубаво, че ще мога да отида при него и при облаците.
Онези досадници, братята ми, ми бяха натяквали през цялото време преди това, че съм бил „въздух под налягане“, „вятърничав“ и какво ли още не. Един най-обикновен червен балон сега щеше да отиде там, където те, страхливите, никога нямаше да достигнат, за да види колко красив е светът. Щом погледнех надолу, пред мен се разкриваше най-изумителната гледка! Всички хора и сгради изглеждаха така миниатюрни и далечни, а пък аз се чувствах толкова голям и важен! Единственото нещо, което можеше да засенчи това усещане, бяха облаците.
А те не наближаваха, колкото и високо да се издигах.
Ставаше все по-тъмно и студено. Вятърът беше много по-силен горе в небето, отколкото долу при хората и сградите, и ме носеше все напред и нагоре. Нощта дойде и си отиде, после го направи още няколко пъти. Надеждата, че ще достигна до облаците обаче не ме напусна. Бях още по-твърдо решен да успея, или поне доколкото може да се каже за един балон, че е твърд по какъвто и да е начин.
И един ден се случи. Не помня колко дни след началото на моето приключение, но се случи! Аз достигнах до облаците и не можех да бъда по-щастлив… или само така смятах.
Истината е, че след като най-накрая бях изпълнил целта си, аз осъзнах, че съм се чувствал много по-добре долу на земята. Там имах всички онези прекрасни звуци и цветове, а тук горе, в облаците, нямаше нищо освен тяхната белота и безкрайното синьо небе. Представях си, че ще мога да усетя точно колко са меки и топли, и че даже ще миришат на захарния памук, на който така приличаха от земята, но се оказаха прозрачни и необятни талази студена пара, през която минавах толкова лесно, че усещах единствено как ме измокрят.
Домъчня ми за малкото човече, с което се бях сбогувал преди дни. То вярваше в мен, вярваше, че ще се справя. Нали затова ми беше помахало? Не го подведох, но на каква цена? Можех да му бъда добър приятел, а вместо това исках да се измъкна и да подгоня една празна мечта. След като вече я бях постигнал, то ми липсваше толкова много, но вече беше прекалено късно. Нямаше как да се върна при него и да чуя искрения му тъничък смях отново. Дано поне е щастливо с писукащата си играчка, където и да е сега.
Започнах да ставам все по-малък. Дали студът ме направи такъв, или осъществяването на мечтата ми ме накара да изпусна приключенския дух от себе си, но аз постепенно заслизах надолу. Там, в облаците, беше ужасно красиво в началото, но после разбрах, че е еднообразно и самотно. Зарадвах се на тази шарена и приближаваща се към мен земя, както навремето се бях зарадвал да видя как се отдалечавам от нея. Не се радвах дълго. Вече нямах сили за това. Но все пак се зарадвах. И това е нещо, нали?
Днес аз съм само един стар червен балон, чиято връвчица се е оплела в тънкия клон на едно дръвче и не му позволява повече да избяга нанякъде. Дори спрях да се нося във въздуха, просто съм клюмнал надолу и се питам дали някой ден ще падна. Понякога под клона минават разни деца и се опитват да ме стигнат, но за жалост съм твърде високо. Нищо, те и така ми се радват. Това искам от оставащото ми време – да радвам хората, полюшван от вятъра.
Видях много неща през живота си. От ниско на земята до високо в небето, не са много балоните, които могат да се похвалят с приключение като моето. Ако можех да се върна назад обаче, сигурно щях да направя всичко възможно да остана с човечето. Да гониш празни мечти само защото отдалече изглеждат красиви не е никак умна постъпка. Сега знам това и не мога да не призная, че съжалявам, но няма какво да се направи повече.
Онова клонче до моето изглежда толкова остро, а вятърът става все по-силен…
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в За Кутията, Носталгично, Разказ, Трагично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: