Портрет (18+)

Омагьосан. Само тази дума ми идва наум. Всеки път се опитвам да намеря друга, някоя по-подходяща, но не успявам. Тя прави точно това. Кара ме да се чувствам омагьосан от нея. Онази вечер стоеше пред мен в цял ръст, а аз я гледах, неспособен както да откъсна очи от нея, така и да запазя напълно спомена за начина, по който изглеждаше.
В това се крие магията ѝ. Искам да я гледам така отново и отново: изправена пред мен, с коса, спусната пред лицето. Само моя.
Изглеждаше като портрет. Такъв портрет обаче не съм виждал никога през живота си. В тъмнината на стаята тялото ѝ се открояваше много повече, отколкото тя подозираше. Донякъде е тъжно. Да не знае колко е красива и да се крие от мен. Но аз виждам отлично, дори в мрака на нощта. Слабата светлина, процеждаща се през щорите и навярно идваща от някоя улична лампа, беше повече от достатъчна за мен. А портретът беше все така изумителен.
Нощта я прави много по-различна от деня. В нощта се губи русата коса и остава бледият цвят, който очите не могат да различат. Зелените ѝ очи потъват в липсата на светлината и аз не мога да открия нито частица от смарагдовия им блясък. Луничките по лицето ѝ безпроблемно се сливат с кожата и с тях изчезва любимото ми занимание – да ги целувам една по една. Но докато денят я окъпваше в най-различни цветове и нюанси, нощта ги отмиваше и аз виждах само един шедьовър, лишен от всякакви ненужности.
Имах чувството, че е нарисувана с липсата на цветове. Сякаш някой беше използвал само черно и тъмносиньо за фона около нея, осъзнал, че естественият оттенък на платното е най-близък до това как би изглеждал един човек в тъмното. Минималните щрихи по стройното ѝ голо тяло я правеха толкова неустоима. А аз умирах от удоволствие при мисълта, че я виждам така. Наистина не знае колко е красива. По тази причина се старая да запомня нашите срещи. Щом тя не го разбира, ще го правя вместо нея.
Онази нощ беше незабравима както винаги. Господи, наистина ли за три години помня всяка нощ? В действителност съм в състояние да изредя всяка наша среща, само че последната, естествено, е най-слабо избледняла в главата ми.
Започна с целувка. Кратка, игрива. Следващите няколко бяха също толкова безобидни, но само изглеждаха такива. Лесно се опиянява човек от тях, а аз не съм по-различен. Докато се усетя, вече допълвахме взаимно движенията на устните си, сякаш говорехме, без да изпитваме необходимост от думите. Прегърнах я силно и я притиснах към себе си. Тя също ме придърпа и започна да ме целува с още по-голямо желание. С всяка следваща секунда дрехите ни ставаха все по-излишни.
Обичам да я изследвам малко по малко. Да прокарвам пръсти през косата ѝ, после да ги придвижа леко към нежната шия. Да погаля брадичката ѝ, след което да я целуна набързо. Да плъзна ръката си по рамото ѝ и надолу до гърдите, корема, бедрата… Обикновено в този миг и двамата решаваме, че ни е станало прекалено горещо. Този път ни отне значително по-малко време от преди, нищо, че в стаята беше доста студено. Съвсем нормално време като за начало на зимата. Няколко минути по-късно дрехите ни бяха образували малка и порядъчно оплетена купчина на пода. Тъкмо щяхме да се забавим повече с обличането.
Студът започваше да се усеща, но ние не му обръщахме внимание. Бързо успяхме да се стоплим под завивката. Толкова бързо, че се наложи да я махнем почти веднага, защото беше станало непоносимо горещо. Какво да кажа, имам такъв ефект върху нея. Тя все още не може да разбере, че почти винаги ми е топло, но все пак разбира достатъчно, че да се възползва от това. Ето защо обви ръце около мен и започна да ме целува още по-страстно и подканващо. Аз не съм от хората, които чакат да им се повтори.
Малко по малко портретът се разкри пред мен. За момент се почувствах недостоен да я гледам, но може би не е това правилният начин да го нарека. Чувството е странно: усещам, че мога да сторя всичко, стига тя да го поиска и едновременно с това съм по-уязвим от всякога. Не знам дали и тя изпитва същото, но тайно се надявам, че е така. Че ми има достатъчно доверие, за да си позволи тази уязвимост. Всички тези мисли само за един момент. За мое щастие тя го прекратява всеки път.
Плаха и несигурна в началото, тя постепенно изостави всичко друго на заден план и сега искаше да опита възможно най-много. За разлика от първите ни срещи, в нея отдавна се беше прокраднало нещо ново. Увереност, любопитство, дори дързост. Само искри, разбира се, но те бяха достатъчни, за да разпалят по-големите пламъци по-нататък. Виждах всичко това и трябва да призная, че ми хареса още повече, отколкото си го бях представял преди това.
Обожавам да я любя така, както тя пожелае. Оказа се, че обича да си играе с мен. Да ме кара да забавя темпото почти до спиране, след което да ме целуне нежно и да прошепне какво иска от мен. Как би могла да знае колко силно ми влияе? Не бих се изненадал, ако е успяла да прочете мислите ми.
Ето защо се подчиних безропотно и с готовност. Тя изискваше чисто удоволствие от мен, а аз бях много повече от способен да ѝ доставя това удоволствие нееднократно. Но все още ми се искаше да я видя без тъмнината наоколо. Да я гледам в очите и да ѝ повтарям, че я обичам. Но и така виждах достатъчно от прекрасния портрет. Почти вдишвах всеки детайл, колкото и малък да беше. Кожа, която на слабата светлина имаше цвета на лед, едва ли не изгаряше при допира на пръстите ми по нея. Усещах как сърцата ни туптят забързано, гонейки се едно друго в бесен ритъм. Тя се притискаше в мен, а целувките ѝ търсеха и откриваха моите сякаш стотици пъти. Не просто бяхме загубили представа за времето – то беше загубило представата за нас.
Тогава тя впи нокти в гърба ми. Беше внезапно и по-силно, отколкото очаквах, но вече знаех какво ще последва. Позволява си да е така невъздържана точно преди оргазъм. Веднъж ми сподели, че ѝ е трудно да бъде тиха. Освен че се поласках, аз разбрах и значението зад това драскане. Ето защо не обърнах внимание на болката. На нея ѝ харесваше, само това беше от значение. Няколко секунди по-късно усетих, че съм бил прав. Докато най-накрая приключихмe, аз се оказах прав още поне два пъти.
Починахме си. Облякохме се и се завихме, отново можехме да усетим студа. Прегърнах я. Говорихме известно време, след което тя заспа първа. Останах буден още малко. Погледах я, без да казвам нищо. Понечих да погаля дългата ѝ руса коса и да отметна онзи кичур, който винаги застава пред лицето ѝ, докато тя спи, но не посмях, защото щях да я събудя.
Исках да я запомня така. Струва ми се обаче, че не бих могъл да направя това. Винаги ще предпочета да видя портрета пред това да си го спомня. Затова я целунах още веднъж, като внимавах да не я събудя, след което затворих очи.
А зад затворените очи се опитах да видя лицето ѝ. Така правя всяка нощ, дори да не е до мен.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Еротично, Разказ, Романтично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: