План

Не знам. Просто не знам. Честно казано, не съм много сигурен как точно се случи всичко. Когато написах и последната дума, прегледах цялата история отново няколко пъти и осъзнах, че не е чак толкова необичайна, колкото ми се стори тогава, но все още не мога да проумея как съм станал част от нея. Важното е, че станах свидетел на и пряк участник в съществената част, така че мога да говоря за случилото си.
Историята, между другото, е истинска, като изключим минималното доукрасяване от моя страна и сменените имена на действащите лица. Доукрасявах, за да стане малко по-интересно, а имената смених, защото… абе, ще стане ясно.
Почна с пътуването в автобуса. Така де, бях се прибрал в Бургас за празниците, но това е без голямо значение. Важното е, че се качихме на 211 и щяхме да пътуваме поне двадесетина минути в зависимост от това колко щяхме да се забавим покрай Морската градина. Аз се бях загледал нанякъде през прозореца и не обръщах грам внимание на разговора между брат ми и момчетата. Подозирам, че идеята за Плана се е родила тогава, а аз не съм я чул.
Нека разясня нещо. Принципно спадам към онези социално неадекватни хора, които, ако им се случи да не чуят добре името на човека, с когото са се запознали току-що и след това са пропуснали петсекундния период, в който е приемливо да се попита за това име, ще си затраят и ще чакат някой друг да се обърне към новия познат, за да могат незабелязано да попълнят тази важна информация, без да изглеждат като безчувствени идиоти. Същото е и с определени въпроси: знаеш, че трябва да се съгласиш, защото не искаш да те помислят за дебил. Ето защо когато брат ми ме разсея от мислите ми и ме попита дали ще участвам в Плана, измислен от него, Димака, Рафа и Норката, аз потвърдих незабавно.
Димака, Рафа и Норката, както вече казах, далеч не са истинските имена или прякорите на момчетата, с които бях онази вечер. Реших да напомня, ей така, за всеки случай.
Беше станало студено като в сърцата на петдесет бивши милионерски съпруги, когато излязохме от автобуса след половинчасовото пътуване. Аз обаче не усещах студа, защото вече бях започнал да се притеснявам; тъкмо бях разбрал, подслушвайки остатъка от разговора, че основната идея е да вкараме гаджето на Димака в общежитието при него – задача, която се оказа трудничка поради няколко подробности: първо, общежитията на съответния ВУЗ, чието име ще остане умишлено неназовано с цел да си спася кожата, не позволяват престой след десет и половина вечерта; второ, за да влезеш вътре е необходимо не само да се запишеш при портиера, а и да оставиш личната си карта на съхранение там, докато не напуснеш; трето и последно, оказа се, че вторият етаж е на около два и половина метра от земята.
Знам какво ще си помислите и съм напълно съгласен. Да си даваш личната карта ми се струва не просто незаконно, а направо противоконституционно!
Когато влязохме в стаята на Димака след няколко минути вървене в ледения вятър навън, последните подробности по Плана бяха в процес на уточняване и през главата ми минаваха цял порой съмнения. Димака беше се обадил на Бети (това име реших да дам на гаджето му, за да защитя и нейната самоличност) още в автобуса, така че тя също беше достатъчно посветена в поредицата от сравнително незаконни действия, които се канехме да извършим тепърва. Ама че смело момиче! Не че не ѝ попресъхна гърлото по едно време, но нека не избързваме.
Ето какво представляваше и самият План: завързваме два чаршафа един за друг, правим примка в единия край на импровизираното въже и излизаме вкупом от стаята. Качваме се в асансьора и слизаме до втория етаж, където вървим по един от коридорите, в чийто край има тераса към ненаблюдаваната част зад блока. Проверяваме дължината на въжето за по-сигурно, след което брат ми и Норката остават на терасата и чакат. Аз, Рафа, Димака и Бети слизаме долу при портиерката, където Бети взима картата си и се отписва, Димака излиза, уж за да я изпрати, а Рафа и аз споменаваме на висок глас, че ще отидем до магазина наблизо, за да не се налага да си взимаме и ние документите, че да се бавим. Дотук е лесното.
Четиримата заобикаляме блока и отиваме под терасата, после Димака се връща горе, за да помага на Норката и брат ми в тегленето. Един от нас двамата с Рафа качва Бети на рамене, другият нахлузва примката на крака ѝ, а тримата горе започват да я теглят, докато ние двамата долу я подпираме, повдигаме и като цяло стискаме палци, че момичето няма да падне и да се утрепе, задето е предпочела, съвсем разбираемо при това, да си спести десетте лева такса за пренощуване. В общи линии, точно като план за бягство от затвора, но наобратно и съвсем не като план за бягство от затвора.
Знам какво ще си помислите и съм напълно съгласен. Десет лева?! Ужас! Откъде толкова пари в студент бе, мама им мръсна?!
Прощавайте, ще продължа по същество.
След като всичко беше преговорено набързо, Димака извади два чаршафа и започна да ги завързва един за друг, докато другите се приготвяха постепенно за излизането. Аз не харесах възлите. Видяха ми се неспособни да издържат на теглото на човек, без да се разплетат. Ето защо се позовах на опита си.
Като дете изпитвах огромно удоволствие от това да си играя с коланите от халатите на родителите ми и да ги завързвам по всевъзможни начини, често по самия себе си. Това, заедно с елементарните ми познания, придобити от документални филми за затворнически бягства, успя да ми даде основана увереност да взема чаршафите и да ги завържа сам. Когато стегнахме възлите здраво, Димака ги погледна с неприкрито удивление, а брат ми тръгна да ме хвалис усмивка на уста пред останалите за странните ми интереси. В какво се забърках, помислих си аз, кога друг път ще ми се наложи да правя нещо такова, ако не в Бургас при моите хора? Само дето нямах много останало време за мислене.
Попитах Бети за теглото ѝ – в задачата ни нямаше никакво място за срам. Петдесет и шест килограма бяха нищо работа за мен и предложих на Рафа да я повдигна аз, защото цял ден го болеше кръстът. Според Плана той трябваше да свърши тази работа, защото е с глава по-висок от мен, но прецених, че ще е по-добре да не се натоварва. Норката също е по-висок от мен, но тежи повече от Рафа и щеше да се справи по-добре в дърпането, най-малко като баласт. Аз, от своя страна, имах известно предимство и тук: навремето двамата с брат ми бяхме гледали „Матрицата“ с пълно въодушевление и после си играехме, като го вдигах и го карах да бяга по стените, да скача надалече и да прави салта назад. С времето започнах да го нося на гръб, а по-нататък и на рамене, така че знаех и все още знам как да балансирам цял човек, докато той се опитва да ми строши врата с бедра.
Сами си допълнете мръсната шега тук, аз имам достойнство! Може да е останало съвсем малко от него, но си го имам!
Предупредих Бети, че в краен случай ще се наложи учтиво да я подпра за дупето, докато я повдигам нагоре. Димака се оказа много разбран човек и ми влезе в положението, но все пак добави, че е за предпочитане да не го правя. Нищо, помислих си аз, ръцете и краката ми са по-дълги от неговите, а и от мен ще зависи Бети да не превърне главата си в лютеница, така че бях готов за възможността да се сбия с него.
Преговорихме Плана за последно и се качихме вкупом в асансьора. Шест души веднага съжалиха, че не са тръгнали по стълбите, но поне се познавахме, така че не беше чак толкова неловко, а и слязохме бързо. Трябваше да пазим тишина на втория етаж, докато стигнем до терасата, където обаче се натъкнахме на лекичък проблем. И не, нямам предвид, че брат ми не можа да снима цялата ни глупост за бъдещите поколения, защото светкавицата на телефона му се виждаше на километър от нас.
Филмите и книгите за обири често действат на основата на един много прост принцип. В началото героите изясняват плана си за действие. Всяка една точка по този план бива изпипана до най-малката подробност, като по този начин не се оставя място за грешки. Това е съвсем естествено: на зрителя или читателя трябва да му стане ясно, че героите са професионалисти, предвидили всички възможни издънки. Планирането на обира обаче е само половината от формулата. В другата половина нещо задължително трябва се провали, за да създаде нужното напрежение. Как ще се измъкнат героите сега и така нататък.
С няколко думи: въжето се оказа късо. Прекалено късо.
Рафа, който е един от най-големите оптимисти (ако не и най-големият), които познавам и понякога дори ме дразни с позитивизма си, първи погледна надолу и каза нещото, което най-малко бях очаквал да ми каже:
– Много е високо, брат.
Тези думи от този човек бяха достатъчни да ме накарат да се поколебая. Димака обаче, който е брутално песимистичен за доста неща, беше убеден, че още един чаршаф ще удължи въжето достатъчно. Надявах се да е прав. Качихме се горе и направих още два възела. Въжето беше готово.
Останалото се случи по Плана: аз, Рафа, Димака и Бети излязохме и се насочихме към терасата. Увереността на Рафа намаля още повече, когато се оказа, че циментовата площадка под терасата е заледена, но аз се загледах внимателно в земята и забелязах, че отдолу е сухо и не се хлъзгаше. Димака се върна горе, а аз вдигнах Бети на рамене и изчаках Рафа да сложи примката на левия ѝ крак и да ѝ обясни как трябва да го стегне, да стъпи отгоре с десния и да се хване над възела, съединяващ двата чаршафа, защото по този начин няма как да се изхлузи. Също така я посъветва, ако е възможно, да се опира и на стената на блока.
Момчетата отгоре задърпаха. Беше настъпил моментът да разбера дали работата ми по възлите е добра. Бети започна да се издига малко по малко. Аз и Рафа бутахме отдолу с едната надежда, че така им облекчаваме усилията. Да, наложи се дупето да бъде подпряно, защото в началото Бети тръгна да си отпуска крака и трябваше да се изправи по-добре. Когато момичето достигна определена височина, дамата с Рафа можехме само да стоим и да протягаме ръце под нея в случай, че чаршафите се развържат.
Отдъхнахме си едва когато Бети прехвърли терасата.
Взломаджийската история приключи с едно кратко разкарване до магазина (все пак това казахме; или пък беше до „колата“, вече не си спомням), почти час в добра и весела компания и едно брутално очевидно намигване към Димака от моя страна на изпроводяк. След това намигнах и на Бети, защото нямаше да си го простя, ако не бях се пошегувал и с нея за това, че сме направили всичко това, за да могат двамата да си останат насаме за през нощта. Нищо бе, любов да има. А колкото до чаршафите, на Нова Година се събрахме отново с момчетата и аз научих от Димака, че още са завързани един за друг. Вероятно очакват следващото подобно изпълнение.
Дано успея да се прибера скоро, било то и за малко. Никога не е скучно с тези хора!
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в За Кутията, Комично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: