Отброяване

Нямаше да идвам на фирменото парти. Бях си направил други планове с едни познати на сестра ми и с нея, но тя се разболя в последния момент и се обади да ми каже, че няма как да отиде. Затова се примирих и в осем часа вече бях в офиса, където си налях единствено чашка пунш. Дори не я допих.
Малко преди полунощ всички се събрахме пред часовника. Най-накрая дойде време да отброяваме на глас.
„Десет!“
Замислих се колко много неща съм пропуснал да свърша през изминалата година. Колко души съм оставил зад себе си в опити да постигна нещо материално, нещо видимо. Колко пъти е трябвало да се поглеждам в огледалото и да правя компромиси със себе си, с това, което съм.
„Девет!“
Преди не бях такъв тотален непукист. Какво се е случило с мен, по дяволите? Къде остана онзи, младият човек, който се отнасяше безгрижно към живота с ясното съзнание, че в очите на цялата заобикаляща го Вселена неговите планове не означават нищо? Който следваше ясна и вълнуваща идея, но не си позволяваше да я затвори в графици и дати?
„Осем!“
В момента имам толкова много перспективи пред себе си. Какво значение обаче могат да имат те за мен, след като ми липсват наистина важните неща? Разбирам, че работата ми… не, не работата. Кариерата. Кариерата ми е една необходимост. Но в момента тя е в основата на живота ми. Защо този живот трябва да се състои в един офис?
„Седем!“
Навремето нищо не ме спираше да се метна в колата си с китарата на задната седалка и стотина лева в джоба и да тръгна нанякъде. Седмица по-късно щях да съм на двеста и петдесет километра от вкъщи и да свиря по заведенията и улиците, за да спечеля малко пари за бензин и да продължа нататък.
„Шест!“
Говорех си с купища различни хора. Боже, едва ли някога ще мога да се срещна отново с такива забележителни личности. Смял съм се със сълзи на историите на двама старци, които разказваха как като мен са обикаляли из страната и Европа на млади години. Плакал съм през усмивка, когато онази болна баба ми показваше снимките на внучетата си в портфейла ѝ.
„Пет!“
Спомних си как преди три години в продължение на цяла нощ разговарях с едно момиче за това какво точно искаме от живота. Беше невероятно красива и феноменално проницателна. Не исках, а и ми се струва, че не бях да способен да крия нищо от нея; онази лятна нощ тя стана единственият човек, пред когото съм излял душата си напълно и без задръжки, а дори не се докоснахме, ако не броим прегръдката на раздяла. Повече никога не я видях. Къде ли е сега?
„Четири!“
Не мисля, че някога съм можел да твърдя, че съм обичал така, както обичат по филмите и книгите. Бил съм влюбен, да, но никога не съм си представял живота си напълно преобърнат от друг човек. Все си мисля, че имам време, че все още съм млад. Но реалността е пред мен – ще ставам все по-стар, а в сегашното ми положение няма как да срещам нови хора.
„Три!“
И какво се очакваше сега от мен? Да се радвам с останалите колеги? Да честитя идването на поредната година бъхтене в офиса и вечери за един пред телевизора? Да се отчуждавам все повече от семейството си? Как е възможно един глупав „празник“ да иска това от мен? Изобщо не е задължително да съм щастлив само защото утре ще се събудя по обяд и ще сменя стария календар на стената с нов.
„Две!“
Но въпреки това си сложих маската и тази вечер. Защото най-много от всичко ме е страх, че другите ще разберат колко фундаментално самотен човек съм аз в действителност. Затова дойдох да се смея с останалите без значение, че съм чувал историите и смешките им десетки пъти преди. Затова от няколко часа насам отправям празни комплименти на хора, които дори не помнят първото ми име и ме познават само под някакъв тъп прякор.
„Едно!“
Остава една секунда до края на отброяването и изпукването на тапите от трите бутилки шампанско. Една секунда до началото на новата година. Не ми трябват лишени от съдържание обещания за по-добър и здравословен начин на живот. Моля се този път наистина да започна да живея така, както искам. Да сменя работата, която ненавиждам, с нещо ново и вълнуващо. Да напусна кръга от сноби и лицемери, с които съм се оградил от света и да си намеря истински приятели. Да срещна момиче, на което да мога да кажа без всякакви преструвки, че я обичам. И се надявам да стане. Надявам се да ми стигнат силите.
„Честита Нова Година!“
Да. Честита да е…
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Носталгично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Темата на днешния #TBT #Fixtagram е всичко отвъд прозореца и по-нататък. #CatchMeOutside Основно боядисване - направено. Случайни дефекти - все ще влязат в употреба. Предстои червеното. #HalloweenMakeover А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover
%d bloggers like this: