Предистория

Шокиращо е, признавам, но този път нямам обичайното за мен дълго въведение преди същинската част. Вероятно защото не ми стигна времето да го напиша, но все тая. Казано с две думи: доскуча ми. Казано с шестнадесет думи: хрумна ми как да дообогатя своя предишна история с повече детайли, без да я разваля (много).
Редовните посетители на блога, както и по-отскоро запознатите с моята малка колекция от литературни напъни, може би си спомнят един стар разказ, силно повлиян от фантазията ми за адаптирането му към аниме. В действителност „Камък, Ножица, Хартия“ е резултат от моите опити да визуализирам възможно най-много от историята, преди да я напиша. Това взе, че се повтори.
Днес си спомних за този разказ и реших да направя нещо, срещу което бях крайно против в началото. Ще напиша предисториите на героите в „Камък, Ножица, Хартия“ по такъв начин, сякаш сблъсъкът им е бил само общият им край. При това ще гледам да се огранича и няма да отделя повече от триста думи на герой. Да, мисля, че триста ще свършат работа. И преди съм се справял с толкова.
Вижте какво имам предвид под предистория:

Камък

Платове, бижута, подправки и пълни с пари от успешната търговия кесии – четиримата млади крадци препускали през планинските проходи и не вярвали на късмета си.
Ограбеният от тях търговски керван отдавна бил останал зад тях. Никой не би посмял да ги последва там, накъдето отивали. Старите хора в близките села говорели за планината като за древен каменен гигант, който с хилядолетия уж спял непробудно, но винаги гледал с едното си полупритворено око какво се случвало наоколо и отмъщавал на злосторниците. Разбира се, никой от крадците нямал причина да вярва в легенди, също толкова пропукани и сухи като устните, които ги предавали през поколенията.
Когато въодушевлението от мисълта за находката и бъдещата печалба най-сетне намаляла, четиримата поседнали на сянка в един скрит от хорските очи и трудно достъпен малък дол, за да си починат и да обсъдят кой какво ще направи със своя дял. Сигурно щяли да приказват чак до залез слънце, ако не били чули конете.
Животните избягали нанякъде, явно подплашени от нещо. Всичката плячка от кервана си стояла добре затегната в дисагите по тях; сега крадците нямали нито как да се приберат, нито пълни джобове, с които да им олекне пътят пеша. Чак след като минали няколко тежки минути от загубата, те осъзнали, че все някой трябва да ги е открил. Разгневени, четиримата извадили ножовете от поясите си и тръгнали да търсят виновника за несполуката си.
Но виновникът ги намерил първи.
Всичко започнало с шепа дребни камъчета, след които по склоновете на планината към дола се затъркаляли едри късове скала. Крадците се стъписали, но бързо се опомнили и хукнали да бягат.
Останалата част от случката е спорна. След свлачището оцелял само един от крадците. До края на живота си говорил за това как преди да загуби съзнание, бил видял огромното тяло от камък, убило другите трима. Никой не му повярвал.

Ножица

Войната била отнела толкова много животи до онзи съдбовен ден. Ненаситният ѝ търбух продължавал все така неумолимо да иска месото и кръвта на мъжете, поведени в сраженията си едни срещу други от най-коварния човешки демон – амбицията за власт над всичко.
В малкото градче били останали само жени и деца. Братя, бащи, синове, съпрузи; каквито и да били мъжете, които отишли на война, вече били намерили края ѝ в собствената си смърт. А ето, че врагът наближавал с всеки изминал миг и нямало кой да му се опълчи.
Поне така изглеждало.
Слуховете за масовите убийства на деца от по-далчените земи разтърсили жените в това градче. Телата им били събрани и изгорени на обща клада, за да не могат нашествениците да се гаврят с тях. Постъпката изглеждала странно логична в своята бруталност, но не и за жените. Дали Провидението им вдъхнало внезапна смелост, или били стигнали до тази мисъл сами, в деня на атаката всички деца до последното били скрити в най-голямата къща, а жените били обградили постройката и безстрашно стискали в ръцете си ножове, ножици, брадви, сърпове и всичко друго, което би могло да бъде способно да нарани или убие врага. Млада или стара, майка или не, нямало жена, която да не била отправила молитва към небето или към своите загубените близки, за да се приготви за последните достойни мигове от живота си.
Когато вражеските воини пристигнали, те надали силен, унизителен смях. Щом видяли непоколебимостта на жените обаче, войската бавно запристъпвала към привидно нищожното предизвикателство.
Тогава се случило чудо. Молитвата била чута.
Превърнатите от отчаяние в оръжия остри предмети изскочили от ръцете на жените. За няколко невероятни секунди металът се зачервил и заразтеглил във въздуха, добивайки форма на нещо невиждано до този момент. Създаденото от остриета същество разгромило войската само, след което изчезнало. Може би на път да убие самата война.

Хартия

Когато една мисъл е изповядвана от единствен човек, тя изглежда изключително странна и неразбираема за непосветените в нейната тайна. По тази причина никой не си правил труда дори да забележи стареца, който всяка сутрин изчезвал към водопадите и се появявал чак по свечеряване.
Не можели да знаят що за човек е бил той в по-младите си години. Пътувайки из много страни, някогашният воин бил видял и преживял повече за един живот, отколкото други биха го сторили за десет. Но когато мечът в ръката му започнал да изгубва увереността в уменията на господаря си, воинът се оттеглил към удобството на анонимността.
Различните култури, които бил посещавал десетилетия наред, били му донесли знания, каквито хората рядко придобиват. Ходейки всеки ден до водопадите, този самотен монах на една никому неизвестна религия се криел в една малка пещера зад могъщите отвесни струи на придошлата през зимата река, където изписвал дълги поредици от преплетени един в друг символи върху дълъг свитък от дебела хартия. Същите символи той рисувал и по тялото си.
Отскоро обаче старият воин бил приключил с работата си и започнал да прегъва свитъка на много части. Струвало му много усилия, но той не се отказвал. Уморените му очи и пръсти не спирали да го болят; той обаче продължавал да ходи до пещерата всеки ден.
Един ден воинът взел свитъка със себе си у дома. На следващата сутрин повикал при себе си знахаря на селото. Никой не узнал за какво, но след смъртта на стареца предположили, че просто е бил болен и си е отишъл заради това. А знахарят се надявал на същото.
Да прехвърлиш душата си на хартия е нещо метафорично, което писатели и философи се опитват да сторят от създаването на писмеността насам. Този старец обаче завещал на знахаря истинската си душа. Някой ден тя щяла да приеме хартиеното си тяло.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Епично, Разказ, Fantasy

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: