Довиждане

Никога не съм харесвала този път. Мисля си за това при всяко пътуване по него. Толкова много го ненавиждам, че докато ми мине, пак се е наложило да карам оттук. И днес не беше по-различно, но поне имах музика за слушане.
Когато пристигнах, спрях колата внимателно под едно дърво, взех чантата си от задната седалка и излязох. Времето беше необичайно топло за късна есен, затова свалих палтото и го преметнах през лявата си ръка. После тръгнах към къщата.
Разгледах резултатите от рентгена; дори се допитах до двама мои колеги за по-сигурно. Опасявам се, че главоболията и гаденето са най-малкият проблем. Ето тук, на тази снимка се вижда…
Постройката си я биваше, макар и да не беше минала през всичко по списъка за ремонт. След измазването на стените и смяната на рамките на прозорците се беше поразхубавила, но боята на вратата беше дразнещо олющена, а покривът пропускаше в единия край и дъските там бяха за смяна. Още чакахме работниците да пристигнат за покрива, понеже хубавото време нямаше да остане такова още за дълго. Мястото може и да беше донякъде позанемарено, но като цяло изглеждаше доста приветливо. Бях идвала само веднъж преди около четири години, още когато оглеждахме за къщи в близост до реката. Извадихме невероятен късмет с тази – на два-три метра от задния двор имаше добре утъпкана пътека, водеща към място за риболов, неколкократно описано и впоследствие официално оценено от баща ми като „божествено“. Точно там беше и той, ако можеше да се вярва на бележката на вратата.
Извадих ключовете си. Така и така бях дошла, реших, че ще е добре да проверя набързо дали има нужда от нещо. За моя изненада всяка стая беше изрядно подредена и изчистена. В хола намерих няколко книги на масичката до дивана, като всяка имаше отбелязана страница; баща ми обичаше да чете така, по няколко паралелно. Кухнята направо блестеше, а съдовете съхнеха на стелажа до добре излъсканата мивка. Пералнята шумеше тихичко някъде на горния етаж, където прецених, че на фона на видяното няма голям смисъл да се качвам. Няколко прозореца бяха притворени, колкото  да влиза свеж въздух.
Добре би било да се назначи една биопсия. По принцип образната диагностика може да бъде достатъчно точна, за да определи конкретния вид, но за съжаление мястото е твърде неспецифично…
Оставих палтото си на една закачалка и излязох през задната врата. Баща ми явно беше започнал работата си по къщата отвътре навън – тревата беше изрядно окосена, но отдавна увехналите цветя в лехата още стояха по местата си. Минах през портата на оградата и тръгнах полека към мястото за риболов.
Там го видях, съсредоточено прехапал език и с въдицата в едрата му ръка. Явно тъкмо беше хванал нещо, защото не спираше да прибира и отпуска кордата. Изсмя се гърлено, когато извади прилично голяма риба и я пусна звучно в кофата до краката си.
– Здравей, татко! – провикнах се.
– Здравей, миличка! – отвърна той. – Сега ли дойде?
– Да. Минах за минутка-две през къщата, за да си оставя нещата, но гледах да дойда при теб веднага.
– Ела да седнеш – каза той, след което остави въдицата внимателно на земята и разгъна малкото столче, опряно на неговото.
Седнах до баща си и се загледах във водата. Почти не можех да чуя шумоленето, толкова спокойна беше водата. Дърветата от отсрещния бряг се отразяваха на повърхността на реката и голите им клони кръстосваха лекото течение. Напомняха ми на вени…
С течение на времето могат да се появят проблеми с говора, проблеми със зрението. Може да почувства известна слабост в някой крайник или някои крайници. Може да стигне до влошаване на паметта… Вижте, истината е, че няма как да знаем в кой момент може да се влоши… Възможно е и да не се прояви с години…
– Виж го само какъв красавец е! – каза баща ми с умиление, докато набучваше дебел червей на кукичката, гледката на което успя да ме разсея от мислите ми за миг.
– Уф, изглежда ужасно!
– Не червеят! Погледни в кофата, този най-отгоре.
– Доста е тлъстичък – отбелязах внимателно. Нищо не разбирам от риба.
– Така си е. Скобарите по това време определено са по-дребни.
– Откога си тук?
– Едва ли са минали двадесет минути – отговори той, докато мяташе въдицата. – Днес се надпреварват кой да ми стане вечеря. Я кажи сега, харесва ли ти как се справям с къщата?
– Всъщност да. Най-малкото се изненадах.
– Е, реших да стана възможно най-активен, след като не ми остава много…
Причерня ми за момент. Как така беше толкова спокоен, докато го казваше?!
– Господи, татко, трябва ли да си такъв непукист?
– А ти какво искаш от мен, да седна да умирам ли? – попита той с насмешка. После стана по-сериозен: – Слушай, говорих отново с онази лекарка. Поразпитах я малко за заболяването – как му беше името…
– Олигодендроглиома – отвърнах аз, без да се замислям. Само тази дума ми се въртеше в главата.
– Да, същото, много е дълго това име, хич не мога да го запомня… Е, тя каза, че заради мястото, където се намира – и на него не му помня името – е възможно след време да изгубя, как го каза, „част от двигателните си функции“. Сега, не знам за теб, обаче това не ми харесва изобщо. Така че реших да се възползвам максимално от оставащото време, да си пия редовно антиконвулсантите, да си запретна ръкавите и да свърша все нещо, докато не се наложи да ми наемете сестра или да ме пратите в дом, или, не дай си Боже, да ме вземете при вас. Не искам малките да ме гледат така. Аз още помня моята баба и колко малко сили имаше накрая…
Докато баща ми говореше, аз не спирах да мисля за болестта му. За момента ми бяха известни единствено числата: той беше над шестдесет, а шансовете за дълго оцеляване след диагнозата при неговата възраст не бяха особено високи. Признавам си, че до това седене при реката почти не бях мислила за него по този начин, но сега не можех да се спра. Винаги го бях възприемала като този голям и силен човек, които не се нуждаеше от помощ за каквото и да е, но я предлагаше на всички свои близки. А тепърва нямаше да може да го прави.
Той сякаш отгатна мислите ми; прегърна ме през рамото и ме целуна нежно по главата. После каза:
– Слушай сега. Не му е нито времето, нито мястото да си говорим за това. Обаче трябва да разбереш едно. Това е свършен факт. Аз ще си отида един ден – няма значение дали след два месеца, дали след две или пък двадесет години. В момента не ме е страх и с изключение на главата друго не ме боли. Но не мога да знам как ще е за в бъдеще и затова ще разчитам, че ще си до мен. Ама да знаеш, че не искам от теб да ми отговаряш, без да си абсолютно сигурна. Ако не смяташ, че ще се справиш, ще те разбера отлично. Ще си намеря кой да ме гледа, че да не се излагам сам. Ако решиш да ми помагаш обаче, трябва да си убедена, че ще ме изтраеш. Съгласна ли си да направим така?
Кимнах. Имах чувството, че ако кажа и една дума, ще се разплача, но нямаше да допусна да стане така.
– Добре – продължи той. – Смятам да обсъдим някои неща по-другата седмица. Сега ще се приберем, че по това време почва да захладнява, а ако искаш, ще те науча да приготвяш риба както трябва. Направо го съжалявам понякога този твоя мъж. Като го знам колко обича…
След като вечеряхме, татко ме изпрати до колата. Малка купчина листа се беше събрала по предното стъкло, а заради светлината от залеза клоните на дървото пускаха тънка сянка по капака. Казахме си довиждане.
Това се случи преди половин месец. Утре ще отида пак при баща ми, да видя как е, какво прави. Поне за момента знам, че не е било последното ни довиждане.
Поне за момента…
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Носталгично, Разказ, Трагично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT Red eyes, take warning. #DailyRandomness
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: