Не трябваше да става така.
Той погледна отново списъка с покупки. Да, оказа се, че е забравил сладоледа. Докато вървеше обратно към магазина, той се запита наум що за дете не обича торта за рожден ден.
Вече беше започнало да се стъмва навън. Той влезе в магазина, грабна една кутия ягодов сладолед и се запъти към касата. През това време бръкна в джоба си, но не намери портфейла си там. Остави сладоледа на касата и затърси някакви пари. Намери само дебитната си карта. Тук отново не извади късмет – беше се развалил апаратът.
Не трябваше да става така.
Той излезе от магазина и се отправи към един банкомат наблизо. Ускори крачка; не му се искаше да закъснява пак. Не и след като беше получил втори шанс.
Банкоматът изписка кратко с обичайния си пронизителен тон, когато той вкара картата си в процепа. Няколко леки почуквания по-късно и парите вече бяха в джоба му. Мислеше си само за усмивката на малкото момиченце, което го чакаше вкъщи. Реши да свие напряко през една уличка. Трябваше да побърза, за да се прибере навреме.
Не трябваше да става така.
Случи се твърде бързо. В тъмната уличка се разнесоха два гласа. За секунда проблесна острие. Погледът му се замъгли.
Той лежеше на земята с ръце върху корема си. Парите отдавна бяха измъкнати насила от него. Сега усещаше топлината да изтича през пръстите му. Стана му студено.
Затвори очи. Видя лицето на дъщерята, която срещна за първи път само преди няколко месеца. Видя сълзите в очите на любимата, когато я беше помолил за прошка. Тогава и той започна да плаче.
Някъде далече от него се чуха викове. Някой като че ли звънеше на линейка и с треперещ глас съобщаваше адреса. Той виждаше и чуваше все по-малко; усещаше, че му е по-студено.
Последен дъх.
Не трябваше да става така.
Advertisements
Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!
Напиши ми нещо!