Гледна точка

За разлика от повечето хора аз нямам никакъв проблем с това, че имам само един приятел. Доколкото знам, и той няма проблем със същото. Не ме е срам да си призная: обичам този тип, все едно ми е роден брат.
Само че така и така сме заговорили за проблеми, пък макар и за нямането им, смятам да ви споделя най-големия негов. Готови ли сте? Добре…
Не му харесваше това, че съм сериен убиец. Въобще даже.
В своя защита бих искал да кажа, че убивам само хора, които категорично го заслужават. Моят приятел, чието име няма да споменавам в негова защита, често спори с мен по този въпрос. Досега обаче не ме е издал. Подозирам, че това е поради изключителната му социална осакатеност, която не му позволява да си намери друг приятел. Един такъв тихичък, свитичък – ама как да не ти стане мило за него?! Напомня ми на Акакий Акакиевич, който между другото е единственият човек, макар и измислен, за когото някога съм плакал.
Моят приятел не знаеше малката ми тайна, когато се запознахме. В интерес на истината, заприказвах се с него на път към един кретен, който ме беше прередил в супера и на когото се канех да тегля ножа. Беше седнал на пейка в една градинка и ядеше сандвич, а някакви типове бяха тръгнали да се закачат с него.
Копелетата определено си го заслужаваха.
Не, не съм ги убивал. Понатупах ги малко и после предложих на човека да го черпя нещо. А пък той, горкият, да вземе да си помисли, че ще го набия, ако не се съгласи. Нищо, нали все пак дойде с мен.
Не помня как точно се случи. В един момент човек просто… знае, че се е случило нещо специално и неповторимо. И така, седим и обръщаме бира след бира, а аз не съм ядосан. Той обаче пък взе, че се отпусна и се развесели. Говорихме си цяла вечер. Оттогава сме приятели.
Тъпакът от супера го отнесе някъде след около седмица, в случай че се питате. Не обичам да оставям недовършена работа.
Кога разбра, че съм убиец ли? Бяхме излезли уж на риболов, понеже смятах да се отърва от един труп в язовира, само дето си прекарвахме толкова добре, че съвсем забравих за тази подробност, когато го помолих да вземе останалата стръв от багажника. Сигурно се досещате, че не го е изживял особено лесно. Успях да го убедя, че не му мисля злото чак след половин час плач и писъци. Той ме изслуша и разбра, че нямам намерение да го убия. Казах му, че наистина държа на приятелството ни.
Оттогава станахме още по-неразделни.
Допреди няколко седмици нямахме някакво сериозно скарване. Една вечер, май беше петък, го поканих у нас да гледаме волейбол. Всичко си беше както си му е редът – чипс, бира, пица, плазмен телевизор. По едно време ме попита къде е банята. Упътих го и почнах да му доливам чашата, когато иззад мен се чу:
– О, не! Ти шегуваш ли се?!
Бях забравил за тялото във ваната. Трябва да почна да си записвам тези работи. Току-виж някой вземе да ме хване.
Усилих малко телевизора и отидох при него:
– Какво? Не ми казвай, че не си виждал мъртвец преди!
– Къде му е главата?!
– Да ти кажа честно, не съм сигурен. Може малко да съм се увлякъл.
Хич не се бях увлякъл, да знаете. Провеждах много важен експеримент! Необходими са някъде към хиляда и четиристотин нютона сила, за да строшиш човешки череп. За стнадартен кокосов орех – още двеста отгоре. Исках да видя кой ще победи. А останалото изрязах – не ми изглеждаше естетически издържано.
– Как е възможно да си се увлякъл?! – продължаваше той.
– Какво сме се разбрали за викането в апартамента?
– Ох… „Ако викаш, хазяйката ще дойде и понеже е досадна, любопитна кучка, ще намери някой труп.“
– Точно така.
– Шокиран съм, че се е налагало да го повтаряш толкова пъти, че да го запомня.
– А аз съм шокиран, че след като явно си го запомнил, още го правиш! – обидих се аз.
Малко по малко взехме, че се скарахме. Той си тръгна, затръшвайки вратата след себе си.
Преди две-три вечери отидох до апартамента му. Поговорихме си. Тогава се разплаках за втори път през живота си. Той ме изслуша, прости ми и вече всичко е наред. Още не му допада това, че убивам хора, но стигнахме до приличен компромис: сега аз ходатайствам за него пред мацките в бара.
Каква е поуката ли? Откъде да знам, не ме бива в тези работи. Но ако ви потрябва някой, който може да накара човек да изяде собствените си пръсти, бих могъл да помогна. Имам си начини.

***

Най-добрият ми приятел е сериен убиец и това не ми харесваше.
Не е за вярване колко ми олеква, че мога да споделя нещо такова, дори и да е анонимно. Въпреки неговата склонност към безцеремонното отнемане на човешки живот обаче, той си продължава да ми е най-добър приятел.
Толкова ли не съм наред?
Както и да е, не се оплаквам от него. Доколкото е възможно съм свикнал с особения му начин на живот. А ако знаете само какъв добър слушател е! Аз не съм кой знае колко наясно със сложни за овладяване неща като „нормален разговор“, „създаване на познанства“ или „адекватно поведение в компания“. Пред него обаче нямам никакъв проблем да си излея всичко, което ми е на главата.
Той е същият. След като се научих да потискам желанието да повърна при мисълта за кървища, успях да остана в съзнание, докато ми показваше албума си с изрезки от вестници. Признавам, че е доста изобретателен – не съм подозирал например, че е възможно да се убие човек със снимка на кучето му.
Хе-хе! Тук той би пояснил, че снимката не е била в рамката и че я е наврял в гърлото му, след което е гледал как се задушава…
Запознахме се един хубав слънчев юнски следобед, когато той преби банда хулигани, които твърдяха на доста висок глас, че съм такъв гей, че даже сандвичът ми е бил направен от хомосексуално прасе, щом ми харесва толкова. Докато гледах как бягат, той ме хвана за яката и изкрещя в лицето ми:
– Искаш ли да пием по няколко бири и да отидем да хвърляме камъни в морето?!
Е, как да не се съглася на такава покана?
За моя голяма изненада обаче прекарах най-хубавата си вечер от много време насам с този странен тип. Не си спомням да съм говорил толкова много през живота си, но за разлика от другите хора, той очевидно проявяваше интерес към това, което казвах. Нищо чудно, че все още съм му приятел.
Не мога да забравя момента, когато разбрах за… неговото хоби. За първи път бях за риба. Той ми показваше любимото си място, което, ако се замисля, му е било любимо по една доста различна причина.
По едно време той каза:
– Стига бе! Стръвта е на свършване!
– Наистина ли? – попитах аз.
– Да, ще трябва да си хо- Я чакай малко! – плесна се той по челото. – Май имах още някаква стръв в багажника. Ще идеш ли да провериш, а пък аз ще ти държа въдицата?
Съгласих се и изтичах до колата. После отворих багажника и изкрещях.
Не беше толкова заради това, че пред мен имаше мъртва жена. Изплаших се, защото беше натъпкана по такъв начин, че гледаше право в лицето ми с побелелите си очи, а едната ѝ ръка се беше закачила за вратата и когато падна, на мен ми се стори, че тя замахва към мен.
След подобаващо викане, леко подмокряне и загуба на гласа започнах да му се моля да не ме убива. Именно тогава ми обясни цялата работа – как убива само онези хора, които са го заслужили. Първоначално помислих, че е таен агент, но той поясни, че специално тази жена го бе подразнила, защото си вдигнала телефона в киносалона.
– И на мен ми се е случвало – казах аз.
– Да говориш в киносалона ли?
– Не, защо да го правя? Нали съм отишъл, за да гледам филм?
– А, значи ти се е случвало да гледаш и някой идиот да се разприказва?
– Точно така. И на мен ми се е искало да го убия, но… е, сещаш се.
– Не знаеш как се държи нож?
– Не, не съм добър в социализирането с непознати хора.
Той и аз се смяхме няколко минути, след което той каза:
– Виж, никога не съм си имал приятел, с когото да се разбирам толкова добре, колкото с теб. Може би говоря така заради някакво сериозно психично отклонение, но ако решиш да ме предадеш на полицията, ще те разбера. Не мисля, че мога да ти се сърдя, но не ми се иска и да мисля, че ти можеш да спреш да бъдеш мой приятел.
От онзи ден нататък сме се карали само веднъж. Може би някой друг път ще ви разкажа за обезглавения мъж във ваната му, за когото ми се стори, че мирише съвсем леко на кокос. Накратко казано, тогава се посчепкахме, но важното е, че всичко премина бързо. Той ми се извини и дори ми обеща, че ще започне да убива по-рядко и че ще завиши малко критериите. Като част от извинението му реши да ме научи да свалям жени. Понякога ги примамвал така. Но пък е добър учител, спор няма.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , , ,
Публикувано в Комично, Разказ, Хаотично

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
А междувременно космическата котка създава нови галактики. :D #Caturday #SpaceCat Темата на днешния #TBT #Fixtagram е какъв съм бил и какво съм правил. #PiecesOfMyLife Изтъркване - завършено. Маркиране - готово. Следва боядисване. #HalloweenMakeover Тази няколкодневна шунчица, дето родителите ми я докараха вкъщи в средата на октомври 94-та, днес става на 23 години и противно на всичките ми усилия стана човек, а не прасе. Георги, който вече изобщо не си толкова малък, продължавай все така неуморно да преследваш всичко, което поискаш, защото знам, че ще го уловиш. Пък аз, когато един ден най-накрая порасна, бих искал да съм като теб в това отношение. Ей така, да има. #Caturday
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: