Епично

Беше ужасно. Немислимо. Потресаващо. С всеки следващ удар стрелките на часовника се забиваха още по-дълбоко в главата ми, а тежката истина изкарваше въздуха от дробовете ми.
Нямах публикация за тази вечер.
Баси.
Вината за това е изцяло моя и ничия друга. Писах по строго определен график в стаята си в Бургас цяло лято: редакция на нещо старо, последвано от написване на нещо ново. По тази схема успях да се подготвя добре за идния месец, но тази конкретна вечер беше съсипана.
Съсипана, казах! Сега ще разкажа защо.
Плюех вече трети изгризан до основата нокът, когато най-неочаквано ми хрумна какво да напиша. Това, което сътворих в следващия половин час се оказа изумително. Обикновено не мога да понасям собствените си „произведения“ и почти никога не ги чета повторно, след като ги прибера окончателно в предназначената за тях папка. Пред мен обаче се беше оказал един шедьовър, способен да промени изцяло света на съвременната българска литература. А дори и на световната, няма защо да скромнича.
И тогава влезе енотът. Проклетият енот…
Малката бъхлясала гадина скочи право срещу мен, но аз успях да се претърколя настрани и да се измъкна от възможното отстраняване на нокти от окото ми с клещи. Бях готов да се бия, когато се случи трагедията. Зверчето отмъкна лаптопа ми и скочи през прозореца. Разбира се, аз скочих веднага след него.
В ретроспекция идеята да се хвърля от осмия етаж не беше кой знае колко добра. За мое най-голямо учудване още прелитайки през перваза  видях как енотът се приземява в ръцете на няколко нинджи, които избягаха с лаптопа ми.
Ако беше някой друг от моите смъртни врагове (списъкът расте по-бързо и от опашката за безработица), сигурно щях да се размажа на плочките. Омразата ми към нинджите обаче е толкова жестока, че в рамките на необходимите за падането ми  пет до седем секунди минус трите секунди, в които се бях зазяпал в нинджите, аз успях да се оттласна от фасадата на блока и да се уловя за един от по-здравите клони на най-близкото дърво. След безпогрешното ми приземяване от задното салто, което задължително трябваше да направя, след като рязко се завъртях около клона, аз хукнах с всички сили по посока на безсрамните нинджи. Нажежената до бяло ярост, минаваща през мен, притъпяваше всяко друго чувство. Караше ме да забравям излишните подробности като умора, милост и факта, че спринтирам из Бургас след полунощ само по боксерки.
Най-накрая намерих нинджите в една запустяла градинка. Бяха се дегизирали умело като група пиещи бира момчета, които се двоумяха между това дали да ми се смеят или да повикат полиция.
– Върнете обратно лаптопа ми, нинджи! – изкрещях ексхибиционистично. Сериозно, бях по боксерки. Странно, а?
– Лек, ти добре ли си ве? – каза главатарят им. Не ми хареса държанието му, както и това, че ми отговаря като тъп задник.
– Ще ми отговаряш като тъп задник, така ли?! – вокализирах аз мислите си няколко пъти по-силно от необходимото.
Нинджите се изправиха и оставиха бирите си на пейката. Епичността на последвалата епична битка беше толкова епична, че би направила на пух и прах всеки друг епос, както аз направих нинджите на пух и прах (епично). Използвах старо и малко познато бойно изкуство, състоящо се изцяло в набиване на глави и ритане, докато противникът е паднал на земята, примесено с либерална доза чупене на бутилки в лицата им. Да, грубо е, но е прагматично. А и нека да не забравяме, че бяха нинджи, а пък те винаги си просят боя.
Когато всичко приключи, аз изтрих чуждата кръв от лицето и ръцете си се огледах в търсене на енота. Тогава отново го видях. Седеше върху един контейнер за боклук съвсем наблизо. Лаптопът беше под едната му лапа. Крадливата му физиономия ми се подиграваше. След като си присвоих чифт неудобни маратонки от нинджите (имаха покъртително малки крака за своите иначе едри размери), аз се затичах към енота.
За мое най-голямо нещастие животното имаше повече късмет от четирилистна детелина, направена от конски подкови. Контейнерът за боклук се търкулна на колелата си надолу по улицата. Затичах се след него, но битката с нинджите беше намалила силите ми. Тук обаче аз също извадих късмет във формата на втори контейнер.
Беше си тежичък, но с доста напъване успях да го бутна надолу след първия. В последния момент се метнах в боклуците вътре и се изкатерих отгоре му. Енотът беше на десетина метра от мен, но неговият контейнер се клатеше наляво-надясно. Заех подходящата за сърфиране поза и насочих импровизираното си возило право към косматия крадльо.
Късметът ми продължаваше да работи на фона на небивалите простотии, които щяха да се случват през цялата останала вечер; сякаш силите на доброто и злото играеха блиц партия шах с всичко около мен. Липсата на трафик по улицата например беше компенсирана с умело разположения в края ѝ висок бордюр, в който се блъсна първият контейнер, а моят го последва също толкова звучно. Енотът хукна с лаптопа ми. Затичах се след него. Тъкмо го настигах, когато ме сполетя нова беда.
Шумът от експлозивното разпиляване на боклуци беше призовал група клошари. Един от тях ме видя и нададе нечовешки рев, пред който Доналд Съдърленд в края на „Инвазията на крадците на тела“ щеше да се изчерви импотентно. Клошарят разкъса връхните си дрехи и остана по боен екип, съответстващ на моя: бельо и обувки.
Досега не бях виждал клошар с плочки (дори и долните, те са супер трудни) и гърди, по-големи от на плеймейтка. Не знам каква беше причината да ми налети на бой и нямах време да го разпитвам; бездомният Хълк се спусна към мен с изумителна скорост и едва избегнах удара в лицето, с който беше гарантирано, че ще ме повали.
Озовал се на земята, аз бързо се окопитих и затърсих с поглед някакъв предмет, който да използвам като оръжие. Забелязах паднала от контейнерите празна бутилка и възможно най-бързо се опитах да я докопам. Спря ме внезапен ритник в гърба, който ме изтласка право в купчината боклуци. Не можех да дишам. Болеше ме ужасно.
Клошарите нададоха общ вой и тръгнаха към мен. Понечих да се изправя, когато ръката ми потъна в един чувал. Отново извадих късмет. Изправих се с диаболична искра в очите и метална тръба в дясната ръка. Клошарите се загледаха в нея, омагьосани… не, направо в транс при вида на рядката находка, с която за по-малко от минута се справих с тях.
Защо полицаите видяха само последната част?!
Поне успях да им се измъкна лесно на куките (да си напомня: трябва да проверя дали все още е актуално да наричаш полицаите „куки“ преди да публикувам, че да не се изложа пред хората). И двамата бяха толкова дебели, че може би ако се бяха търкаляли след мен, щяха да имат шанс ме хванат. Докато се дотътриха обратно до патрулката, за  да ме подгонят както си му е редът, вече тичах през Морската градина в търсене на енота; неизвестно защо бях решил, че негодникът ще търси убежище сред дърветата.
А където има дървета, там има и нинджи!
Тренираните ми с години анти-нинджа рефлекси ме спасиха от свистящата във въздуха отровна стреличка, насочена право към сънната ми артерия. С времето съм поръждясал малко; едва успях да я уловя с пръсти, но пък за сметка на това се отдръпнах от нейната смъртоносна траектория с цяла секунда преднина.
– Излезте от сенките и се бийте с мен като мъже, нинджи! – изревах аз срещу празните на пръв поглед корони на дърветата. – Поне имайте смелостта да умрете с достойнство от ръцете на единствения човек, когото нападате тази нощ!
Заслушах се в настъпилата тишина. Едно. Две. Пет. Десет.
Десет отделни тупвания около мен. Десет нинджи.
Лесна работа.
Всеки добре запознат с историята човек е наясно с една тайна. Нинджите не са способни да понесат каквото и да е с немски произход. Ето защо още преди дори да заема пълна бойна готовност, аз започнах силно да си тананикам увертюрата от операта „Вълшебният стрелец“. Написано от Карл Мария фон Вебер и с либрето от Фридрих Кинд, произведението е първата немска романтична опера, ама никой не го интересува лекцията ми върху музикалната история на деветнадесети век, нали? Искате само да се бия с нинджите?!
Ами аз пък няма да разкажа нищо подробно! Изяжте се!
Атакувани от прекрасната и мелодична… ъм… мелодия, нинджите се олюляха на краката си, борейки се да превъзмогнат своята слабост, но усилията им бяха напразни. Победата ми над тях беше бърза и безпощадна. Не ги убих, естествено. Става все по-трудно да ме нападат тези дни и предпочитам да знам, че някой ден ще се завърнат в отсега пропаднал опит да ми отмъстят.
Огледах се. В заслепяващата ярост, с която бях провел битката си с нинджите, аз се бях озовал съвсем близо до плажа. Той беше там.
Енотът.
С лаптопа ми.
– Пипнах ли те сега, копеленце такова? – изсъсках тихо през зъби и хукнах към рунтавия крадец.
Енотът скочи срещу мен. Дори в тъмното ноктите му сякаш блеснаха, когато замахна към лицето ми. Ловко се наведох в последния момент, извъртях се към зверчето и го ритнах право в корема. Животното издаде звук между вой и хриптене, след което се просна по очи в пясъка. Хвърлих се отгоре му, но то се измъкна и захапа ръката ми. Освирепели от болка, двамата се бихме около пет минути, като накрая паднахме изтощени един до друг. С последните си сили се довлякох до лаптопа си и сложих одрасканата си и изпохапана длан върху него. Енотът като че ли призна победата ми в този миг и се оттегли нанякъде, хриптейки и куцукайки. Заспах.
Събуди ме шумът на плискащата се морска вода наблизо. Още беше тъмно. Изправих се, взех лаптопа и се запътих към вкъщи. Бях целия в пясък, пот и кръв. Бях само по боксерки и с откраднати маратонки. Най-важното е обаче, че бях победил. Толкова убедително, че от страх и уважение към мен раните ми дори не посмяха да се инфектират и зараснаха веднага и без белези!
Защо нямаме български еквивалент на думата „badass“?!
Когато се прибрах у дома след тази тежка нощ, аз взех душ набързо и почистих лаптопа от пясъка, след което го включих. За мое най-голямо съжаление установих, че шедьовърът ми е изчезнал безвъзвратно. Предаден от съдбата и от autosave функцията на Microsoft Word 2010, аз изтрих с пръст единствената воинска сълза, осмелила се да падне от пронизващо сините ми очи и взех решение.
Следващата вечер излязох на лов. Нинджите в Бургас тепърва щяха да научат, че не бива да застават на пътя на творчеството ми.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Епично, Комично, Разказ

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Понякога и до това стигам. :) #MagneticPoetry Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: