Стая

Първото, което нахлу в тялото му, беше болка. Причината за това беше светлината. Силна и пулсираща, тя преминаваше през стиснатите му клепачи така неумолимо, че той се видя принуден да зарови лицето си дълбоко във възглавницата. Едва тогава болката отстъпи място на другите усещания – в тялото му се разляха неприсъщи за него спокойствие и отмора. Той се зачуди, но не им обърна особено внимание.
Преди да отвори очи, той усети колко удобно всъщност е леглото – нито прекалено меко, нито прекалено твърдо. Чаршафите, завивките и калъфката на възглавницата бяха направени от най-приятната на допир материя, с която кожата му някога бе влизала в контакт. Толкова мека. Категорично не беше синтетика. Напомняше донякъде на памук, но беше ужасно фин. Не можеше също така да определи какъв точно е ароматът на спалното бельо, но определено го успокояваше още повече. А тишината наоколо беше повече от приветствана.
Направи опит да надникне изпод възглавницата и с облекчение установи, че вече няма нужда да прикрива очите си. После седна доколкото можа, протегна се и се прозя. След това бавно се огледа наоколо.
Трябваше му цяла минута докато осъзнае, че се намира в напълно непозната за него Стая. При това беше чисто гол.
Стаята беше доста голяма, или може би се създаваше такава илюзия поради постното обзавеждане в нея. На две-три крачки вдясно от леглото имаше малка кухненска маса; поне той предположи, че е кухненска, защото беше висока, а и към нея имаше висок стол. Погледна напред – от другата страна на масата, разположен право срещу стола, имаше някакво подобие на широк пиедестал, върху което се мъдреше малък телевизор. Обърна се назад; зад леглото се намираше нисък скрин. Първата му мисъл беше, че вътре може би има някакви дрехи, които би могъл да облече, ако случайно влезе някой.
Огледа се пак. В Стаята нямаше нищо друго. Нищо излишно, нищо декоративно. Стените бяха лишени от картини, постери, снимки, рафтове… всъщност с изключение на високите бели врати в средата на всяка стена нямаше дори прозорци. Въпреки тази малка подробност в Стаята имаше достатъчно светлина. Беше ненатрапчива и сякаш естествена; като че ли не излизаше от каквото и да е осветително тяло. Той вдигна глава нагоре.
На тавана нямаше нито една лампа. Това обаче не го обезпокои. Вече се беше озадачил предостатъчно поради факта, че Стаята и всичко в нея е напълно бяло.
Той се завъртя наляво и стъпи леко на пода, като придържаше завивката към тялото си с една ръка. Краката му незабавно потънаха в мек килим, също бял. Стана от леглото и се запъти към скрина. Отвори колебливо най-горното чекмедже и намери чисто бельо; в средното имаше тениски, а в най-долното – панталони, на пипане памучни. Естествено, и дрехите бяха бели.
Облече се набързо, като през цялото време се озърташе да не би някой да влезе. После остави завивката на леглото и започна да се разхожда неуверено из Стаята. Не разбра как точно реши да посегне към телевизора. Не успя да намери дистанционно управление, затова натисна единственото копче на апарата. Нямаше сигнал. Той се намръщи при слабия звук от бученето и хвърли пореден поглед на обстановката.
Едва сега обърна внимание повече внимание на вратите. Бяха точно в средата на всяка една стена; всички стени изглеждаха еднакво широки. Стаята явно беше квадратна. Той бавно пристъпи към една от вратите. Поспря и се обърна. Нещо в него му нашепваше, че не трябва да напуска Стаята. Любопитството му обаче надделя и той решително натисна дръжката надолу, след което я дръпна.
Същата силна светлина от събуждането му го заслепи. Той обаче си наложи да престъпи прага, след което затвори вратата след себе си. Бялото сияние изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появило. Той отвори очи и едва не се свлече на пода от изненада.
Беше отново в Стаята. Беше влязъл през срещуположната врата на онази, през която се бе опитал да излезе.
Успя бързо да се съвземе от шока сравнително скоро. После рязко скочи на крака и хукна към вратата вляво от него. Прикри очите си в очакване на бялата светлина и мина през нея.
Отново се оказа от другата страна на Стаята.
С бавни и неравни крачки той стигна до стола и се строполи в него. Точно тогава през още включения телевизор с бучащата липса на сигнал се чу глас:
– Добре дошъл.
От екрана го гледаше неясна тъмна фигура. Той пристъпи плахо към телевизора.
– Добре дошъл – повтори фигурата.
Имаше нещо твърде обезпокоително в тона на общуване. Не звучеше заплашително или насмешливо – дори напротив, изказът беше изцяло делови, сякаш двамата са се познавали в течение на години съвместна работа.
– Дано сънят е бил задоволително ободряващ. Закуси ли вече?
– Не, аз… Прощавайте, но къде се намирам?
Нарастващата абсурдност на изключително необичайната ситуация постепенно беше успяла да притъпи у него всякакви съмнения за опасност и рационално мислене.
– В момента местоположението ти не е от значение. Важното е само да знаеш, че си Гост. Необходимо е да се нахраниш, а по-късно ще имаш възможност да получиш отговор на всеки въпрос, който ти хрумне.
– Да, но…
Той едва беше започнал изречението, когато внезапно изпита странното усещане да спре да се съпротивява на възникналите обстоятелства. Затова просто пое дъх и попита:
– Как мога да закусвам, след като няма храна в Стаята, а не мога да изляза?
– Просто помисли какво би искал да закусваш.
– Ами…
В този момент телевизорът се изключи.
Той се изправи и натисна копчето. Нищо не се получи. Огледа отзад за разкачен кабел, но апаратът явно беше безжичен. Почука по екрана с пръст, после прие безсмислеността на опита си и се обърна към масата.
Пред мястото му бяха сервирани квадратна чиния с купчина пържени филийки, висока тънка каничка, пълна с мед и чаша портокалов сок. Съдовете бяха прозрачни и имаха дебела бяла ивица, нарисувана съвсем близо до ръбовете. До чинията той видя нож и вилица, навярно сложени там, защото всяка от филийките беше по-голяма от дланта му. Приборите също бяха прозрачни, дори изглеждаха направени от същия стъклоподобен материал.
Неизвестно как и защо, гласът на логиката не се разкрещя в главата му и този път.
– Гост… – прошепна той.
След като се настани удобно на масата и започна да се храни, всякакви мисли, поставящи под въпрос реалността на ситуацията, изчезнаха напълно. Вкусовете заличиха и последната следа от умора в него. Той се наслаждаваше на всяка секунда. Храната беше толкова просто приготвена, но невероятно вкусна. Текстурата на златистия пържен хляб, консистенцията на меда, аромата и тръпчивостта на сока – сякаш някой беше приготвил всичко абсолютно сам от омесването на тестото до изцеждането на портокалите. Сетивата му бяха изцяло обсебени от преживяването.
Когато приключи със закуската и остави приборите настрана, той се зачуди дали съдовете ще изчезнат така, както се бяха появили, ако не свали поглед от тях. Искаше да разбере дали просто ще останат по местата си, или ще се разтворят във въздуха пред очите му, затова се облегна назад и започна да ги разглежда. Дизайнът им несъмнено беше събудил интереса му – приборите в действителност се бяха оказали достатъчно здрави, че да не се счупят в устата му или между пръстите му, а белите кантове на съдовете го наведоха на мисълта, че който и да е обзавеждал това място, явно се е страхувал от другите цветове. Вгледа се малко по-добре в кантовете. Бяха в същия сякаш греещ нюанс на бялото както всичко наоколо, а самите съдове  бяха толкова прозрачни, че едва си личаха на масата, и то единствено заради малкото остатъци от закуската по тях.
Неочаквано зад него се чу шум от отваряне на врата.
Той веднага се обърна и скочи на крака, но се наложи за пореден път да прикрие очите си от светлината. Когато прецени, че може да ги отвори отново, той свали ръка от лицето си и усети как устата му внезапно отказа да се движи и да говори.
Към него крачеше спокойно нисък мъж в невзрачен кафяв костюм, който като че ли му беше с един номер по-голям от необходимото. Беше започнал да оплешивява леко отстрани, но кестенявата му коса подсказваше, че не е твърде стар. Спокойният му поглед беше втренчен в съдържанието на тънка бяла папка в двете му ръце. Затвори папката, след което вдигна глава нагоре. Тънките устни се разтеглиха във вежлива усмивка, подчертана от искреността в двете бледозелени очи.
– Добре дошъл – каза мъжът вежливо. – Дано закуската е била задоволително засищаща.
В отговор получи само едно бързо и немигащо кимане.
– Чудесно! Да се залавяме за работа тогава. Хайде, седни.
Мъжът в кафявия костюм направи подканващ жест с дясната си ръка по посока на стола.
Все още безмълвният Гост последва жеста и зае мястото си. Съвсем между другото забеляза, че на масата нямаше и следа от съдове, прибори и трохи. После видя как мъжът в кафявия костюм положи ръка върху пиедестала с малкия телевизор и го завъртя рязко и безпроблемно на сто и осемдесет градуса.
Сега на мястото му имаше втори стол.
– Как направихте това?! – извика Госта, явно спомнил си как се изговарят думи.
– Винаги е интересно – отвърна мъжът, докато оставяше папката пред себе си и сядаше, – когато се случи нещо подобно за пръв път. Обикновено мозъкът не обича подобни илюзии; той е устроен така, че за него е абсолютно немислимо да се стигне от точка А до точка В, без да се премине през точка Б. В случаите, когато има някаква причина да стане така, точките биват преимеувани, получава се нов, по-пряк път и вътрешната потребност от последователност е задоволена. Но когато илюзионистът извади заека или гълъба от шапката, мозъкът веднага опитва да рационализира случилото се, като предполага, че животинката е била сложена вътре предварително и че този факт е скрит от публиката.
– Това илюзия ли беше?
– И да, и не – засмя се мъжът. – Всичко наоколо е една велика, широкомащабна илюзия, но въпреки това тя е напълно реална… за теб.
– Не разбирам.
– Очевидно – смехът на мъжа беше утихнал и на негово място се беше появила почуда. Той повдигна леко една вежда и попита: – Нали си наясно къде се намираш в момента?
– Не – беше откровеният отговор.
Тънките устни се присвиха. Зад тях се чу тихо скърцане със зъби.
– Понякога се случва така – заключи мъжът в кафявия костюм с въздишка. – Преходът може да е труден за някои хора. Ти трябва да си един от тях.
Всичките тези неясноти вече започваха да го изнервят.
– Какъв преход? – развика се той. – За какви хора говорите? Кой сте Вие, къде се намирам и какви са тези трикове, които се опитвате да ми пробутвате?
Последва нова кратка въздишка.
– Усещаш ли спокойствие? – попита мъжът. – Не точно сега, по принцип. Едно постоянно спокойствие, което заглушава всяко съмнение, което се е прокраднало в теб от събуждането ти насам? Нормално ли е според теб да можеш да говориш с телевизора, храната да се появява на масата, преди да си я поръчал на глас и всяка от вратите да води обратно в Стаята? Дори сега, след като вербализирах тези събития, ти не се притесняваш. Спомняш си, че първоначално са те обезпокоили, но след това не са ти правили впечатление. Така ли е?
– Да, сега като се замисля…
– Когато някой като теб пристигне в своята Стая, често се получава разминаване между определени функции на мозъка и нервната система. В резултат на това физическите усещания и възприятия действат в реално време, но пълното им осъзнаване е отложено, забавено и впоследствие частично притъпено от постъпващата информация.
– Вижте, тази лекция не ми говори нищо. Обяснете ми с прости думи какво се случва и как мога да си тръгна оттук.
– Там е работата. Не можеш да си тръгнеш оттук.
– Защо?!
– Тази част винаги е трудна – въздъхна мъжът в кафявия костюм. После отвори папката, провери нещо набързо и я затвори отново.
– Питам отново: защо не мога да си тръгна?
– Защото си мъртъв. Сутринта на двадесет и девети септември, точно в три часа и седем минути, ти си получил остър инфаркт на миокарда. В твоя случай не е боляло. Починал си в три часа и единадесет минути.

***

Въпреки първоначалния шок от чутото нещата сякаш започваха да си идват по местата. Само че той все още не разбираше всичко.
– Това… Аз в Рая ли съм? – думите сами се изплъзнаха от устата му.
– Страхувам се, че отговорът е малко по-сложен от едно обикновено „да“ или „не“.
– Един момент – той се изправи рязко и закрачи напред-назад из Стаята. – Ако наистина съм мъртъв, ако всичко това не е някаква отвратителна шега, за какво ми беше да се храня, да се обличам, да спя?
Мъжът в кафявия костюм поприглади вратовръзката си.
– Всичко това има за цел да направи прехода по-лесен – беше отговорът.
– За какъв преход точно става въпрос? Към Рая? Към Ада?
– Да оставим за момент тези концепции за задгробния живот. Всъщност знаеш ли какво, нека не го наричаме и „задгробен живот“, защото не е съвсем акуратно. Твоето съзнание, този кумулативен конструкт на знания, опит, идеи и мечти не се е зародил в главата ти по начина, по който повечето хора смятат. Мозъкът със своята биоелектрична дейност всъщност е приемник, настроен към това, което двамата с теб ще наречем Облака.
– Облака? – повтори Госта объркан.
– Точно така. Под Облака аз имам предвид абсолютната съвкупност от знания, опит, идеи и мечти. Той съществува извън ограниченията на времето и пространството в която и да е от Вселените. Всяко живо същество, способно на най-базовите форми на разсъждение, колкото и да са ограничени тези форми, представлява част от Облака. Дейността на мозъка се влияе от решенията на човека; тази дейност води до развитие на съответните дялове, а това развитие на свой ред води до изменения в способностите на мозъка да приема повече сигнали от общото съзнание. Така в хода на един… в случая човешки живот направените избори и събраният опит постепенно отключват нови сектори от Облака, които съответстват на процесите на личностно развитие и израстване.
– Тоест… всяко нещо, което съм направил през живота си е увеличило достъпа ми до Облака? – попита плахо Госта.
– Най-просто казано, да.
– Но това включва както положителни, така и отрицателни неща, нали?
Тънките устни оформиха нова усмивка.
– Доста проницателно – отвърна мъжът в кафявия костюм. – Това вече има нещо общо с въпроса ти за Рая и Ада.
– Как така?
– В последните мигове преди прехода, независимо от това дали човек е буден или спи, съзнанието прави автоматична равносметка. Вие, хората, използвате онова много интересно сравнение с преминаване на живота като на кинолента. Само че процесът е малко по-различен. Идеята не е да се разкаеш в последните си мигове живот, макар че и това се взима донякъде предвид като фактор в крайния резултат. Тази пълна равносметка се прави на фона на цялото съдържание на Облака. Абсолютите на това, което ти би нарекъл добро или лошо и всичко между тези две крайности ще съществуват винаги във всичките си пермутации, а задачата на Облака е да прецени в коя половина на спектъра се намира съзнанието в момента на смъртта. И ето тук идва разделението.
Мъжът в кафявия костюм завъртя с пръст бялата папка и я бутна по дължината на масата към все още крачещия из Стаята Гост. Той се поколеба, после я взе и я отвори. Оттам извади само един бял лист.
– Това ли е всичко?! – изненада се той.
– Съвсем не. Завърти листа колкото пъти искаш, все едно прелистваш книга. Ако искаш да се върнеш назад, направи го в обратната посока.
Той завъртя листа. На гърба му прочете имената си и продължителността на живота си, измерена до последната йоктосекунда. Завъртя го отново. На страницата, която допреди малко беше празна, сега се мъдреше заглавие „Биография – Резюме (1 от 108)“, последвано от ситно изписан текст.
– Само резюмето на биографията ми е цели сто и осем страници? – учуди се той, докато преглеждаше съдържанието по-нататък.
– Необходимо е да имам някаква представа за живота на човека, преди да се захвана с по-обстоен преглед. За мен обаче ще е много по-лесно да прочета всичко в тази папка. На теб би ти отнело повече време, отколкото си живял.
– Къде тогава е разделението?
– На около четиридесет милиона превъртания.
– В такъв случай ще можеш ли да ми кажеш какво пише?
– След като си тук, това означава, че не пише нищо. Ти си сред онези същества, които по една или друга причина не са могли да бъдат разпределени. Затова сега си в тази Стая, без да можеш да излезеш от нея. Затова съм тук да ти помогна.
Мина известно време, преди Госта да осъзнае, че е спрял да върви. Седна обратно на стола и попита:
– Колко време ще стоя тук?
– Не знам – отговори лаконично мъжът в кафявия костюм.

***

През последните няколко минути доста неща му се бяха изяснили. Сега обаче усещаше, че нещо в него не е така, както трябва. Беше затворил очи за няколко секунди в неуспешен опит да събере мислите си, когато върху вътрешната страна на клепачите му като на киноекран бяха прожектирани няколко неясни спомена за части от секундата. Последният от тях беше най-мътен: кратки бели прорязъци от светлина на черен фон и далечно неравномерно туптене.
– Спокойно – чу той изведнъж.
Отвори очи. Пред него все още седеше мъжът с кафявия костюм.
– Това, което се случва в момента с теб, е нормално. Един от ефектите на престоя в Стаята е синхронизирането на спомени и усещания.
– Стори ми се, че видях… Спомних си как умирам.
– Не е точно така. Такъв вид „спомени“ са по-скоро опит за запълване на празните места с приближение на случилото се, отколкото, да кажем, запис.
– Не ми е ясно едно нещо.
– Кажи какво има. Все пак съм тук, за да ти помогна, а един от начините да го направя е да ти разясня всичко, което сметнеш за необходимо.
Той сключи пръсти и след кратък размисъл попита:
– Какво точно би трябвало да стане с мен? В смисъл, доколкото разбирам, само някакъв процент хора попадат в такава Стая. Какво се случва с другите?
Мъжът с кафявия костюм се облегна в стола си. После каза:
– Трябва да разбереш едно: разделението е отчасти обективно и отчасти субективно. Представи си за момент, че си прекарал живота си в извършване на множество добри дела. Да предположим обаче, че за всеки двадесет или тридесет добри дела ти си направил нещо лошо. Нещо наистина лошо, което те белязва, което остава на преден план в съзнанието ти. Нещо, което едновременно те мотивира да станеш по-добър човек и което се засилва всеки път, когато излезеш от правия път. При смъртта Облака ще извърши равносметката на живота ти и ще ти представи какво се е получило. В нашия хипотетичен случай така наречените добри дела са много повече от лошите. Само че тук идва ролята на човешкия фактор.
– За разкайването ли става въпрос?
– То е само част от случващото се. Пред теб стоят резултатите в чист математически вид: извършените добрини надминават причинените злини неколкократно. Тези злини обаче могат да бъдат водещата сила зад начина, по който си живял.
– Как така? – не разбираше Госта.
– Навредил си на някого до такава степен, че преживяването става част от теб. Този нов опит те ръководи; ти се стараеш да избегнеш повтарянето на това преживяване. Подобни неща се натрупват с времето и когато накрая бъде направена равносметката, ти съвсем свободно би могъл да възприемеш лошите избори в живота си като много по-тежки и решаващи съдбата ти, отколкото огромното количество добри избори. Така ти се дефинираш сам като „лош човек“. Това упорито придържане на хората към чернобялото разделение на добро и зло обикновено е достатъчно да наклони везните.
– И какво се случва след това?
– След това – въздъхна мъжът, – след това съзнанието ти става част от Облака. Въз основа на начина, по който си избрал да се определиш, ти би могъл да се слееш с най-добрите сектори на Облака – там идеите и знанията се превръщат в идеали и истини, разбираш колко прекрасна може да бъде Вселената въпреки хаоса в нея и получаваш възможността да видиш начините, по които светът би могъл да продължи към златното си бъдеще. Но ако вместо обещанията на „Рая“ се обречеш сам на идеята за „Ада“ и вечното наказание, тогава ще навлезеш в тъмната част на Облака. Там вътре Знанията и идеите не са нищо повече от грешки и несъвършенства. Потенциалът на разумните същества за зло и унищожение ще присъства навсякъде около теб.
– Това определено не ми звучи добре – беше отговорът на Госта, подправен с равни дози ужас и сарказъм.
– Съгласен съм.
– Значи това е, така ли? Ние сами създаваме Рая и Ада според това какви сме и избираме да прекараме остатъка от вечността в перфектната версия на награда или наказание?
Мъжът в кафявия костюм кимна бавно.
– Добре тогава. Избирам да се приема като добър човек.
– Не можеш.
– Защо да не мога?!
– Защото вече си видял собствената си равносметка и си отказал да приемеш какъвто и да е резултат.
– А какви са били самите резултати?
– Прекалено близки до равенство. Затова човешкият фактор е с особено влияние в твоя случай.
– И какво правя тук в момента?
– Надявах се, че ще си го разбрал досега – тонът на мъжа в кафявия костюм стана мрачно сериозен. – Стаята е предпазен механизъм. Илюзия, чиято цел е да отстрани конфликтните мисли и да остави единствено разум. Съзнанието ти ще стане част от Облака рано или късно, изобщо не се съмнявай в това. Но изборът за посоката на прехода е изцяло твой. Моята задача е да разбера какво ти пречи да го направиш. За съжаление изглежда, че ти сам не се досещаш за възможната причина, което прави задачата ми изключително трудна, тъй като сега трябва да оценя цял един живот.
Мъжът стана и завъртя стола си, превръщайки го отново в пиедестала с телевизора, след което закрачи към най-близката врата. Преди да излезе се обърна и каза:
– Ще направя всичко по силите си, за да съкратя престоя ти тук. Междувременно ще се наложи да те оставя. Трябва да прегледам всичко в тази папка до последната точка, а и за теб ще бъде полезно да останеш сам. Ето ти това – той бръкна в джоба на сакото си и подхвърли на озадачения Гост нещо с големината на запалка.
После излезе, окъпан от бялата светлина.

***

Разхождайки се из Стаята, Госта не беше никак сигурен какво точно ще се случи с него по-нататък. Минаха няколко минути, докато осъзна, че върти нещо в пръстите на лявата си ръка.
Започна да разглежда с известно любопитсво предмета, който първоначално беше взел за запалка. Както всичко останало досега с изключение на облеклото на неговия доскорошен събеседник, малката продълговата плочица беше бяла. От едната страна обаче той забеляза три бутона.
Дистанционно управление, сети се той. Това определено успя да отвлече вниманието му от настоящата екзистенциална дилема.
След кратко колебание той натисна най-горния бутон. Малкият телевизор се включи. На екрана се изписа текст с дребен шрифт; наложи му се да се приближи, за да го прочете.
Дребният и труден за разбиране шрифт се оказа комбинация от безсмислени символи. Той тъкмо се чудеше какво ли означават, когато символите започнаха да се разместват сами по екрана и да се преобразуват в разпознаваеми за него букви. Те бързо се пренаредиха в думи и изречения, първото от които гласеше: „Устройството пред Вас има за цел да улесни престоя Ви във Вашата Стая. Периодично то ще се включва от само себе си, като ще се свързваме с Вас по повод приготвянето на храната.“
Той все още не беше получил отговор на въпроса за какво му е притрябвало да се храни, след като е мъртъв и храната, колкото и да беше вкусна, реално погледнато не му вършеше никаква работа. Въпрос, който всъщност не беше задал. Отбеляза си наум да поправи този свой пропуск, когато види отново мъжа в кафявия костюм. Продължи да чете.
„Устройството пред Вас не е предназначено за гледане на телевизия въпреки външния си вид. За сметка на това дистанционното управление към него, което Ви е било предоставено от Вашия Надзорник, взаимодейства с него все едно е най-обикновен телевизионен апарат.“
Надзорник, значи. Думата се завъртя няколко пъти в устата му, после изчезна някъде в мислите му при въпроса за храната.
„Както сигурно сте разбрали, първият бутон на дистанционното управление отговаря за включването на устройството пред Вас. При необходимост Вие можете да се възползвате от него, за да разгледате възможностите за развлечение, с които разполагаме.“
Той повтори последното изречение на глас. Прозвуча му абсурдно. Имаше чувството, че се намира в нещо средно между хотелска Стая и затворническа килия.
„Натиснете първия бутон, за да продължите по-нататък с инструкциите. Натиснете третия бутон, за да изключите устройството пред Вас.“
Нямаше как да не избере първия бутон. На екрана се появи нов текст:
„Вторият бутон на дистанционното управление служи за разглеждане на възможностите за развлечение, с които разполагаме.“
Той завъртя очи в знак на раздразнение.
– Инструкциите сякаш са писани за малки… – тръгна да казва той, когато просто се спря.
С ужас се досети, че съвсем не е изключено и деца да попадат в такива Стаи. Скастри се тихомълком и зачете нататък:
„Можете да изберете между безкраен обем книги и музика. Натиснете втория бутон на дистанционното управление, за да изберете между категориите. Натиснете първия бутон, за да продължите по-нататък с инструкциите. Натиснете третия бутон, за да изключите устройството пред Вас.“
Палецът му се плъзна с няколко милиметра надолу по миниатюрното дистанционно управление. На екрана се появиха два големи надписа: „КНИГИ“ и „МУЗИКА“, а заедно с тях и инструкции – с натискане на втория бутон се избираше между двете категории, а с натискане и задържане се отваряше избраната. Същото се отнасяше и за подкатегориите.
Върна се към инструкциите с първия бутон и продължи да ги разучава.
„С третия бутон на дистанционното управление Вие можете да изключите устройството пред Вас, както и да намалите светлината в Стаята, когато прецените, че Ви се спи. За първото трябва за насочите дистанционното управление към устройството пред Вас, а за второто – към тавана.“
Други инструкции нямаше.
Той спря телевизора и остави дистанционното на масата. Няколко минути по-късно обаче апаратът се включи сам. Неясната фигура му напомни, че трябва да си представи храната, за да може да обядва. Също както по-рано, само миг по-късно всичко беше изрядно сервирано – средно голяма порция пиле със зеленчуци и висока чаша вино в съдове, подобни по дизайн на тези, които беше видял преди. Обядът беше превъзходен като закуската.
Той прекара времето си до вечерята в слушането на музика. Определено не беше чувал нито едно от тези произведения, но до последното му харесаха. След като вечеря, той реши да се порови из безкрайната библиотека. За няколко минути успя да намери любопитно заглавие с интригуващо резюме и избра него. Книгата изненадващо се появи право на леглото му с глухо тупване. Оказа се едновременно кратка, лека и приятна история.
Когато приключи с книгата, той намали осветлението почти напълно и я остави заедно с дистанционното върху скрина зад себе си. Заспа изумително лесно. Дори нямаше време да се притесни отново за следващата сутрин.

***

Светлината прониза клепачите му и нахълта в главата му също толкова внезапно, колкото и при първото му събуждане в Стаята. Докато притискаше длани към лицето си с надеждата, че ще може да стане скоро, той си помисли, че би било много по-хуманно, ако можеше да остави будилник до главата си.
Изведнъж осъзна, че отново е гол.
Докато се обличаше с оставените в скрина чисти и очевидно нови дрехи, той забеляза, че книгата е изчезнала, а малкото дистанционно управление беше на масата. Почувства се доста неудобно при мисълта, че е вероятно някой да влиза в Стаята и да го съблича, докато спи. А ако не беше така, защо пък ще му разместват нещата?
Когато седна на масата, телевизорът срещу него се включи.
– Добро утро! – поздрави го отново неясната фигура с дружелюбния глас от екрана. – Дано сънят е бил задоволително ободряващ.
– Да, може да се каже – измънка той в отговор. Не беше сънувал кой знае колко много. После добави: – Има ли някакъв начин да получа будилник? Този номер със светлината е доста досаден.
– За съжаление не може да се направи нищо по въпроса. Престоят в Стаята може да бъде продължителен, но въпреки това е временен и е препоръчително да не се правят промени в интериора след идването в нея.
– Как така? Мислех, че Стаята е просто илюзия.
– Би било по-добре да говориш с Надзорника си по въпроса. Като цяло Надзорниците са най-компетентни в работата със случаи като твоя.
Така значи. Думата „Надзорник“ прозвуча леко плашещо. Той допълни растящия списък с въпроси наум.
– Разбирам – отговори той с половин уста.
– Закуси ли вече?
– Не, но ще се погрижа. Благодаря.
Преди да се изключи телевизорът, той смяташе да попита защо сигналът е толкова лош. Напомнянето за закуската обаче го разсея. Все пак той реши, че и без това има доста въпроси към надзорника си.
На масата се появиха купчина от палачинки, малка бутилка, пълна с ягодов сироп, кана вода с лед и висока празна чаша. Той не бързаше да се нахрани; предпочете да се наслади на закуската. Предния ден беше установил, че е способен да изяде всичко пред себе си, без да се почувства преял. За сметка на това усещаше, че е сит веднага щом опразнеше съдовете пред себе си.
Мъжът в кафявия костюм влезе около минута след края на закуската. Поздрави го с почти същите думи от вчера:
– Добро утро. Дано закуската е била задоволително засищаща.
– Добро утро – отвърна той. – Имам няколко въпроса, преди да започнем… каквото и да е това, което ще започваме.
– Разбира се! Имаме достатъчно време. Какво има?
Мъжът в кафявия костюм посегна към пиедестала, но Госта го спря:
– Каква е тази фигура, която ме посрещна за първи път в Стаята?
– Фигура?
– Да, размазаната фигура на екрана.
– О, вярно! – засмя се мъжът. – Сигналът явно е лош. Виждаш ли, понякога е трудно да се осъществява връзка със Стаята. Ще ми трябва разрешението ти включа устройството.
– Ами… добре.
Мъжът включи телевизора и потърка екрана с дясната си ръка. Образът се изчисти почти незабавно. Фигурата доби ясни очертания, детайли и цвят.
Тя изглеждаше точно като мъжа в кафявия костюм.
– Та това си ти! – изненада се Госта.
В отговор се разнесе кратък, но отчетлив смях:
– Винаги забравям тази подробност. Опиши ме, ако обичаш.
– Моля?
– Кажи ми как изглеждам.
– Нисък, с кестенява коса, леко оплешивяващ отстрани. Не мисля, че си много възрастен, може би около пет-шест години по-стар от мен. Облечен си в кафяв костюм, който ми се струва малко по-голям от необходимото. Имаш тънки устни и бледозелени очи…
– Това е достатъчно, благодаря.
Учудването на Госта не спираше да расте.
– Все още не разбирам – каза той. – Какво точно си ти? И защо те наричат Надзорник?
– Това не е нищо повече от моя ранг в йерархията на Облака. Аз съм висша степен на съзнание… е, поне по-висша от твоята, без да се обиждаш, естествено. Аз и моите себеподобни сме най-добре пригодени за работа в привидно триизмерните имагинерни конструкти, които хората като теб възприемат като Стаи. Въпреки че можеш да ни възприемеш като хора, ние съвсем не изглеждаме като каквото и да е познато във Вселените живо същество, защото сме съставени изцяло от енергия. Моят външен вид не е нищо повече от резултат от манипулацията на твоето съзнание. То търси най-удобната за приемане форма на базата на другите в живота ти. Аз събирам в себе си чертите на най-близките ти хора. Същото важи и за всеки друг като мен. Докато образът на екрана също като мен е изцяло енергийна форма на живот, неговата „длъжност“ се състои в това да поддържа цялостта на Стаята, докато ти си в нея. Докато ти си достатъчно стабилна проекция на себе си приживе, има и по-необуздани съзнания. Апаратът, който виждаш, позволява поддържането на всичко около теб веднага след създаването му.
– А защо си ми толкова познат?
Мъжът отвори бялата папка в ръцете си и извади финия лист хартия от нея. Завъртя го с невиждана скорост за около двадесетина секунди, след което каза:
– Доколкото разбирам, приличам най-вече на баща ти. Имам неговите основни черти и коса. Но цветът на косата и очите ми са на майка ти. Също така съм на възрастта на по-големия ти брат и имам устните на съпругата ти.
Докато слушаше мъжа, Госта си спомни за тези хора, сякаш едва сега разбираше, че няма да ги види повече. Тежестта на осъзнатото го накара да се опре на стола си.
– Защо не си облечен в бяло? – попита разсеяно той, докато сядаше. – Всичко наоколо е бяло, само не и дрехите ти.
– Свързано е с един от твоите спомен – отвърна мъжът колебливо. – Синът ти е облякъл един от твоите костюми, когато е бил на петнадесет години. Имам и неговия ръст.
Как беше възможно да забрави сина си?
Мъжът в кафявия костюм превърна пиедестала с телевизора в стол и седна, след което остави папката настрана.
– Спомена, че имаш въпроси за мен? – припомни той на Госта.
Той определено имаше въпроси. Сега обаче те бяха отстъпили място на нови.
– Защо не мога да си спомня семейството си? – извика той.
Думите огласиха Стаята; ехото се разнасяше десетина секунди след първоначалния вик.
– Защо всеки спомен изниква в главата ми едва когато бива изречен на глас? – продължи той. – Това ли ще стане, когато стана част от Облака? Ще загубя всичко?
Мъжът в кафявия костюм не изглеждаше ни най-малко изненадан от реакцията му:
– Вече знаеш, че Стаята е просто защитен механизъм на съзнанието с цел улесняване на прехода. Това е причината твоето съзнание да изключва някои неща като възпроизвеждането на информация, засягаща автобиографичните спомени. Те, заедно с една не много голяма част от мозъчните ти функции, биха нарушили необходимия за съществуването на Стаята баланс.
– А после? Какво ще стане със спомените ми? Ако загубя тях, аз ще загубя всичко, което съм.
– С навлизането ти в Облака всички спомени ще се върнат. Нещо повече, те ще бъдат по-ясни от всякога. Човешката памет е твърде несъвършена, що се отнася до съхраняването на информация от всякакво естество. Приеми, че Облака е външен носител на тази информация. Всяко едно събитие през живота ти е „записано“ в него до най-малкия детайл, при това заедно с най-първото ти впечатление за случилото се. В комбинация с крайния вариант на спомена, ти ще можеш да преживяваш това събитие, пречупено през абсолютно всяка емоция, която си асоциирал с него във всеки даден момент. Добро или лошо, колкото и да не ми харесват тези две думи, ти ще го помниш. Благодарение на Облака обаче спомените на другите присъстващи хора също могат да допринесат към твоя. Ще можеш да премахнеш филтъра на носталгията, да погледнеш на случилото се от различна гледна точка с всяко повторение. Това е богатството на преживяванията в Облака.
Тези думи успяха да успокоят Госта. Той прокара пръсти през косата си и неволно облиза устни. После повдигна глава към тавана. Изведнъж се сети нещо.
– Как така… присъствам тук? – попита той. – Имам предвид физически. Или това също е илюзия?
– Илюзия на ума, както всяко едно твое възприятие тук. Цялото ти тяло е пресъздадено в Стаята въз основа на проприоцептивните ти възприятия.
– Про-какво?!
– Проприоцептивни. Става дума за това как възприемаш тялото си в пространството. Ето например, ако затовриш очи и опиташ да докоснеш носа си, ще успееш да го направиш, дори и да не виждаш пръста си. Мозъкът координира всичките сетива и синхронизира постъпващата информация, като същевременно създава нещо като карта на частите на тялото ти една спрямо друга. Ако се вгледаш внимателно обаче, ще забележиш някои неточности.
– Какви неточности?
– Съзнанието далеч не е способно да пресъздаде всички възможни несъвършенства на човешкото тяло – отвърна мъжът в кафявия костюм. – Едва ли ще видиш по себе си всяка бенка или белег, които си имал приживе. Нямаш брада, а и не ти расте. Не се потиш, не се цапаш, не кашляш, не кихаш и така нататък. Не си качил дори грам тегло, въпреки че се храниш. Замислял ли си се, че дори не си ползвал тоалетна тук?
В същия миг Госта погледна надолу към дланите си. Сториха му се познати. Помъчи се да си спомни как изглеждат, но без някакъв съществен успех. Може би е като насън, помисли си той. И в действителност му се струваше, че въпреки липсата на миниатюрните детайли като отпечатъците на пръстите и окосмяването ръцете му бяха непроменени.
– А защо тогава се храня? – сети се той за въпроса си от предния ден.
– Съществуването ти в тази форма натоварва съзнанието ти. Това е най-лесният начин да те поразсеем и да създадем илюзията за време в Стаята. Затова ти напомняме за закуска, обяд и вечеря. Затова спиш. Просто се позоваваме на режима, с който си свикнал.
Казаното досега определено имаше смисъл. Наистина, Госта беше добил представата за минаващо време, колкото и бегло да беше наясно факта, че времето едва ли има значение за него. Предният ден спокойно можеше да е бил преди няколко часа или преди няколко минути.
Настана тишина.
– Има ли… има ли Стаи, в които… попадат ли деца в Стаите? – едва промълви той след малко.
Мъжът в кафявия костюм въздъхна и отговори:
– Обикновено не. В езика ти, а и в много други няма точна дума за това, но най-близката е „възраст“. Възрастта на един разум, както сигурно се досещаш, не отговаря задължително на биологичната възраст на разумното същество, но последната определено е фактор. Растящият в утробата плод не притежава особено развити мозък и нервна система в началото. Случайни проблясъци на потенциални връзки с Облака са допустими от един момент нататък. Това е за неродените и новородените. Те, заедно с по-малките деца, стават автоматично част от общото съзнание. Но за да отговоря на въпроса ти, да, на някои деца им се налага да прекарат време в Стая. Повярвай ми, когато това се случи, обстоятелствата никога не са хубави…
Още преди да чуе последната дума, Госта кимна в знак на съгласие.
– Последен въпрос – каза той. – Обещавам, че след това се хващаме на работа.
– Питай спокойно – отвърна мъжът в кафявия костюм.
– Какви са тези книги? И музиката също. Вчера имах чувството, че мога да намеря каквото си поискам сред списъците на екрана, освен може би нещо, което вече съм чел.
– Това е добър въпрос – оживи се мъжът. – Смея да твърдя, че откакто започнахме да предлагаме тази… „услуга“, времетраенето на престоя в стаите намаля в пъти. Накратко казано, тези книги и тази музика не съществуват. Все още.
– Искаш да кажеш, че вчера съм чел книга, която още не е написана?!
– По-скоро тепърва предстои да бъде написана.
– Това е изумително!
– Предполагам, че е така, но едва ли е някакво сериозно нововъведение. Доколкото си спомням, един от вашите автори даже беше писал нещо подобно. Не се сещам обаче дали не сме взели идеята от него, или е просто съвпадение.
Настъпи кратка тишина, след което мъжът в кафявия костюм се покашля.
– Е – каза той, – да започваме.
После отвори папката.
– Отбелязал съм си известен брой точки, които бих желал да обсъдим в хода на работата ни. Различни събития, разговори, действия – общо взето всичко, което би могло да ни помогне при разрешаването на нашия общ проблем. Преди това обаче бих искал да те попитам нещо. Как ти се струва Стаята?
Той се замисли. Беше тук малко повече от ден – поне доколкото знаеше – и не се беше замислял кой знае колко много за това дали Стаята му харесва или не.
– Не съм сигурен – отговори най-накрая. – Чувствам се добре тук, макар да съм наясно с факта, че ще остана само временно. Може би това е умишлено. Ако Стаята наистина е защитен механизъм за съзнанието ми, тогава би имало смисъл да я намирам за ненатрапчиво удобна.
– „Ненатрапчиво удобна“?! – засмя се мъжът в кафявия костюм.
– Да, комфортна е, но този комфорт не ми се набива прекалено много на очи. Може би защото има толкова малко обзавеждане. За размерите си Стаята е някакси празна.
С известна изненада Госта видя как събеседникът му се подсмихна леко.
– Говоря глупости, нали? – засмя се и той.
– Съвсем не. Ако трябва да съм честен, ти си напълно прав. Въпросът е в това, че всичко казано от теб няма особено голямо отношение по първоначалния ми въпрос.
– Сега вече нищо не разбирам.
– Не те попитах как се чувстваш тук, а как ти се струва Стаята. Вече знаеш, че всяка Стая представлява уникален конструкт, една от целите на които, както ти правилно отбеляза, е да създаде усещане за нещо познато и безопасно. Ключовата дума в случая обаче е „уникален“. Няма две напълно еднакви стаи, както няма и две напълно еднакви съзнания. Това на пръв поглед би представлявало проблем за някой като мен – все пак моята работа е да разгледам целия ти живот и да се опитам да си направя някакви заключения относно това защо в момента се налага да ти помагам да станеш част от Облака. Ако не съм попадал на съзнание като твоето преди, моята работа несъмнено би отнела ужасно много време. Ето тук аз се позовавам на детайлите.
– Бог е в детайлите, нали така?
– Винаги съм имал голяма слабост към идиомите – отбеляза мъжът в кафявия костюм. – Интересно е как в случая с този идиом най-важният детайл – авторът, – е неизвестен. Но да, имаш право. Съществуват някои показатели, по които е възможно да се изгради някакъв базов профил. Неща като размерите на Стаята и обзавеждането ѝ могат да ме насочат към това какво точно да търся и обозначавам в биографията ти като потенциална проблемна точка.
– И какво можеш да кажеш за мен по интериорния дизайн? – попита Госта и се облегна демонстративно на стола си.
Думите прозвучаха насмешливо, но между тях определено успя да се прокрадне нотка на притеснение. Мъжът в кафявия костюм се огледа набързо и каза:
– Стаята е просторна; това обикновено означава, че човекът в нея е от типа хора, които не биха отказали да допуснат другите до себе си. Обзавеждането и облеклото ти обаче не говорят същото. Всичко от еднообразните дрехи в скрина до размерите на леглото и единствения стол на масата разказва историята на човек, свикнал с това да бъде сам през по-голямата част от живота си. Това съответства доста на първата част от биографията ти. Отношенията ти с твоите родители не са били добри до раждането на сина ти около година и половина след сватбата. Работата ти е изисквала от новото ти семейство да се мести често в допълнение към това, че се е налагало да пътуваш редовно. Това, разбира се, далеч не е всичко, което мога да разбера за теб от обстановката и съдържанието на тази папка, но със сигурност ми дава някаква отправна точка.
Докато слушаше, Госта осъзнаваше колко точен всъщност е анализът на мъжа в кафявия костюм. Наистина беше успял да се спогоди с родителите си доста късно в живота си, или поне в техните. Винаги се беше чувствал сам. Дори когато срещна жена си, той се страхуваше от това тя да не го напусне. Непрекъснато си мислеше, че не би могъл да се върне към предишния си начин на безцелно съществуване. Но годините самота му бяха повлияли безвъзвратно. Само че не беше готов да сподели всичко това на глас.
– А защо всичко наоколо е бяло? – попита той вместо това.
– Не е просто бяло. Може да е в резултат на много неща, но имам предположение. Това е една искрящо бяла, напълно чиста, дори стерилна среда. Обикновено това означава едно: някакво събитие в живота ти до такава степен е замърсило, дори покварило начина, по който се възприемаш, че си прекарал остатъка от дните си в това да изчистиш своята съвест. По всяка вероятност това е причината да не се смяташ за достоен да продължиш към Облака. Двамата с теб ще се помъчим да я открием, като ти помогна постепенно да си я припомниш.
В светлината на тази нова информация Госта остана забележително спокоен и разсъдлив.
– Това не е ли малко генерализиращо и спекулативно? – отбеляза той.
– Кое по-точно? – не разбра мъжът в кафявия костюм.
– Цялата тази работа с единствената точка на обрат. Не е ли възможно събитията, които ме спират, да са повече от едно?
– Напълно е възможно и аз съвсем не съм го отрекъл. Идеята е, ако ми позволиш и аз да се позова на идиоматичния изказ, да открием капката, заради която е преляла чашата.
– И все пак…
Двамата утихнаха за известно време. Пръв проговори мъжът в кафявия костюм:
– Виж, смятам да кажа нещо, което съм казвал много пъти досега в също толкова много случаи като твоя. Факт е, че се намираш тук. Факт е, че ще продължиш нататък, към една форма на съществуване, която в зависимост от предстоящите ни действия може да те освободи или да те обрече завинаги. Факт е, че ще направя всичко по силите си, за да ти докажа, че си от онези хора, които може и да не са водили достоен според някакви субективни стандарти живот, но които са правили достатъчно тежки избори и саможертви, за да заслужат подобаващ завършек на всичко.
Мъжът се изправи в стола си и посочи папката:
– Тук има само факти и нищо повече. Аз не мога да си позволя да ги интерпретирам сам; както ти отбеляза, мога само да спекулирам. Затова се нуждая от твоята помощ.
– Просто…
Той не смееше да изкаже мислите си на глас.
– Какво има? – попита мъжът в кафявия костюм.
– Просто се страхувам.
– От какво?
– От това, че след всякакви равносметки и разговори ще се окаже, че не струвам нищо. Че не съм изживял живота си по начина, по който е трябвало. Че не съм бил достатъчно често до хората, които са имали нужда от мен. Страх ме е, че в крайна сметка ще се окаже, че аз съм от онези, които ще прекарат остатъка от вечността в постоянен ад, построен от мен самия.
Тънките устни се усмихнаха за пореден път.
– Този страх нерядко е добър знак. Доста често най-заслужилите хора са онези, които се опасяват, че не са заслужили нищо – каза мъжът тихо. – Знам, знам; не е задължително ти да си сред тях, но нищо не ни пречи да предположим, че си много повече, отколкото предполагаш. Колкото до това колко струваш, не ми е нито цел, нито задача да те измервам и претеглям, за да оценя цялото ти същество с някаква стойност. Това вече е било направено от по-могъща сила от мен. Всеки човек струва различно за различните хора, това ти е повече от ясно. Някои виждат в теб плюсове, други – минуси, а някои виждат по малко и от двете. Някои смятат, че имат повече плюсове, отколкото минуси, а други смятат точно обратното. Но това далеч не е математика. Един огромен минус е достатъчен, за да засенчи множество малки плюсове. Също така, колкото и по-рядко да се случва, един плюс понякога може да зачеркне всички минуси. Нека сега да си стиснем ръцете и да се опитаме да открием минусите ти, а след това да ще се постарая да те убедя, че имаш необходимите плюсове, за да почувстваш, че няма от какво да се страхуваш.
Над папката, съдържаща цял един човешки живот в себе си, две ръце се протегнаха една към друга и сключиха безгласен договор в здраво и уверено ръкостискане.

***

– Обичаха ме по свой си начин. Родителите ми. Баща ми, като повечето мъже от неговото поколение, беше тих, но строг. Рядко повишаваше глас, но когато го стореше, аз и брат ми веднага спирахме да правим… каквото и да правехме, което го беше ядосало, и веднага се кротвахме. Беше проста, но изпитана система. Не мисля, че някога ме е удрял, въпреки че при всичките ми приказки досега определено си спомням случаи, в които съм си го заслужавал. Майка ми се държеше по доста подобен начин. Не беше като другите майки – държеше се на известно разстояние от нас. За разлика от баща ми рядко беше лаконична, но въпреки това имаше нещо резервирано в поведението ѝ спрямо брат ми и мен…
– Знаеш ли защо са се държали така? – прекъсна го мъжът в кафявия костюм. Беше го оставил да говори сякаш цяла вечност, но намери за удачно да зададе въпроса си точно тук. Нищо, че вече знаеше отговора – нали беше прочел всичко в папката.
– Тогава не знаех – отговори Госта и след като се наведе малко напред на мястото си, сплете пръстите на ръцете си. – От това, което виждах и разбирах, предполагах, че просто не ни обичат много. Не и толкова, колкото другите родители обичаха своите деца. Разбира се, с течение на времето научих цялата история. Случи се една вечер… убягва ми кога точно беше. Тогава избягах от вкъщи за първи и последен път. Бях ядосан на всички и всичко. Бях ядосан на тях, задето не ми бяха казали нищо. Бях ядосан и на себе си, задето бях стигнал до глупавите си заключения.
– Каква беше истината?
– Истината… – подсмихна се той. – Същината на цялата истина я разбрах години по-късно, когато престанах да се чувстствам обиден. Но онази вечер се опитаха да ми я обяснят, а аз не исках да ги слушам. И за това сам съм си виновен.
Той затвори очи и облиза пресъхналите си устни. Когато отново погледна напред, една голяма чаша вода се беше появила до дясната му ръка. Той отпи и продължи:
– Смятах, че двамата не се обичат. Затова не си и говореха много често. Вярвах, че някъде преди раждането ми са се намразили. Че са решили да си го изкарват на нас. Откъде можех да знам, че брат ми не е първото им дете…
Усети, че гърлото му се свива. Една глътка вода успя да го отпусне.
– Преди да се родим двамата с брат ми, моите родители са имали друго дете. Дъщеря. Казвала се е Люси. Тя се е разболяла, когато е била на няколко месеца. Съвсем скоро след това починала. Това ги е изплашило ужасно много. Ето затова са се държали така с нас. Прекалено много са се страхували. Страхували са се, че нещо подобно би могло да се случи и с нас. Някои хора превръщат този вид страх в прекомерна грижа. Те обаче са попаднали в другата крайност. Това привидно отчуждение просто е било техният начин да се справят с болката. Когато най-накрая научих това, когато разбрах това… тогава започнах частица по частица да намирам сила да им простя. Дали са били виновни, задето не са успели да намерят, знам ли, „правилен“ начин да преборят мъката? Сигурно. Не смятам, че страданието им може да ги оправдае. В един момент обаче осъзнах, че не мога цял живот да ги държа отговорни за нещо, което се е случило както извън моите, така и извън техните способности да го променят по какъвто и да е начин. И след като се роди моят син се случи немислимото. Те решиха да се опитат, доколкото могат, да се реваншират. Взеха активно участие в отглеждането на малкия и присъстваха редовно в живота ми. Никога не им казах, че им прощавам, но те го знаеха. Опитах веднъж, но ме спряха. – Той се засмя. После добави: – Бяха се променили, но не чак дотам. Но не ги винях за това тогава. Не ги виня и сега.
Той надигна чашата още веднъж и я остави празна на масата.
– Само че вече бях свикнал. Чувствах се сам през толкова голяма част от живота си. Брат ми се стараеше да помага с каквото може, но от един момент нататък и двамата бяхме наясно с това, че той си има собствен живот и не може вечно да изпълнява ролята на настойник. Вече бях достатъчно самостоятелен, когато той се ожени; реших, че е време да престана да му бъда в тежест, не че той някога би го признал, нито пък би го казал по същия начин. Заживях сам, в една малка квартира. В нея се побираше целият ми свят, но не оставах толкова дълго в нея, че да му обръщам внимание. По това време работех на пристанището. Разтоварвах кораби по цял ден, а вечер се събирах с момчетата на по бира. Животът беше толкова прост…
Последва дълга въздишка.
– Тогава срещнах нея…
Чашата, която допреди малко беше останала празна, сега бавно и тихо се напълваше с вода сякаш от нищото. Той обаче изобщо не забелязваше това. Мислите му бяха заети с нещо съвсем различно.
Видя как мъжът в кафявия костюм вече превърташе листа напред към спомена, който предстоеше да бъде разказан. Проблемът беше в това, че изобщо не му се искаше да го прави. И все пак се налагаше.
– Тя беше нещо съвсем различно от модела, който си бях съставил за „нормалните“ хора и тяхното поведение. Когато я видях за първи път, я подминах като всеки друг човек до този момент. Тя обаче не ме подмина. Не знам какво толкова е видяла в мен; какво я е подтикнало да ме помисли за достатъчно интересен, че да ме заговори. А когато го направи, когато аз ѝ отвърнах, когато открих, че съм способен да не се чувствам сам през цялото време – тогава взех всичко, което съм вярвал за света и за хората и го захвърлих зад гърба си. Промених се. Бях щастлив, истински щастлив.
Последните думи заседнаха в гърлото му. Той обаче се насили да говори:
– С годините се научих да не обръщам внимание на спомените ми с нея. Всичко преди и след тези три години ми се вижда някакси празно. Сякаш тя ми е помогнала да отключа в себе си нещо, което да ме е накарало да изживявам пълния потенциал на всеки един миг, а след това го е затворила обратно и е счупила ключа в катинара. Още си спомням вечерта, когато се случи. Помня, че в един миг се разделихме, а в следващия се събудих сам в леглото в малката си квартира. Това, което ми се губи и до днес е времето, през което съм стигнал от раздялата до събуждането. По всяка вероятност още не съм осъзнавал какво се е случило. Тялото ми само се е прибрало у дома и се е настанило, а аз дори не съм бил в него. Следващите дни преминаха едновременно бавно и бързо: всяка една секунда ми се виждаше цяла вечност и въпреки това можех да се закълна, че часовникът се местеше с по час напред на всеки пет или десет минути, когато поглеждах към него.
– Това се случва много често – вметна мъжът в кафявия костюм. – Подобни емоционални преживявания засилват разминаванията в субективно възприемания ход на времето. Винаги ми е бил интересен този феномен. Жалко, че не мога да го изпитам.
– Нима не ти се е случвало?
– Забравяш, че аз мога да съществувам извън времето и пространството. Когато обаче действам в техните граници, аз съм напълно способен да проследявам нормалното протичане на процесите във времепространствения континуум с непогрешима прецизност. Помниш ли от колко време разговаряме?
– Не съм сигурен. Започнахме някъде след закуската.
– Станал си жертва на ограниченията на собственото си съзнание. Както вече знаеш, режимът на хранене има за цел да създаде нещо като график. Храниш се три пъти след като се събудиш и преди да си легнеш. Това време ти възприемаш като един ден. Само че от закуската насам са изминали близо седемнадесет от твоите дни. И въпреки това едва ли мислиш, че е възможно да си говорил повече от час.
С изненада Госта установи, че тази нова информация изобщо не го е обезпокоила. Отпи от водата си и продължи:
– Както и да е, след като се разделихме, аз отново изпаднах в старата рутина. Излизах с няколко жени след нея, но не исках нищо сериозно от тях, просто секс. От това не се чувствах кой знае колко по-добре, но тогава смятах, че по този начин притъпявам болката поне малко. Само че не можеш да сложиш лепенка на толкова дълбока рана и да очакваш да ти мине…
Разговорът продължи още доста време според представите на Госта. Малко по малко мъжът в кафявия костюм елиминираше от списъка си възможните причини за първоначалното отхвърляне на Облака. Слушаше и преценяше внимателно всяка една казана от събеседника му дума, всеки мимолетен жест, всяка направена пауза за глътка вода.
В един момент той остави листа обратно в папката и леко наведе глава, облягайки лакти на масата и поставяйки пръсти на слепоочията си. В интерес на истината, така го възприе само Госта; изфабрикуваният от спомените му човешки облик просто изпълни еквивалентното на действителната форма действие.
– Мисля, че сме към края на престоя ти тук – каза мъжът в кафявия костюм.
– Нима?
– Така ми се струва. Искам от теб да ми разкажеш само още едно нещо.
– И какво е то? – попита гостът му с неприкрито нетърпение.
– Разкажи ми за сина ти и за инцидента с колата. За мъртвото момиче.
Чу се трясък. Мъжът в кафявия костюм погледна отново към седящия срещу него човек. Чашата се беше счупила в ръката му.
– Не искам да си спомням това – отсече той.
Но вече беше късно. В главата му рязко нахлуха купища откъслечни изображения, които рикошираха като куршуми из съзнанието му и постепенно подредиха най-важните моменти от случилото се преди толкова години…

***

Късна вечер. Дъждът вали вече четири часа. Гумите на колата се хлъзгат по мокрия планински път. Той е пил, затова сега седи на мястото до шофьора. Самият шофьор е млад мъж, на не повече от двадесет години. Изглежда притеснен. Кой не би бил притеснен в такова време?
Остър завой. Гумите поднасят. Няма как да види фаровете иззад скалата.
Сблъсък.
Клаксонът на другата кола не спира да свири. Единият фар е напълно потрошен, а другият мига на неравни интервали. Двамата отварят вратите и излизат навън.
Дъждът е студен.
Притичват до колата. Младият мъж стига първи до мястото на шофьора. Опитва се да отвори, но не може. Вратата е заключена. Пробва да разбие с лакът стъклото на задната врата. Успява на петия или шестия опит. Пресяга се и отключва.
Той гледа всичко това. Ръцете му треперят, докато изважда телефона си. Докато говори с оператора на линията за спешна помощ, не чува собствения си глас.
Младият мъж се обръща към него. Вика нещо. Какво е? Какво вика? Думите стигат до него като че ли през развалено радио:
– … не диша! Тя не диша! Татко! Татко, тя не диша!
Часове по-късно той сякаш се събужда след кошмар. Студена пот е избила по ръцете му. Гърлото му е пресъхнало. Синът му все още плаче. Не е спрял откакто парамедиците са го издърпали от тялото ѝ. Кълне се, че се е опитал да помогне. Че не е искал всичко това да се случи.
Какво ще правят сега?
Спомените препускат напред. Няколко месеца минават за няколко секунди. Чифт груби ръце поставят белезници на китките на момче с изпито изражение. Пред погледа му за миг проблясват отделни думи и фрази като „непредумишлено“, „намалена присъда“, „добро поведение“ и „обжалване“, но те не означават нищо. Разпадат се на прах и се сипят в краката му, докато отвеждат неговия син.
Времето започва да прилича на оставен на силен вятър албум. Сякаш в поредица от разлистващи се фотографии той вижда как жена му се нахвърля срещу него. За пореден път чува как гласът ѝ кънти в главата му:
– Защо не излъга?! Защо не каза, че си карал ти?! Сега той е в затвора по твоя вина, нещастник такъв! Проклет да си!
Малко по малко той преживява наново развода си, визитациите, освобождаването на сина му и животът след това опустява.
Всичко е точно както преди. Преди семейството му, преди първата му любов, преди бягството му от вкъщи.
Той е сам.
Сам.
Всяка вечер вижда лицето на момичето, преди да заспи. Люси. Казвала се е Люси. Като сестрата, която никога не е познавал.

***

– Знаеш ли какво означава това име?
Той се озърна. Не разбираше как се е пренесъл в собствената си глава, при спомените, които едва сега бе успял да си възвърне изцяло. Всичко наоколо беше черно, с изключение на кратките прорязъци от бяла светлина, които за момент очертаваха контурите на Стаята, в която се намираше досега.
– Означава „светлина“.
Гласът на мъжът в кафявия костюм идваше от всички посоки. Той продължи:
– Затова Стаята ти е толкова светла. Разбира се, ти едва ли имаш съзнателен спомен за значението на името Люси, но някъде там вътре в главата ти се съхранява тази на пръв поглед незначителна информация, свързана с най-тежкото събитие в живота ти.
– Какво ще правим сега? – попита той уплашен.
В отговор Стаята доби предишния си облик. Двамата с мъжът в кафявия костюм отново седяха по местата си.
– Следващата стъпка е най-важна. Така че ме слушай внимателно.
Тялото на Госта се тресеше, когато той се наведе напред на стола. Напрежението сякаш караше въздуха около него да натежава. За един кратък момент си помисли, че около него всъщност няма такова нещо като въздух, тъй като всичко беше проектирано от собственото му съзнание. Но това изобщо не беше важно. Нищо нямаше по-голямо значение от предстоящите няколко минути.
Мъжът в кафявия костюм се изправи и отиде с бавни крачки до вратата зад себе си. Когато сложи ръка върху дръжката, тънките устни пропуснаха лека въздишка, а зелените очи за малко размътиха иначе ясния поглед. Дори Надзорниците се бояха от тази част.
– Изборът, или по-точно, способността да избираме е най-отличителната черта на едно разумно създание – каза той, като се загледа в дръжката. – Тази способност често се намира в центъра на безкрайни философски конфликти. Някои твърдят, че изборът дефинира всяко едно действие, че зад всичко стои причина. Така вината за погрешното решение и последствията от него принадлежи единствено на избиращия. Други пък твърдят, че изборът е илюзия. Дори и да не вярват в предопределеността, те смятат, че светът, в който живеят е до такава степен воден от хаоса, че случайността може да ги сполети всеки един момент.
Чу се глухото търкане на краката на стола в килима; Госта се беше изправил. Мъжът се обърна към него, а ръката му не пускаше дръжката на вратата.
– Истината, както в повечето подобни случаи, лежи някъде по средата. На чисто социално ниво, изборите определят живота на човека сред другите като него. В космически план обаче е възможно да се случат толкова много неща, които са способни да заличат този живот, че на пръв поглед няма начин да бъдат избегнати. Характерът често се определя не от избора, а от липсата на наличен избор. Именно тя води до търсенето на алтернативи. Например, милиарди години след твоята смърт цялата ти планета ще бъде погубена от червения гигант, в който ще се е превърнала звездата, около която орбитира. Галактиката Млечен път ще бъде погълната от Андромеда, като резултатът ще е една съвсем нова мегагалактическа структура. Това е почти гарантирано. Дори в твоето съвремие човешката раса е започнала малко по малко да осъзнава една фундаментална истина. Тя ще бъде изправена пред два прости избора, чийто отговори са много по-сложни: да продължи своето съществуване на Земята или да предприеме мерки за оцеляването си в мащаб, надхвърлящ границите на вашата слънчева система, а в крайна сметка и отвъд галактиката. Тепърва предстои да се види кое ще предпочетат.
– Защо ми казваш това?
– За да разбереш, че животът е воден от изборите, направени в безизходни ситуации. Вината за смъртта на момичето не е твоя или на сина ти, поне не и в направените от вас избори. Обстоятелствата са били подредени по необходимия начин и в резултат на това се е случило нещо, което вече не може да бъде предотвратено. Ако се беше качил в колата половин минута по-рано или по-късно, ако не е валяло толкова силно, ако тя не беше решила да остане още един ден при приятелите си, всичко би могло да е различно. Но направените избори и уж случайните събития са довели до свършения факт. Това не може да бъде променено. Липсата на избор за действие, посредством което това би могло да се поправи, води до други избори, съсредоточени само върху един въпрос: Какво може да се направи оттук нататък?
– И какъв избор имам сега?
– Знаеш отговора на този въпрос. Ти ще станеш част от Облака, абсолютната съвкупност от знания, опит, идеи и мечти, която или ще те съхрани в себе си и ще открие всичките търсени от теб тайни, или ще се превърне във вечен затвор от безкрайни страдания, провокирани от мислите ти за това, че заслужаваш да останеш сам.
Мъжът в кафявия костюм отвори вратата. Зад нея в безкрайността се простираше черен мрак.
– Ти нямаш избор, не и в този миг; ще трябва да пристъпиш през тази врата. Но когато прекрачиш прага ѝ, затвори очи и се остави на бездната. Вслушай се в тишината и не мисли за нищо. Не се страхувай.
След като пристъпи неуверено до вратата, Госта погледна мъжа право в очите и каза:
– Искам само едно нещо от теб. Един отговор. Поне това заслужавам да знам.
– Питай каквото пожелаеш.
– Погребението ми… Синът ми беше ли там?
Мъжът се усмихна леко.
– Той произнесе прощалното слово.
– Ще бъде добре, нали?
– Самият ти ще видиш. Там, в Облака, ще можеш да виждаш всичко. Стига да направиш необходимото.
– Благодаря ти.
Той стисна ръката на мъжа в кафявия костюм, затвори очи и мина през вратата. След като изчезна, напълно обвит в нищото, тя се затвори сама.
В секундите преди Стаята да изчезне завинаги, човешката обвивка просто се изпари в пространството. Съставеното изцяло от енергия същество, останало на мястото ѝ, наблюдаваше с любопитство постепенното разрушаване на конструкта около него.
– Няма за какво – помисли си то.
Отвъд времето и пространството, бившият Гост на Стаята падаше.

***

Усещането наподобяваше едновременно падане надолу и излитане нагоре. Въпреки мрака наоколо той все още можеше да вижда тялото си. Тогава забеляза първия проблясък.
Частици светлина пробиваха пътя си през кожата на дланите му. Не изпитваше никаква болка. С интерес наблюдаваше как светлината прорязва тънки и изкривени ивици към лактите му. Ивиците продължиха нагоре към раменете, слязоха към гърдите и гърба и малко по малко обвиха цялото му тяло.
Той не се страхуваше от тях. Чувстваше, че е едно със светлината. Тялото му постепенно се разпадаше, докато не изчезна съвсем, но той можеше да усети формата и разположението му.
На мястото на предишното му физическо тяло, или по-точно, на подробно изградената симулация на такова, сега имаше единствено енергия. Съзнанието, което беше поддържало илюзията, вече не смяташе това за необходимо. Новата му форма изпускаше искри във всяка посока; той бързо разбра, че тези искри не са нищо друго освен мисли. Случайни, напълно тривиални мисли, които го напускаха и така намаляваха страха му.
Тогава се случи. Освободеното съзнание се натъкна на единственото си препятствие по пътя към Облака.
Нямаше как да го опише. Човешкият ум не беше способен да го направи. Знаеше само, че от него се очаква да направи избор. С известни усилия успя да си създаде подходяща мисловна репрезентация на това, с което се беше сблъскал.
Представи си огромно, съвсем равно пространство, простиращо се до безкраен хоризонт. Напред, точно срещу него, върху това пространство лежаха две сфери от светлина. Той видя, че вдясно от него и по-наблизо се намираше по-голямата от двете сфери и почувства как неволно гравитира към нея. Обзеха го най-различни съмнения и притеснения. Светлината започна да изсмуква искрите от него.
Сферата го теглеше към неговия собствен ад, проектиран във вътрешността на Облака.
Той се напрегна. Вляво от него се виждаше втората сфера, по-малката. Съсредоточи се върху нея. Искрите около него захвърчаха още по-бързо, но сега се случваше нещо ново с тях.
Те се сблъскваха една с друга и създаваха нови конфигурации, които се вливаха обратно в него. Тези нови мисли извикаха пред него спомените за най-близките му хора в най-трудните моменти от живота му.
Видя как родителите му прегръщат внучето си и се смеят с него; как брат му го приютява при себе си след бягството му от дома; как се разхожда със своята първа любов по брега на морето и двамата се заглеждат в оставените в пясъка следи.
Спомни си за мига, в който синът му бе освободен. Как го посрещна и колко дълго време плакаха от щастие. Мислите го върнаха по-назад към времето, когато двамата с жена му, изморени след тежките работни дни, сядаха до креватчето на малко момченце и му четяха приказки по роли, след което го целуваха за лека нощ и го оставяха да спи и да сънува най-различни приключения.
Малките мигове на щастие отслабиха въздействието на голямата сфера. Той най-накрая разбра всичко. Разбра, че спомените за тези мигове са много по-трайни от стъпката в мокрия пясък, заличена от придошлата вълна. Че не е трябвало да позволява на лошите спомени да определят изборите му, когато малкото добро в живота е повече от достатъчно, за да даде някаква надежда.
Малката сфера започна да грее още по-силно.
Той виждаше само нея. Представи си как усеща, че е част от нея, също както беше успял да си я представи изобщо. Внезапно почувства как се откъсва от притегателната сила на своите страхове и се устреми с останалата си сила към своя последен избор. Светлината вече не го заслепяваше; тя му разкриваше всичко.
Обля го огромна, сякаш реална вълна от чисто, неподправено, истинско щастие. Тогава Облака го посрещна като отдавна изгубено дете, намерило обратния път до дома. Той вече не виждаше, но не спираше да чувства; сега чувствата му бяха безброй пъти по-силни от очите. Идеи, способни да променят цял един свят, сега се носеха свободни и навсякъде около него редом с идеи, предназначени да дарят единствено сърце с малко топлина.
Той наблюдаваше самото време отстрани. Щеше да прекара остатъка от вечността в Облака, плувайки в океана на безкрайния потенциал, който съпътства всяко едно разумно същество. Да узнае тайните на Вселената. Да разбере чудесата на живота. А спомените му и някой ден – неговите близки, щяха да са винаги с него.
Никога повече нямаше да бъде сам.
Advertisements
Относно

Ама какво, и тук ли трябва да пиша?! Че за какво си играх да попълвам страницата "За мен"?!

Tagged with: , , , , ,
Публикувано в Разказ, Fantasy, Sci-Fi

Напиши ми нещо!

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Върни ме до:
Чете ми се:

Ако го направиш, ще ти напомням за ново съдържание. Въведи e-mail адреса си в полето долу, натисни бутона и после провери пощата си за потвърждаване. Няма да те спамя повече от веднъж седмично, обещавам.

Искаш ме за приятел?

Виж, поласкан съм, наистина. Засега обаче мога да ти предложа единствено да ме последваш на поне едно от изброените тук места:

1-facebook_logo 2-twitter_logo 3-google+_logo 4-instagram_logo 5-soundcloud_logo

Кратки хаотизми:
Когато не пиша:
Бира и дюнер: за моментите, в които не ти пука и просто искаш да се наядеш. :D #IDGAF They are so far away, and their light takes so long to reach us... #Watchmen Какво да направя, жените все така се въртят около мен. :D #LadiesMan Днес кръстих този гълъб Гуендолин, ЗАЩОТО МОГА! :D #DailyRandomness Ох, илюстрациите на Кийт Томпсън... :D #ScottWesterfeld #Leviathan Из архивите на телефона ми. #StreetPerformers #Staropramen Суперкотката отново напада! :D #Caturday Моят летен коктейл. :D #GettingMyDrinkOn Когато ме засърбят ръцете. #Megaminx Soft kitty, warm kitty... :D #Caturday Ъгх, толкова е секси. :D #ArtClub Из архива на телефона ми. #SpaceDance Сватбено. :) #WeddingBells Малко по-арт да го докараме. :D #TBT I whispered underneath my breath... #EdSheeran #Perfect "I'm okay with it. It's the right thing." #SupermanUnchained Първата ми разходка. :D #TBT Red eyes, take warning. #DailyRandomness
Из библиотеката ми:
Имаш смартфон? Виж как изглежда блогът на него!
%d bloggers like this: